Производството е по чл. 274, ал. 3, т. 1 ГПК.

Образувано е по частна касационна жалба на „Меркурий П и П“ АД – [населено място], срещу определение №253 от 29.10.2020г., постановено по в. ч.т. д. №314/2020г. по описа на Великотърновски апелативен съд, с което е потвърдено определение №331/09.07.2020г. по т. д.№59/2017г. на Габровски окръжен съд.

В частната касационна жалба се поддържа, че въззивното определение, с което е потвърдено определението на първоинстанционния съд за прекратяване на производството поради недопустимост на иска на „Меркурий П и П“ АД по чл. 40 ЗЗД, е недопустимо. Твърди се, че възражението на ответника за недопустимост на иска поради липса на правен интерес е било разгледано веднъж в рамките на първоинстанционното производство, както е било предмет на служебна проверка за допустимост в рамките на приключилото въззивно производство по в. ч.т. д.№414/2017г. на Великотърновски АС и на приключилото касационно производство по ч. т.д.№1602/2018г. на ВКС, І т. о. Сочи се, че не са настъпили никакви нови обстоятелства по делото, което обуславя недопустимост за пререшаване на спора относно наличието или липсата на правен интерес от предявения иск. При условията на евентуалност се поддържа, че въззивното определение е неправилно поради нарушение на материалния закон, допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост. Излагат се доводи, че в случая са налице обективният и субективният елемент, характеризиращи атакуваната сделка като увреждаща ищеца. Според касатора преценката за наличие на увреждане се извършва към момента на договора, поради което последващите фактически и правни действия не могат да преклудират правото на увреденото лице да търси защита по реда на чл. 40 ЗЗД като в случая единствено касаторът „Меркурий П и П“ АД има легитимация по този иск. Правният интерес за ищеца се обосновава и с необходимостта да бъде избегната „надвисналата“ отговорност за евикция. Претендира се обезсилване на обжалваното определение и на потвърденото с него определение на първата инстанция за прекратяване на производството, респективно – тяхната отмяна, и връщане на делото да продължаване на съдопроизводствените действия от друг състав на окръжния съд.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се поддържа наличието на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 и ал. 2, пр. 2 и пр. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното определение. Освен изтъкнатите в касационната жалба доводи за недопустимост на въззивното определение, касаторът твърди, че атакуваният акт е очевидно неправилен, тъй като лишава увреденото лице от право на защита по чл. 40 ЗЗД. Сочи, че постановените от Великотърновски АС и от Габровски ОС са в пряко противоречие с постановките в ТР №5/12.12.2016г. по тълк. д.№5/2014г. на ОСГТК на ВКС и с практиката на ВКС, обективирана в приложените към изложението решения, постановени по реда на чл. 290 ГПК.Сременно в изложението са формулирани следните правни въпроси, за които се твърди, че са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото:

1. „Последващо отчуждаване на ипотекирания недвижим имот води ли до погасяване на правото на увреденото лице да поиска установяване на недействителност на ипотечния договор по реда на чл. 40 от ЗЗД?“.

2. „При иск за установяване на недействителност на акцесорните договори, задължено ли е увреденото лице да поиска установяване на недействителността на договорите, които ги обуславят?“ и

3. „Допустимо ли е първоинстанционният съд, позовавайки се на служебното начало, да се произнесе повторно по възражение за недопустимост, което вече е разгледал и което, към момента на произнасянето, е преминало през инстанционен контрол от страна на въззивната и касационната инстанция?“.

В срока по чл. 287, ал. 1 ГПК е депозиран писмен отговор на частната касационна жалба от ответника „М. И“ АД – [населено място], в който се сочи, че не са налице поддържаните от касатора основания за допускане на касация. Излагат се съображения за валидността на обжалваното определение и за неоснователността на частната касационна жалба по съществото на процесуалния спор.

Върховен касационен съд, търговска колегия, състав на второ отделение, след преценка на доводите на страните, намира следното:

Частната касационна жалба е процесуално допустима - подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл. 275, ал. 1 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт..

С обжалваното определение на Великотърновски АС е потвърдено определение №331/09.07.2020г., постановено по т. д.№59/2017г. на Габровски ОС, с което е прекратено производството по делото поради недопустимост на предявения от „Меркурий П и П“ АД иск с правно основание чл. 40 ЗЗД за признаване по отношение на ответника „М. И“ АД недействителността на договора от 28.11.2016г. за учредяване на договорна ипотека, обективиран в нотариален акт №44, т.ІV, рег.№10516, д.№484/2016г. на нотариус с рег.№093 на НК.

