Образувано е по касационна жалба подадена от Министъра на вътрешните работи против решение № 2012/13.02.2019 год. постановено по адм. дело № 8529/2018 год. по описа на Върховния административен съд, пето отделение, с което е отменена заповед № 8121К-5992/27.04.2018 год. издадена от министъра на вътрешните работи, с която е прекратено служебното правоотношение на Д.Д и е осъдено Министерството на вътрешните работи да заплати на Д.Д разноски по делото в размер на 668 лева.
Касаторът поддържа становището, че решението е неправилно като постановено при нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и е необосновано - представляващи касационни основания по чл. 209, т. 3 АПК. Излага съображения, че служебното правоотношение на лицето е прекратено в ден, в който същото не е било в разрешен отпуск. Съдът не е взел предвид разпоредбата на чл. 230, ал. 2 от ЗМВР, а именно, че служебното правоотношение се прекратява от датата на връчване на заповедта. В случая тази дата е 30.05.2018 год. ден, в който лицето не е било в отпуск. Прави се искане съдът да отмени решението и да реши делото по същество като отхвърли жалбата на Д.Д срещу заповед № 8121К-5992/27.04.2018 год. издадена от министъра на вътрешните работи. Претендира юрисконсултско възнаграждение за двете инстанции.
Ответникът по касационната жалба - Д.Д чрез адв.. С намира касационната жалба за неоснователна и моли същата да не се уважава. Претендира присъждане на разноски по делото, за което представя списък.
Представителят на Върховната административна прокуратура дава заключение за основателност на касационната жалба. Излага съображения, че неправилно съдът е приел, че заповедта е издадена в нарушение на чл. 229 от ЗМВР. Неправилно е приложен материалния закон, тъй като съдът не е съобразил нормата на чл. 230, ал. 2 от ЗМВР.
Върховният административен съд, като прецени наведените в жалбата касационни основания и доказателствата по делото и извърши служебна проверка на основание чл. 218, ал. 2 АПК, приема следното:
Касационната жалба е подадена в преклузивния срок по чл. 211, ал. 1 АПК и от надлежна страна по смисъла на чл. 210, ал. 1 АПК, спрямо която първоинстанционното решение е неблагоприятно.
С обжалваното решение на Върховния административен съд, тричленен състав на пето отделение, е отменена по жалба на Д.Д заповед № 8121К-5992/27.04.2018 год. издадена от министъра на вътрешните работи, с която на основание чл. 226, ал. 1, т. 4 ЗМВР служебното правоотношение на лицето е прекратено по собствено желание.
За да постанови това решение съдът е приел, че оспорената заповед е издадена от компетентен орган, в предписаната форма, при спазване на административнопроизводствените правила, но в нарушение на материалния закон. Съдът е приел, че на лицето е разрешено ползването на платен отпуск считано от 02.04.2018 год. до 27.04.2018 год., т. е. до деня, в който е издадена заповедта. Съгласно чл. 229 от ЗМВР изрично се забранява прекратяването на служебното правоотношение по време на отпуск освен в конкретно посочени случаи, в които хипотезата на прекратяване по взаимно съгласие не е предвидена. Тричленният състав на ВАС е приел, че след като заповедта е издадена в ден, в който лицето е ползвало разрешен отпуск, то същата е неправилна, тъй като не е съобразено правилото на чл. 229 от ЗМВР и е отменил заповед № 8121К-5992/27.04.2018 год. издадена от министъра на вътрешните работи.
Настоящият касационен състав на съда намира, че така постановеното решение е неправилно.
С оспорената пред съда заповед № 8121К-5992/27.04.2018 год. издадена от министъра на вътрешните работи на основание чл. 226, ал. 1, т. 4 ЗМВР и заявление рег. № 6212р-747/25.04.2018 год. е прекратено служебното правоотношение на инспектор Д.Д-р а. III степен при дирекция „Международно оперативно сътрудничество“ по собствено желание считано от датата на връчване на заповедта.
От фактическа страна по делото е безспорно установено и правилно е отразено в мотивите на първоинстанционното решение, че от Д.Д до министъра на вътрешните работи е подадено заявление рег. № 6212р-747/25.04.2018 год., с което е поискал служебното му правоотношение да бъде прекратено на основание чл. 226, ал. 1, т. 4 от ЗМВР, тъй като е възникнала обективна невъзможност да изпълнява служебните си задължения. Установено е също, че на лицето е разрешено ползването на 20 работни дни отпуск считано от 02.04.2018 год. до 27.04.2018 год., както и на 20 работни дни считано от 30.04.2018 год. до 29.05.2018 год. включително. На 27.04.2018 год. е издадена процесната заповед за прекратяване на служебното правоотношение на лицето. Същата обаче е връчена на 30.05.2018 год. като видно от отбелязването на гърба на тази заповед Д.Д е отразил, че не се намира в отпуск /л. 30/. На същия ден е подписан и акт за сдаване на длъжност.
