9Р Е Ш Е Н И Е
№ 180
гр. София, 25.03.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Трето гражданско отделение, в открито съдебно заседание на двадесет и шести февруари през две хиляди двадесет и пета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИО ПЪРВАНОВ
ЧЛЕНОВЕ: МАРГАРИТА ГЕОРГИЕВА
НИКОЛАЙ ИВАНОВ
при участието на секретаря А. Б. като разгледа докладваното от съдията Н. И. гражданско дело № 580 по описа на Върховния касационен съд за 2024 година, за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 290 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Прокуратурата на Р. Б. и насрещна касационна жалба на Д. П. М., срещу въззивно решение № 1202/30.10.2023 г. постановено по възз. гр. д. № 818/2023 г. по описа на Апелативен съд – София, в частта, с която частично е отменено и частично е потвърдено решение № 3748/13.12.2022 г. по гр. д. № 1819/2022 г. на Софийски градски съд и като краен резултат Прокуратурата на Р. Б. е осъдена, на основание чл. 2, ал.1, т.3, пр.1 от ЗОДОВ, да заплати на Д. П. М. сумата 50 000 лв. - обезщетение за причинени неимуществени вреди ведно със законната лихва, считано от 16.04.2020 г. до окончателното й изплащане, вследствие на повдигнато и поддържано обвинение за извършено престъпление, за което е оправдан с влязла в сила присъда по н. о.х. д. № 3766/2017 г. на СпНС, като искът за неимуществени вреди е отхвърлен за разликата над 50 000 лв. до пълния предявен размер от 100 000 лв. /с определение № 5083/07.11.2024 г. не е допуснато касационно обжалване на въззивното решение в останалата му обжалвана част/.
Ищецът Д. П. М. обжалва решението в отхвърлящата искът за обезщетение за неимуществени вреди част, а ответникът Прокуратурата на Р. Б. оспорва жалбата на М. и обжалва въззивното решение в частта, в която искът е уважен.
С определение № 5083/07.11.2024 г., касационното обжалване на въззивното решение, в горепосочената му част, е допуснато на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК по въпроса как се прилага критерия за справедливост по смисъла на чл.52 ЗЗД и за обстоятелствата, които съдът следва да вземе предвид, при определяне на обезщетение за неимуществени вреди в хипотеза на иск с правно основание чл.2 ал. 1 т.3 от ЗОДОВ, заради проверка за евентуално противоречие с практиката на ВКС.
В практиката на Върховния касационен съд, обективирана в решение № 407/26.05. 2010 г. по гр. д.№ 1273/2009 г. на ІІІ г. о.; решение № 395/18.01.2012 г. по гр. д. № 159/2011 г. на ІІІ г. о.; решение № 293/17.03.2020 г. по гр. д. № 3963/2018 г., IV г. о.; решение № 12/30.04.2020 г. по гр. д. № 1513/2019 г., III г. о. и др., се приема, че справедливостта, като критерий за определяне паричния еквивалент на моралните вреди, включва винаги конкретни факти, относими към стойността, която засегнатите блага са имали за своя притежател. В този смисъл справедливостта по см. на чл. 52 ЗЗД не е абстрактно понятие, а тя се извежда от преценката на конкретните обстоятелства, които носят обективни характеристики - характер и степен на увреждане, начин и обстоятелства, при които е получено, последици, продължителност и степен на интензитет, възраст на увредения, обществено и социално положение. Принципът на справедливост включва в най-пълна степен обезщетяване на вредите на увреденото лице от вредоносното действие, и когато съдът е съобразил всички тези доказателства от значение за реално претърпените от увреденото лице морални вреди /болки и страдания/, решението е постановено в съответствие с принципа на справедливост. По отношение на отговорността по реда на чл.2 ал.1 т.3 от ЗОДОВ, на обезщетяване подлежат само неимуществените вреди, които са в пряка причинна връзка с увреждането и техният размер се определя според вида и характера на упражнената процесуална принуда и тежестта на уврежданията. Задължително се отчита общата продължителност и предмета на наказателното производство, тежестта на повдигнатото обвинение, дали то е за едно или за няколко отделни престъпления, дали ищецът е оправдан по всички обвинения или по част от тях, а по други е осъден; продължителността на наказателното производство; видът на взетата мярка за неотклонение, другите наложени на ищеца ограничения в рамките на наказателното производство, поведението на страните и на техните представители, поведението на останалите субекти в процеса и на компетентните органи, личността на увредения, вкл. дали обвинението е в сферата на професионалната му реализация, както и всички други факти, които имат значение по смисъла на Конвенцията за защита на правата на човека и основните свободи. Следва да се извърши преценка по какъв начин наказателното производство се е отразило на ищеца, конкретните негови преживявания и изобщо – цялостното отражение на предприетото срещу него наказателно преследване върху живота му – семейство, приятели, професия, обществен отзвук и пр. Същевременно, при изграждане на преценката си за справедливия размер обезщетение по чл. 52 ЗЗД, съдът следва да съпостави относимите обстоятелства, без да отдава изолирано или прекомерно значение на едни от тях за сметка на други. В практиката е установено разбирането, че размерът на обезщетението за неимуществени вреди, се определя след като се посочат всички обстоятелства, обосноваващи причинна връзка между воденото производство и причинените вреди, и се прецени тяхното отражение върху личността на пострадалия, изясни се стойността, която засегнатите неимуществени блага са имали за своя притежател, при съобразяване на обществения критерий за справедливост, определен по вътрешното убеждение на съда. Размерът на обезщетението следва да се определи според стандарта на живот и обществено-икономическите условия в страната към датата на деликта, за да не се превърне в източник на неоснователно обогатяване за пострадалия.
Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, след като прецени данните по делото и доводите на страните, с оглед заявените основания за касиране на решението, приема следното:
Въззивният съд е приел за установено, че с постановление от 09.05.2017 г. Д. П. М. е бил привлечен към наказателна отговорност като обвиняем в престъпление по чл. чл.282, ал.2, вр, ал.1, вр. чл.26, ал.1 от НК за това, че в качеството му на длъжностно лице по смисъла на чл. 93, т.1, б.“а“от НК, а именно - Министър на външните работи, при условията на продължавано престъпление, не положил достатъчно грижи за ръководене на повереното му имущество, като сключил две споразумения, от които произтекла вреда в размер на 494 458,03 лв. поради неспазено ценово предложение на изпълнителя и му била взета мярка за неотклонение „подписка“. С присъда от 29.10.2018 г. по н. о.х. д. № 3766/2017 г. на СпНС, ищецът бил признат за невиновен и оправдан по повдигнатото обвинение за извършване на престъпление по чл.217, ал.4, вр. ал.2, вр. ал.1 от НК /тъй като в съдебната фаза обвинението е било изменено/. Присъдата била протестирана пред АСпНС по в. н.о. х.д. № 185/2019 г., който потвърдил оправдателната присъда на първата инстанция. Срещу присъдата на въззивния съд постъпил протест, по който било образувано к. н.д. № 1087/2019 г. на ВКС, I н. о., приключило с окончателно решение от 16.04.2020 г., с което въззивна присъда на АСпНС № 6/07.06.2019 г. била оставена в сила.
За да приеме, че сумата от 50 000 лв. е справедливото обезщетение за претърпените от ищеца неимуществени вреди, въззивният съд е взел предвид продължителността на наказателното производство /почти четири години според съда/ и проведени девет съдебни заседания по н. о.х. д. № 3766/2017 г. на СпНС; предприетата срещу ищеца мярка на неотклонение – „подписка”. Посочил е, че повдигнатото обвинение, се явява „тежко“ по смисъла на чл. 93, т. 7 НК, като за извършването му се предвижда наказание до шест години лишаване от свобода; взел е предвид степента на засягане на емоционалния, личния и професионалния живот на ищеца. Посочено е, че воденото срещу него наказателно производство за извършване на продължавано престъпление по служба, с оглед широкото публично разгласяване на неговия ход, оповестяван от средствата за масова информация и естеството на длъжността която ищеца е заемал - министър, предизвикал по-голямо негативно отражение в неимуществената сфера на лицето. Обсъдени са и свидетелските показания, според които М. се е ползвал с името на успешен политик, имал забележителна за възрастта си кариера, но широко разпространеното в медиите обвинение спряло професионалното му развитие с години. Свидетелите посочили, че ищецът бил притеснен за себе си и за семейството си, затворил се, познатите му започнали да странят от него. Повдигнатото и поддържано обвинение му причинило едновременно притеснение от несигурността и потиснатост от това, че разпространената информация за престъпление, което не е извършил, уронило добро му име. Посочено е, че като политик и общественик, вкл. като участвал в управлението на страната в качеството си на външен министър, ищецът се е ползвал с безспорен авторитет в обществото. Тази сфера на изява на ищеца предпоставяла засилено очакване и изискване за почтеност, поради което и претърпените вреди от обвинението в престъпление поначало били по-големи. Техният размер бил още по-голям, тъй обвинението било за престъпление именно от професионалната област на увредения, обстоятелство със значение за определяне на размера на обезщетението.