Въззивният състав е посочил, че предмет на иска по чл. 40 ЗЗД е договорът, сключен между ищеца „Меркурий П и П“ АД и ответника „М. И“ АД на 28.11.2016г. за учредяване на ипотека, по силата на който ищецът е учредил в полза на ответника ипотека върху свои собствени недвижими имоти, подробно описани в нотариалния акт, за обезпечаване вземането на кредитора „М. И“ АД към длъжника „Меркурий П и П“ АД в размер на 2 800 000лв. по споразумение от 28.04.2016г. и анекс към него от 25.11.2016г. Отразил е, че в молбата си за отстраняване на нередовностите на исковата молба ищцовото дружество изрично е заявило, че претенцията по чл. 40 ЗЗД не се отнася до валидността на споразумението и на анекса. Съдът е посочил, че недействителността на договора за ипотека се обоснована от ищеца поради договарянето на пълномощника Б. П. във вреда на представляваното дружество доколкото „М. И“ АД няма вземане към „Меркурий П и П“ АД. Като релевантно за допустимостта на иска въззивният състав е посочил обстоятелството, че на същата дата – 28.11.2016г. (когато е сключен договора за учредяване на ипотека), в 14ч., „Меркурий П и П“ АД е продало на „Г. Спайс“ ЕООД ипотекираните имоти, с изключение на един, който е продаден на 27.12.2016г. на същия купувач.

За да потвърди първоинстанционното определение, с което е прекратено производството като недопустимо поради липса на правен интерес за ищеца от предявения иск, въззивният състав е посочил, че наличието на правен интерес за ищеца от установяване със сила на пресъдено нещо на твърдяното от него действително положение е абсолютна процесуална предпоставка за предявяване на установителния иск по чл. 40 ЗЗД като правният интерес е обусловен от целения резултат. В обжалваното определение е отразено, че в случая с исковата си претенция ищецът цели да установи недействителността на сключения между него и ответното дружество договор за ипотека, която е особен вид субективно право на кредитора върху чужда вещ - да удовлетвори предпочтително свое вземане към длъжника от цената на тази вещ. Съдът е акцентирал върху разпоредбата на чл. 173 ал. 1 ЗЗД, съгласно която кредиторът има това право независимо в чия собственост се намира имотът.

Посочвайки, че по делото е безспорно, че имотите, предмет на договора за учредяване на ипотека, са собственост на трето лице (включително и към датата на предявяване на иска), съдът е обосновал извода, че в случая правото на кредитора „М. И“ АД на предпочтително удовлетворяване от цената на имотите засяга трето за спора лице. Според въззивния състав дори предявеният иск по чл. 40 ЗЗД да бъде уважен и договорът за ипотека да бъде прогласен за недействителен, така установеното със съдебното решение правно положение по никакъв начин няма да накърни праното положение на ищеца, след като ипотекираните имоти не са негова собственост и той не следва да търпи принудително изпълнение върху тях. Изложено е също виждането, че правният интерес на ищеца не би могъл да бъде обоснован с интереса на третото лице – купувач на имотите, доколкото защитата на чужди права е допустима само по изключение – когато законът предвижда това (чл. 26 ал. 2 ГПК).