Предвид установените релевантни фактически обстоятелства, правните изводи на първоинстанционния съд са неправилни.
В нормата на чл. 226, ал. 1, т. 4 ЗМВР посочена като правно основание за издаване на оспорената пред съда заповед, е предвидено, че служебното правоотношение с държавния служител в МВР се прекратява по собствено желание. За да възникне основание за прекратяване на служебното правоотношение по собствено желание е необходимо държавният служител да е направил изрично и ясно волеизявление в този смисъл, адресирано до органа по назначаването, който в случая е министърът на вътрешните работи съгласно чл. 158 ЗМВР.
С подаването на молба за прекратяване на правоотношението по собствено желание служителят упражнява предоставено му от закона субективно право. Органът по назначаването няма право на преценка дали да прекрати служебното правоотношение, ако има подадено заявление от служителя, стига да не е налице ограничението за прекратяване на служебното правоотношение, предвидено в чл. 226, ал. 7 ЗМВР - образувано дисциплинарно производство срещу служителя по чл. 207, ал. 1 от същия закон. Служебното правоотношение се прекратява с издаването на заповед на органа по назначаването съгласно чл. 227 ЗМВР. За материалната законосъобразност на тази заповед е необходимо фактическият състав предвиден в нормата на чл. 226, ал. 1, т. 4 ЗМВР да е осъществен към датата на издаването и. За конкретния случай това означава, че към датата на издаването на заповедта за прекратяване на служебното правоотношение, държавният служител в МВР следва да е имал воля за прекратяване на служебното му правоотношение. Друго ограничение предвидено в закона е, че не може да се прекратява служебното правоотношение ако държавният служител се намира в отпуск освен в изрично предвидени случаи, които безспорно не са налице в настоящия случай. Съгласно императивното правило на чл. 230, ал. 2 от ЗМВР връчването на заповедта на служителя е завършващият елемент от фактическия състав по прекратяване на служебното правоотношение. Като част от производството по прекратяване на служебното правоотношение, връчването на заповедта е задължение на административния орган, който е обвързан от нормативните изисквания и следва да провери дали към датата на връчване служителят не се намира в разрешен от закона отпуск. В настоящия случай процесната заповед е издадена на 27.04.2018 год. ден, в който лицето е ползвало платен годишен отпуск, но същата е връчена на 30.05.2018 год. ден, в който лицето вече не е било в платен годишен отпуск, както то само е отбелязало върху заповедта. Никъде в ЗМВР или в ППЗМВР няма забрана заповедта за прекратяване на служебното правоотношение да бъде издавана, когато служителят е в отпуск. Такава забрана няма, но прекратяването на правоотношението възниква от момента на връчване на заповедта, към който момент следва да се установи правнорелевантния факт на законоустановения отпуск. В случая в деня на връчване на заповедта Димитров не се е намирал в разрешен отпуск, поради което прекратяването на служебното му правоотношение е валидно извършено.
Постановявайки решение в обратния смисъл тричленният състав на ВАС, пето отделение, е постановил един неправилен съдебен акт, който следва да се отмени и поради това, че спорът е изяснен от фактическа страна следва да основание чл. 222, ал. 1 АПК да бъде постановено решение по същество, с което да бъде отхвърлена жалбата на Д.Д против заповед № 8121К-5992/27.04.2018 год. издадена от министъра на вътрешните работи.
При този изход на спора искането на касационния жалбоподател за присъждане на направените разноски за юрисконсултско възнаграждение за производствата пред двете съдебни инстанции е основателно. Следва в полза на касационния жалбоподател да бъдат присъдени разноски общо в размер на 200 лева представляващи юрисконсултско възнаграждение.
Воден от горното и на основание чл. 221, ал. 2 и чл. 222, ал. 1 АПК, Върховният административен съд, петчленен състав РЕШИ:
ОТМЕНЯ решение № 2012/13.02.2019 год. постановено по адм. дело № 8529/2018 год. по описа на Върховния административен съд, пето отделение и вместо него ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ жалбата на Д.Д [ЕГН] против заповед № 8121К-5992/27.04.2018 год. издадена от министъра на вътрешните работи, с която е прекратено служебното правоотношение на Д.Д считано от датата на връчване на заповедта като неоснователна.
ОСЪЖДА Д.Д [ЕГН] ДА ЗАПЛАТИ на Министерството на вътрешните работи сумата от 200 /двеста/ лева представляваща юрисконсултско възнагражденние за производството пред двете съдебни инстанции. Решението не подлежи на обжалване.