В двете касационни жалби са изложени доводи за неправилност на решението в обжалваните му части, поради нарушения на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост. И двамата касатори поддържат, че при определяне на обезщетението съдът не е анализирал всички релевантни факти и обстоятелства, както и че размера на присъденото обезщетение не кореспондира с критериите и принципа на справедливостта по чл. 52 ЗЗД и не съответства на действително претърпените от незаконното обвинение вреди.
Предвид отговора на правния въпрос, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, намира жалбата на Прокуратурата на РБ за частично основателна, а касационната жалба на Д. П. М. за изцяло неоснователна, поради следните съображения:
Правилно по делото е прието, че са налице предпоставките по чл. 2, ал.1, т. 3 ЗОДОВ за ангажиране отговорността на Прокуратурата на РБ, тъй като по повдигнатото срещу ищеца обвинение същият е бил оправдан. В тази насока въззивният съд е изпълнил задължението си да посочи кои са релевантните факти, относими за определяне размера на обезщетението, но не е съобразил в достатъчна степен значението на някои от тях и връзката им с основанието, на което се дължи репариране на вредите. Вследствие на това неправилно е приложен материалният закон - чл. 52 ЗЗД, като необходимият за репариране на претърпените морални вреди размер на обезщетението е незаконосъобразно завишен. Касационната жалба на ответника в тази насока е частично основателна. Доводите в касационната жалба на ищеца за присъдено обезщетение за неимуществени вреди в нарушение на принципа на справедливост, предвиден в чл.52 ЗЗД са необосновани.
Основателно е оплакването в касационната жалба на Прокуратурата на РБ, че въззивният съд е възприел продължителност на наказателното производство от 4 години, докато действителният период на наказателно преследване спрямо ищцата е около 3 г. /ищецът е бил привлечен като обвиняем на 09.05.2017 г., а наказателното производство е приключило с окончателно решение от 16.04.2020 г./. Преценен с оглед фактическа сложност и обем на делото, необходимостта от извършването на множество и различни процесуални действия във връзка с разследването, вкл. и броя инстанции, които са разглеждали делото, поведението на страните, значението на делото за обвиненото лице, този срок не надвишава разумния за приключване на производството. От значение е също, че с постановената присъда в съдебна фаза присъда /от м.10.2018 г./ ищецът е бил признат за невиновен и оправдан по повдигнатото му обвинение.
На следващо място, следва да се посочи, че действително през целия период на висящността на наказателното производство М. е следвало да понася злепоставящото положение на обвинен, да знае, че държавното обвинение го счита за правонарушител, както и че е предмет на обсъждане и коментари в медиите и сред обществото, но търпените в тази връзка морални вреди, при отчитане на тяхното значение, не са последица единствено от действията на прокуратурата и предоставяна информация за хода на образуваното наказателно производство. Отзвукът на делото срещу ищеца в медиите е бил обусловен и от обстоятелството, че Д. М. е бил публична личност, доколкото е заемала длъжността министър на външните работи. Следва да се посочи, че публичните личности /политици, органи на централната и местна изпълнителна власт, държавни и общински служители на ръководни позиции, общественици и др./, за разлика от частните лица, са изложени на много по-голям интерес от страна на обществото и медиите, именно във връзка със заемана от тях длъжност или позиция в обществения живот. В практиката на ЕСПЧ трайно е прогласен принципът, че свободата на словото и правото на информация, е една от основите на демократичното общество и се отнася и за информация и идеи, които обиждат, шокират или смущават. В решението си по к. д. № 1/1996 г., прието по тълкуване разпоредбите на чл. 39 - чл. 41 от Конституцията на РБ, Конституционният съд посочва, че трябва да се прави разлика между обществен интерес от факти и информация, които обслужват обществената дискусия, и такива, по отношение на които интересът е равнозначен на любопитство към интимната сфера на човека. Критичните мнения и факти, които биха могли да имат негативно влияние за авторитета на дадена личност, не могат да бъдат изключвани априори от съдържанието на правото на свободно изразяване, а правото на информация на гражданите /правото „да знаят”/ може да бъде ограничавано само в регламентираните от Конституцията и закона хипотези. В този смисъл, колкото по-известна е една личност /политик, депутат, магистрат, държавен или общински служител и др./, толкова повече засилен интерес, укори и намеса в частноправната си сфера се налага да понася, тъй като обществеността има право да бъде информирана /вкл. и чрез медиите/ за действията и постъпките на този, комуто се е доверила да представлява интересите й. Предвид изложеното, медийната разгласа на обвинението срещу ищеца не може еднозначно да бъде определена като източник на неимуществени вреди с по-голям интензитет, както е приел въззивният съд. Обвинението е имало за предмет престъпление, което поначало предпоставя засилен обществен интерес. Въззивният съд не е съобразил, че във връзка с повдигнатото обвинение, по делото липсват данни прокуратурата неправомерно да е предоставяла невярна или съдържаща злепоставящи внушения информация за М. /копията от публикации представени по делото възпроизвеждат вида на престъплението и хода на производството/. Въпросът за конкретното медийно съдържание и причинените от това морални вреди, касае най-вече отговорността на авторите и издателя на съответната медия. Ето защо, понесените неимуществени вреди от накърняване на личната и професионална репутация на ищеца, изживените от него: неудобство, срам и притеснения, действително са значими и с по-висок интензитет, но същите не са последица единствено от действията на прокуратурата. Образуваното наказателно производство срещу ищеца е от категорията „дела с висок обществен интерес”, за които органите на съдебната власт са длъжни да предоставят информация на медиите с оглед правото на гражданите да бъдат информирани по въпроси с обществено значение /чл.39 – 41 от Конституцията на РБ, чл.10 ЕКЗПЧОС/.
Съдът не е отчел в достатъчна степен и обстоятелството, че спрямо ищеца не са вземани мерки за неотклонение, които да са ограничили правото му на свобода и свободно придвижване - била взета най-леката мярка за неотклонение - „подписка”. В следствие на наказателното производство не е била ограничавана възможността на ищеца да напуска територията на Р.България, нито е възпрепятствана работата на ищеца в чужбина /св. П. е посочил, че през м. август 2017 г. ищецът е започнал работа в Национален демократически институт в Е., а от края на 2017 г. ищецът е живял със семейството си в Е./.
Въззивният съд правилно е посочил, че обвинението е било за престъпление, извършено от ищеца в качеството му на министър на външните работи на РБ, т. е. че обвинението е за умишлено престъпление в област, която е професионалната му реализация, и е обсъдил как то се е отразило върху възможностите му за професионални изяви и развитие в служебен план, авторитета и репутацията му, установени от събраните по делото гласни доказателства. Всички тези обстоятелства, безспорно сочат на по-висок интензитет на емоционалните вреди и обуславят завишен, но не в геометрична прогресия размер на обезщетението. Определеното от въззивната инстанция обезщетение в размер на 50 000 лв. е несъответно и на социално - икономическите условия и стандарт на живот в страната към периода на деликта /2017 г. – 2020 г./. Следва да се посочи, че не се установява по делото повдигането на обвинението да се е отразило върху работата на ищеца като политик в дългосрочен план. Ноторно известни са фактите, че понастоящем ищецът е министър на вътрешните работи на Р.България, а преди това /видно от официалния сайт на Народното събрание/, след приключване на наказателното производство, считано от м. 04.2021 г. последователно е бил избиран за народен представител в парламентите на Р.България. От това може да се направи обоснован извод, че воденото срещу него наказателно преследване не е довело до трайни и необратими негативни последици върху доброто му име и върху професионалната му кариера като политик.
Предвид изложеното, основателни са оплакванията в касационната жалба на Прокуратурата на РБ за незаконосъобразен, с оглед критериите по чл. 52 ЗЗД, размер на обезщетението за неимуществени вреди. Като релевантни за случая следва да се съобразят - тежестта на престъплението, за което е било повдигнато обвинението; срокът, в който е приключило наказателното производство /около 3 г./; разглеждането му в три съдебни инстанции и приключването му с оправдателна присъда; ненадвишаването на разумния срок за разглеждане на делото, предвид неговата фактическа и правна сложност; взетата мярка за неотклонение - „подписка“; обема на проведените с участие на ищеца процесуални действия; обстоятелството, че не е търпял ограничения на личната си свобода; негативните последици за психо-емоционалното състояние на ищеца вследствие на комплекс от обективни и субективни фактори и причини: ищецът е бил притеснен за себе си и за семейството си, затворил се, познатите му започнали да странят от него, изпитвал стрес, тревога и потиснатост; медийният интерес към делото, който е следствие и на защитим публичен интерес за правото на информация. Отчитайки още личността на увреденото лице, респ. професионалния му и обществен статус и обществено активна личност, избран за министър; обстоятелството, че обвинението е за извършени престъпления в това му качеството; че към тази категория лица са завишени изискванията на обществото за почтеност и спазване на законите; но съобразявайки също, че са завишени и обществените очаквания за ненарушаване на етичните правила за поведение при упражняване на публична длъжност, съдът намира, че негативният ефект от незаконното обвинение в случая се обуславя от съвкупната преценка на посочените обстоятелства. Последните обосновават завишаване на размера на обезщетението за неимуществени вреди /с оглед и на създадения от съдебната практика ориентир за подобни случаи/, но не в несъответно високия размер, присъден от въззивния съд. Преживените от ищеца страх, стрес, срам, както и неудобство от злепоставянето на изграденото от него име и авторитет, отношението от колеги и познати, промяната в обичайния му начин на живот и общуване /установени по показанията на св. П. и св. Н./, без да бъдат подценявани, не се установява да са довели до изключително тежки и/или необратими последици за физическото и психическото му здраве. Предвид изложеното и с оглед обществено-икономическите условия на живот в страната през периода и към датата на увреждането, съставът на ВКС счита, че сумата от 25 000 лв. е справедливият размер обезщетение, който е достатъчен да репарира настъпилите вреди. Този размер на обезщетението съответства на характера и интензитета на претърпените неимуществени вреди, както и на вида и продължителността на упражнената процесуална принуда. Както правилно е посочил и въззивния съд, самото осъждане на Прокуратурата на РБ също има репариращо действие, предвид моралния, а не имуществен характер на претендираните вреди. В останалата част до присъдения размер от 50 000 лв. претенцията е завишена. Въззивното решение следва да се остави в сила за присъденото обезщетение в размер от 25 000 лв. и да се отмени за разликата над тази сума до присъдения размер от 50 000 лв., като в тази част искът се отхвърли. В останалата му отхвърлителна част въззивното решение е правилно и следва да се остави в сила.
Предвид изхода на спора, въззивното решение следва да се отмени в частта за разноските за първата и втората инстанция, присъдени в полза на ищеца. На основание чл. 10, ал. 3 ЗОДОВ на ищеца с оглед представените по делото доказателства за сторени разноски пред всички инстанции, следва да се присъдят по съразмерност разноски за адвокатско възнаграждение в общ размер на 383,30 лв. /при предявени искове в общ размер на 110 200 лв., уважени за 35 200 лв./, както и пълния размер на направените разноски за държавни такси, пред първата и пред въззивната инстанции, в общ размер на 20 лв. С оглед неоснователността на касационната му жалба, в полза на ищеца не се дължат разноски, касаещи заплатени държавни такси пред касационната инстанция.
Водим от горното, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение
Р Е Ш И:
ОТМЕНЯ въззивно решение № 1202/30.10.2023 г. постановено по възз. гр. д. № 818/2023 г. по описа на Апелативен съд – София, в частта, с която Прокуратура на РБ е осъдена на основание чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ да заплати на Д. П. М. обезщетение за неимуществени вреди от незаконно обвинение за разликата над сумата 25 000 лв. до размера на сумата 50 000 лв., както и в частта за разноските, и вместо това ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ предявения от Д. П. М. против Прокуратура на РБ, иск с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ за разликата над сумата 25 000 лв. до размера на сумата 50 000 лв. - обезщетение за неимуществени вреди, претърпени вследствие на повдигнато и поддържано обвинение за извършено престъпление, за което е оправдан с влязла в сила присъда по н. о.х. д. № 3766/2017 г. на СпНС.
ОСТАВЯ В СИЛА въззивно решение № 1202/30.10.2023 г. постановено по възз. гр. д. № 818/2023 г. по описа на Апелативен съд – София в останалите му обжалвани части, с които искът по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди е уважен до размера на сумата от 25 000 лв. ведно със законната лихва от влизане в сила на оправдателната присъда на 16.04.2020 г.; и е отхвърлен за разликата над 50 000 лв. до предявения размер от 100 000 лв.
ОСЪЖДА Прокуратура на РБ на основание чл. 78, ал. 1 ГПК да заплати на Д. П. М., с ЕГН [ЕГН], разноски по делото в общ размер на сумата 403,30 лв.
Решението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.