Въззивният състав е приел за неоснователни доводите на жалбоподателя за наличие на правен интерес, изведени от последиците, които ще настъпят за него при евентуално разваляне на договора. Посочил е, че в исковата молба не се съдържат твърдения купувачът да е заявил пред ищеца претенции за разваляне на договора за покупко-продажба поради обременяването му с ипотека, за която той не е бил известен, както и че няма твърдения и доказателства, че купувачът е отправил изявления за намаляване на цената по договора за покупко-продажба и обезщетение за вреди, независимо, че към настоящия момент е изминал период от четири години. В тази връзка според съда правният интерес на ищеца от предявяване на иска по чл. 40 ЗЗД не може да бъде обоснован с евентуални действия на купувача и евентуални последици по чл. 190 ЗЗД. Отделно въззивният състав е отразил, че третото лице – купувач на имотите, има възможност да защити правата си на основания, различни от тези по чл. 40 ЗЗД, доколкото накърняването на правата му би произтичало от самата сделка за покупко-продажба, сключена с ищеца, а не от договора за ипотека, поради което правният интерес от иска по чл. 40 ЗЗД не би могъл да бъде обоснован с невъзможността същата претенция да бъде предявена от третото лице - купувач на имотите. На последно място въззивният състав е обосновал извода, че правният интерес от предявяване на иска по чл. 40 ЗЗД не може да бъде изведен и от обстоятелството, че при произнасянето си по иска по чл. 40 ЗЗД, съдът в мотивите си ще следва да се произнесе и относно съществуването на вземането по споразумението и анекса, тъй като дори при уважаване на иска по чл. 40 ЗЗД, силата на пресъдено нещо би се разпростряла само между същите страни относно валидността на договора за ипотека, но не и по отношение на съществуването на обезпеченото с ипотеката вземане.

Настоящият касационен състав намира, че не са налице поддържаните от касатора основания за допускане на касационно обжалване на въззивното определение.

Въззивното определение не е вероятно недопустимо като основание за допускане на касация по чл. 280, ал. 2, предл. 2 ГПК. Доколкото за допустимостта на производството съдът следи служебно, не съществува законова пречка за него да прекрати производството във всеки един момент, в който констатира, че предявеният иск е недопустим. В тази връзка определението за прекратяване, което е постановено в хода на производството, би могло да бъде неправилно, но не и недопустимо. Отделно следва да се има предвид, че касаторът обосновава вероятната недопустимост на определението с неточно твърдение, че въпросът за допустимостта на иска по чл. 40 ЗЗД е решен с влязло в сила определение. Постановеното от ВКС определение по реда на чл. 274, ал. 3, т. 1 ГПК в производство по ч. т.д.№1602/2018г. на ВКС, І т. о. е имало за предмет незаконосъобразността на прекратителното определение, основано на поведението на представляващия дружеството изпълнителен член на Съвета на директорите Б. П., депозирал отказ от исковете, и в него въобще не се третира въпроса за наличието или липсата на правен интерес за ищеца от установителния иск по чл. 40 ЗЗД.

Въззивното определение не е очевидно неправилно по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК.Оидната неправилност на постановените от въззивните съдилища актове, въведена от законодателя като самостоятелно основание за достъп до касационно обжалване (ЗИДГПК, обн. в ДВ бр. 86/2017г.), не е тъждествена с неправилността, произтичаща от предвидените в чл. 281, т. 3 ГПК основания за касационно обжалване. За да е очевидно неправилно по смисъла на чл. 280, ал. 2 ГПК, въззивното определение трябва да страда от особено тежък порок, който може да бъде констатиран от касационната инстанция без извършване на присъщата на същинския касационен контрол проверка за обоснованост и съответствие с материалния закон на решаващите правни изводи на въззивния съд и за законосъобразност на извършените от него съдопроизводствени действия. Всяка друга неправилност, произтичаща от неточно тълкуване и прилагане на закона - материален и процесуален, и от нарушаване на правилата на формалната логика при разрешаване на правния спор, представлява основание за касационно обжалване и може да бъде преценявана от ВКС само в случай, че въззивният акт бъде допуснат до касационен контрол в някоя от хипотезите на чл. 280, ал. 1 ГПК. В тази връзка настоящият състав намира, че обжалваното определение не е очевидно неправилно доколкото решаващите изводи на въззивния съд не са нито в явно нарушение на закона (contra legem), нито извън закона (extra legem), нито са явно необосновани с оглед правилата на формалната логика. Твърдението на касатора, че с постановеното определение се отнема правото на защита на увреденото лице по чл. 40 ЗЗД само по себе си не е основание да се приеме очевидна неправилност, като се имат предвид доводите на въззивния съд, че интересите на ищеца, който вече не е собственик на ипотекираните имоти, не са засегнати с оглед невъзможността за принудително изпълнение от страна на негов евентуален кредитор.

