Производство по реда на чл. 208 и сл. Административнопроцесуалния кодекс (АПК).
Образувано е по касационна жалба на директора на дирекция „Миграция“ срещу решение № 893 от 15.02.2019 г. по адм. дело № 12405/2018 г. на Административен съд - София-град (АССГ), с което е отменена негова заповед № 5364з-1659/13.11.2018 г. и е постановено прекратяване на фактическото задържане на чужденеца А. Насиб и незабавното му освобождаване от Специален дом за временно настаняване на чужденци (СДВНЧ).
Касационният жалбоподател счита обжалваното решение за неправилно, като постановено в нарушение на материалния и процесуалния закон и необосновано – отменителни основания по чл. 209, т. 3 АПК. Твърди, че са били налице материалноправните предпоставки за приложение на обезпечителната мярка по чл. 44, ал. 8 от Закон за чужденците на Р. Б (ЗЧРБ). Счита за неправилни и изводите на съда, основани на погрешен правен анализ на разпоредбите на Директива 2008/115/ЕО. Прави искане решението да бъде отменено. Претендира разноски по делото.
Ответникът по касационната жалба – А. Насиб, оспорва жалбата като неоснователна.
Представителят на Върховната административна прокуратура дава заключение за основателност на касационната жалба.
Върховният административен съд, като се запозна със събраните по делото доказателства, съобрази доводите и възраженията на страните и обсъди наведените касационни основания и тези по чл. 218, ал. 2 АПК, намира за установено от фактическа и правна страна следното:
Касационната жалба е допустима, като подадена в срока по чл. 211 АПК от надлежна страна, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт. Разгледана по същество жалбата е неоснователна.
За да постанови обжалваното решение, съдът е приел за установено от фактическа страна, че със заповед № 5364з-1659/13.11.2018 г. на директора на дирекция „Миграция“ е наложена принудителна административна мярка (ПАМ) продължаване на настаняване в СДВНЧ на основание чл. 44, ал. 8 изр. 3-то ЗЧРБ. Настаняването е във връзка със заповед № УРИ 5392 ПАМ-4160 от 21.08.2016г. на началник сектор „Миграция” при СДВР за налагане на ПАМ „Принудително отвеждане до границата на РБ”.
С предложение от 13.11.2018 г., във връзка с посочената заповед от 21.08.2016 г. и с цел нейното изпълнение, и действия по прилагане на регламент Дъблин и регламент Евродаг, предвид това, че лицето може да се укрие или да възпрепятства изпълнението на мярката, както и с оглед необходимостта от осигуряване на документ, е предложено да бъде продължен срокът за принудителното му настаняване в СДВНЧ. В предложението също е посочено, че производството по закрила е завършило с отказ по молбата - решение №13618 на председателя на ДАБ.
На основание горепосоченото предложение е постановена оспорената заповед рег.№5364з-1659 от 13.11.2018 г. на директора на дирекция „Миграция” -МВР, с която е продължено принудителното настаняване в СДВНЧ с 5 месеца и 7 дни, считано от 13.11.2018 г. до отпадане на пречките, но не по-късно от 20.04.2019 г.
Въз основа на така установените факти съдът e приел от правна страна, че оспорената заповед е издадена от компетентен орган в предвидената форма, при спазване на административно производствените правила, но в нарушение на материално правните разпоредби.
Приел е, че по смисъла на § 4в от ДР на ЗЧРБ и във връзка с чл. 3, т. 7 от Директива 2008/115/ЕО „опасността от укриване” трябва да се преценява и да следва от конкретни факти, но като такъв не следва да се тълкува изразеното вече нежелание за завръщане в страната по произход и отказ от съдействие. Приел е, че безспорно лицето няма документ и се правят постъпки по реда на Споразумението между ЕС и Афганистан, но те са неефективни. Изложено е, че е несъстоятелно да се чака, за да бъдат убедени властите на Афганистан, че споразумението има и друг аспект, тъй като посочените власти ясно са изразили своята позиция и отказа да издадат документ на лицето. Прието е наличие на хипотезата на чл. 44, ал. 8 ЗЧРБ - не съществува разумна възможност за изпълнение на мярката, което е основание за отмяната и на настаняването, което я обезпечава. Посочено е, че настаняването в СДВНЧ по аргумент от чл. 44, ал. 6 ЗЧРБ следва да не е самоцелно, а само когато има данни, че се възпрепятства изпълнението на наложената мярка връщане или когато има опасност от укриване. Същите са и предпоставките за продължаване на настаняването по ал. 8, за които е обоснован извод, че не са налице. Така постановеното решение е правилно.
Съгласно чл. 44, ал. 6 ЗЧРБ, в случаите, когато чужденецът, на когото е наложена принудителна административна мярка по чл. 39а, ал. 1, т. 2 и 3, възпрепятства изпълнението на заповедта или е налице опасност от укриване, органът издал заповедта може да издаде заповед за принудително настаняване на чужденеца в СДВНЧ с цел организиране на връщането или експулсирането. В съответствие с чл. 44, ал. 8, изр. второ ЗЧРБ, по изключение, когато лицето отказва да съдейства на компетентните органи или има забавяне при получаване на необходимите документи за връщане или експулсиране към датата на изтичане на разрешения срок на принудителното настаняване по ал. 6, директорът на дирекция "Миграция" може да издаде заповед за продължаване на принудителното настаняване в специалния дом за срок не по-дълъг от допълнителни 12 месеца. Това законодателно решение е в съответствие с разпоредбата на чл. 15, § 6 от Директива 2008/115/ЕО, съгласно която държавите-членки не могат да удължават посочения в § 5 шестмесечен срок на задържането, освен за ограничен срок, който не надвишава допълнителни дванадесет месеца в съответствие с националното законодателство, в случаите, когато, независимо от положените от тях разумни усилия, е вероятно операцията по извеждането да продължи по-дълго поради: липса на съдействие от съответния гражданин на трета страна или забавяне при получаването на необходимата документация от трети страни.
По делото органът не ангажира доказателства за наличието на предприети действия по изпълнение на временната мярка. Предприетите действия по изпълнението и са от 15.03.2018 г. и са относимо към предходната заповед за принудително настаняване в СДВНЧ. От доказателствата по делото се установява по категоричен начин, че властите в И. Р. А приемат, че Споразумението с ЕС е приложимо единствено тогава, когато са изчерпани административните и съдебни процедури с отложен ефект. Следователно, в рамките на срока на постановеното принудително настаняване мярката "връщане" обективно няма да бъде изпълнена. Невъзможността в рамките на срока мярката да бъде изпълнена прави лишено от смисъл постановеното принудително настаняване, защото то е законово оправдано само до тогава, докато е налице обективна възможност връщането да бъде осъществено. Тогава, когато с оглед на конкретните обстоятелства, се установи, че не съществува разумна възможност по правни или технически причини принудителното връщане да бъде осъществено, с оглед на разпоредбата на чл. 44, ал. 8, изречение последно ЗЧРБ, лицето се освобождава. Идентична е и разпоредбата на член 15, параграф 4 от Директива 2008/115/ЕО.
С оглед посоченото настоящият състав намира, че първоинстанционният съд обосновано е приел, че не са налице елементите на фактическия състав на чл. 44, ал. 8 ЗЧРБ и чл. 15, пар. 6 от Директива 2008/115/ЕО.
Не са налице пороците сочени като касационни основания за отмяна на решението и то следва да бъде оставено в сила като валидно, допустимо и правилно.
Воден от горното и на основание чл. 221, ал. 2 АПК, Върховният административен съд, седмо отделение, РЕШИ:
ОСТАВЯ В СИЛА решение № 893 от 15.02.2019 г. по адм. дело № 12405/2018 г. на Административен съд - София-град. РЕШЕНИЕТО е окончателно.