Извън случаите по чл. 280, ал. 2 ГПК допускането на касационно обжалване предпоставя с обжалвания съдебен акт въззивният съд да се е произнесъл по материалноправен и/или по процесуалноправен въпрос, обусловил правните му изводи по предмета на спора, и по отношение на този въпрос да са осъществени някои от допълнителните предпоставки по т. 1 - т. 3 на чл. 280 ал. 1 ГПК. Съобразно разясненията, дадени в т. 1 от ТР №1/19.02.2010г. по т. д.№1/2009г. на ОСГТК на ВКС, материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалвания акт и за възприемане на фактическата обстановка от въззивния съд.

Във връзка с твърдението в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК за наличие на предпоставката по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касация, касаторът не е формулирал конкретен правен въпрос съгласно разясненията, дадени в 1 от ТР №1/19.02.2010г. по т. д.№1/2009г. на ОСГТК на ВКС като се е задоволил да посочи, че въззивното определение е постановено в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в ТР №5/12.12.2016г. по тълк. д.№5/2014г. на ОСГТК на ВКС и в цитирани и представени с жалбата решения на ВКС, постановено по реда на чл. 290 ГПК. Непосочването на правен въпрос с оглед твърдяната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване, без да се обсъжда практиката на ВКС, на която се позовава касаторът. Отделно следва да се отбележи, че от посочената от касатора практика на ВКС (визираща предпоставките за уважаване на иска по чл. 40 ЗЗД), не следва еднозначно извода, че е налице правен интерес от иска по чл. 40 ЗЗД за прогласяване недействителността на договор за ипотека, в случая когато собствеността на ипотекираните имоти е прехвърлена възмездно на трето лице.

Не следва да бъде допускано касационно обжалване на въззивното определение на основание чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК въз основа на въпроса на касатора: „Последващо отчуждаване на ипотекирания недвижим имот води ли до погасяване на правото на увреденото лице да поиска установяване на недействителност на ипотечния договор по реда на чл. 40 от ЗЗД?“. От една страна въпросът изцяло се покрива с предмета на процесуалния спор, поради което е относим към правилността на обжалваното определение, която не може да бъде преценявана в производството по допускане на касация. От друга страна отговорът на въпроса за наличието или липсата на правен интерес от определен иск е винаги обусловен от конкретните обстоятелства (в случая - от знание на приобретателя за тежестите върху имотите, от уговорките между страните при последващото отчуждаване, от последващите действия на приобретателя и др.). Доколкото правният интерес е винаги конкретен, на поставения въпрос не би могло да се даде принципен отговор, който да е от значение на точното прилагане на закона, както и за развитието на правото.

Не покрива общия селективен критерий по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното определение въпросът: „При иск за установяване на недействителност на акцесорните договори, задължено ли е увреденото лице да поиска установяване на недействителността на договорите, които ги обуславят?“. Въпросът не е обусловил решаващата воля на съда, тъй като според въззивният състав, след извършеното отчуждаване на ипотекираните имоти, спорът за валидността на договора за ипотека не засяга пряко правната сфера на ищеца, т. е. според съда понастоящем ищецът не е увредено лице от договора за ипотека по смисъла на чл. 40 ЗЗД. Отделно следва да се отбележи, че липсата на правен интерес от предявения иск не е обоснована от въззивния съд единствено със становището, че ищецът се е отказал от исковете си за установяване недействителността на договорите, от които произтичат задълженията на ищеца към ответника.

Не може да бъде допуснато касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК с оглед въпроса: „Допустимо ли е първоинстанционният съд, позовавайки се на служебното начало, да се произнесе повторно по възражение за недопустимост, което вече е разгледал и което, към момента на произнасянето, е преминало през инстанционен контрол от страна на въззивната и касационната инстанция?“. Както бе посочено по-горе (в мотивите на настоящото определение - относно довода на касатора за евентуална недопустимост на въззивното определение), не отговоря на правното и на фактическото положение твърдението на касатора, че въпросът за допустимостта на иска по чл. 40 ЗЗД и в частност за наличието или липсата на правен интерес за ищеца, е бил решен веднъж завинаги (неотменимо) от първоинстанционния съд, респективно, че с влязло в сила определение (преминало през въззивен и касационен контрол), е разгледан въпроса за наличието или липсата на правен интерес за „Меркурий П и П“ АД като абсолютна процесуална предпоставка за настоящия иск по чл. 40 ЗЗД.

Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, търговска колегия, състав на второ отделение,

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване определение №253 от 29.10.2020г., постановено по в. ч.т. д. №314/2020г. по описа на Великотърновски апелативен съд.

ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: