11О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 3123

София, 27.11.2024 год.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД – Търговска колегия, състав на І т. о. в закрито заседание на тринадесети ноември през две хиляди и двадесет и четвърта година в състав:

Председател: Ирина Петрова

Членове: Десислава Добрева

Мария Бойчева

като изслуша докладваното от съдията Петрова т. д. № 1716 по описа за 2024 год. за да се произнесе взе предвид следното:

Производството е по реда на чл.288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на ищеца „Евротур Т“ ЕООД, [населено място] срещу решение № 360 от 20.12.2023г. по в. т.д.№ 481/2023г. на Апелативен съд Варна, с което е потвърдено решението по т. д.№ 9/2023г. на Окръжен съд Шумен за отхвърляне на иска за осъждането на П. Д. А. да заплати на основание чл.13,ал.3 от Договор за оперативен лизинг на недвижимо имущество от 17.03.2008г., сключен между лизингодател „Евротур Т“ЕООД и лизингополучател „Д.“ЕООД (чийто управител при сключването на договора е П. А.), сумата 25 100лв. по предявен частичен иск - част от необходимите ремонтни разходи за привеждане на обекта на договора за лизинг - роторна трошачка „М. 4098“ в нормално експлоатационно състояние съобразно функционалното й предназначение и за набавяне на липсващите, невърнати части и елементи. Потвърдено е и решението за отхвърляне на предявения в евентуалност иск с правно основание чл.45 ЗЗД, предявен срещу същия ответник за обезщетяване на нанесени имуществени вреди вследствие върнати непригодни, похабени и амортизирани машинни части и детайли, принадлежащи на друга, а не на лизинговата вещ.

С касационната жалба се иска отмяна на решението като неправилно на основанията по чл.281,т.3 ГПК. Възразява се срещу извода на въззивната инстанция за отсъствие на поета солидарна отговорност от управителя на дружеството - лизингополучател въз основа на клаузата на чл.13,ал.3 от договора за оперативен лизинг. Изложени са подробни съображения, че такава персонална отговорност пред лизингополучателя е поета от управителя, наред с лизингодателя, за съхранение, ползване и връщане на лизинговото имущество. Поддържа се, че управителят А. носи при условията на пасивна солидарност пълна лична отговорност по процесния договор за оперативен лизинг и е материалноправно легитимиран да отговаря по предявения главен иск. Поддържа се и довод за необсъждане от въззивната инстанция на наведеното в жалбата на дружеството оплакване за допуснато от окръжния съд процесуално нарушение при определяне на датата на предявяване на настоящия иск (от значение за преценката по наведеното от ответника възражение за изтекла погасителна давност) предвид обстоятелството, че датата, на която е изпратена до първоинстанционния съд депозираната от ищеца чрез куриер негова искова молба, не може да се установи. Касаторът счита, че когато не може да бъде установена точната дата на изпращането на исковата молба и то по причини, независещи от страната, това обстоятелство не може да се третира в нейна вреда. Според обжалващия съдът е направил презумптивна и произволна преценка за датата на изпращане чрез куриерската фирма, вместо да изиска служебно или да укаже на страната представянето на допълнителни доказателства от оператора като товарителница или друг равнозначен документ. На следващо място се оспорва приетият от въззивната инстанция начален срок, от който тече погасителната давност - датата на приемо-предавателния протокол за предаване/връщане на лизинговия обект, в който са обективирани забележките и възраженията на лизингодателя относно състоянието и идентичността на предадените вещи. Според страната давността тече от 03.09.2019г., когато е постановено арбитражното решение по в. а.д. № 143/2015г. на АС при БТПП, с което решение в патримониума на ищеца се е породило процесното вземане, достатъчно индивидуализирано със своите характеристики и размер. Изложени са и подробни съображения в подкрепа на тезата, че с предявяване на исковата молба, предмет на арб. дело № 143/2015г. на 22.05.2015г., давността е прекъсната на основание чл.116, б. „б“ ЗЗД и е спряна на основание чл.115,б.“ж“ ЗЗД до постановяване на арбитражното решение на 03.09.2019г., поради което дори хипотетично да се приеме, че исковата молба е подадена на датата, възприета от съдилищата - 18.08.2021г., петгодишният давностен срок не е изтекъл. Поддържа се, че давността е прекъсната освен на основанието по чл.116, б. „б“, така и на основанието по чл.116, б. „в“ ЗЗД - с предприемане на действия по принудително изпълнение на присъденото с арбитражното решение вземане въз основа на издадения по това решение изпълнителен лист. Касаторът възразява, че по делото са представени доказателства за предприети множество изпълнителни действия за събиране на дълга и срещу А. през периода 2019-2021г. Изложени са и съображения за неправилност по отношение на решението по евентуални иск.

В изложението по чл.284,ал.3,т.1 ГПК на първо място се твърди, че въззивното решение е очевидно неправилно, какъвто порок е въведен само по отношение на решението по главния иск. Според касатора визираното основание е видно от становището на съда, че формулировката на чл. 13, ал. 3 от процесния договор за лизинг не позволява да се приеме, че е налице уговорка за договорна солидарна отговорност на ответника П. Д. А. - управител на ответното дружество в лично качество, тъй като в договора липсва негово изявление чрез полагане на подписа му в такова именно качество. Посочва се, че този извод е формиран въпреки, че в мотивите си въззивния съд се е позовал на решението по т. д. № 1519/2017г. на I т. о на ВКС, в което е утвърдено обратното становище. Поддържа се, че извод в обратен на възприетия от въззивната инстанция по отношение на материалноправната легитимация на управителя смисъл, е формиран и в решението по т. д.№ 783/2020г. на І т. о. на ВКС, с което е отменено на основание чл.47,ал.1,т.2 ЗМТА арбитражното решение по арб. дело № 143/2015г. на АС при БТПП, постановено срещу П. А.. Твърди се, че становището на състава на апелативния съд по този въпрос е в разногласие с всякаква правна логика и принципи, във фрапантно нарушение на фундаментални законови постановки и в очевиден дисонанс с възприетите в практиката на ВКС разрешения по аналогични казуси.

Поставени са въпроси, които също са от значение единствено по отношение на главния иск, предявен на договорно основание: 1/„Когато в текста на един договор изрично е предвидено, че представляващият търговското дружество, което е страна по него се задължава да носи наред със самото дружество персонална отговорност за задълженията на същото, то за да породи тази уговорка ефект спрямо него като солидарно задължено физическо лице, необходимо ли е той да е положил отделен подпис с указание, че го полага в лично качество или наличието на валидно положен от него само на един подпис го обвързва и в двете качества?“ Въведена е допълнителната предпоставка по чл.280,ал.1,т.1, предл. последно ГПК като се твърди противоречие с решението по т. д.№ 1519/2017г. и по т. д.№ 783/2020г. и двете на І т. о. на ВКС. Касаторът акцентира на становището на апелативния съд, че договорът не бил подписан от ответника в лично качество. 2/„Задължен ли е въззивният съд като инстанция по същество да обсъди всички релевантни доказателства по делото, всички доводи и възражения на страните и да формира свои собствени решаващи мотиви по предмета на спора, вкл. като се произнесе изчерпателно и в пълнота по всички наведени във въззивната жалба доводи на въззивника досежно визираните в жалбата му пороци на първоинстанционното решение формирайки свои собствени заключения касателно законосъобразността на правните изводи на първоинстанционния съд относно приложимия материален закон и неговото тълкуване?“ Касаторът се позовава на несъобразяване от въззивния съд на указанията в т.19 на ТР №1/04.01.2001г. на ОСГК на ВКС и в т.2 на № ТР №1/2013г. на ОСГТК на ВКС, както и на възприетото в цитирани решения по чл.290 ГПК. Твърдението е, че посочените в практиката на ВКС основни начала са нарушени, тъй като не са обсъдени оплакванията във въззивната жалба за допуснато от първостепенния съд процесуално нарушение при определяне датата на предявяването на настоящия иск, предвид несъобразяването с факта, че от съдържащото се по делото съобщение, не може да се установи датата, на която е изпратена до първоинстанционния съд исковата молба, депозирана от ищеца в съда чрез куриер. В тази връзка съставът на апелативния съд се е задоволил само да констатира, че към датата на входиране на исковата молба в съда, за която „незнайно защо и напълно безмотивно“ е посочил дата 19.08.2021г., петгодишния срок на погасителната давност вече бил изтекъл. 3/„Липсата на доказателства, не по вина на страната, за датата на изпращане на исковата молба депозирана в сезирания съд от ищеца чрез куриер следва ли да се тълкува в негова вреда? При спор относно датата на изпращането на исковата молба, породен от липсата на данни за датата на изпращането й от ищеца чрез куриер, как следва да процедира сезирания съд и не трябва ли той в такива случаи, вместо да третира тази доказателствена празнота във вреда на страната, да изиска служебно, или да укаже на страната представянето на допълнителни доказателства от оператора като товарителница или др. равнозначен документ установяващ точната дата на изпращането на исковата молба?“ с позоваване на противоречие на обжалваното решение с определението по ч. гр. д. №3/2013г. на ВКС. По съображения за отсъствие на съдебна практика на касационната инстанция се иска допускане на обжалването на основание чл.280,ал.1,т.3 ГПК. Друга аргументация за приложното поле на въведената допълнителна предпоставка не е изложена: 4.1/ „Следва ли да бъде зачетен срокът на спирането на давността (чл. 115, ал. 1, б. жЗЗД) за времетраенето на арбитражен процес за облигаторно вземане, който е завършил с постановяването на влязло в сила уважаващо исковата претенция осъдително арбитражно решение, ако впоследствие това решение бъде отменено в производство по чл. 48 вр. чл. 47 ЗМТА като се има предвид естеството на това производство и императивния характер на уредбата на давностните срокове по чл. 110 и сл. ЗЗД?“

4.2/ „Прекъсва ли течението на давността (чл. 116, б. б ЗЗД) предявяването на иск пред арбитражен съд, който е завършил с постановяването на влязло в сила уважаващо исковата претенция осъдително арбитражно решение, ако впоследствие това решение бъде отменено в производство по чл. 48 вр. чл. 47 ЗМТА като се има предвид естеството на това производство и императивния характер на уредбата на давностните срокове по чл. 110 и сл. ЗЗД?“ 4.3./ „Прекъсва ли течението на давността (чл. 116, б. в ЗЗД) предприемането на действие по принудително изпълнение на осъдително арбитражно решение в случай, че впоследствие това решение бъде отменено в производство по чл. 48 вр. чл. 47 ЗМТА като се има предвид естеството на това производство и императивния характер на уредбата на давностните срокове по чл. 110 и сл. ЗЗД?“ 4.4./ „Отразява ли се по-късната отмяна по реда на чл. 48 вр. чл. 47 ЗМТА на влязлото в сила арбитражно решение върху формираната до отмяната му сила на пресъдено нещо и на произтеклите от това правни последици, в т. ч. отражението му върху спирането и/или прекъсването на започнали да текат давностни срокове, както и върху валидността на действията по принудително му изпълнение, извършени по издадения въз основа на влязлото в сила арбитражно решение изпълнителен лист?“ В писмен отговор насрещната страна оспорва наличието на предпоставките за допускане на обжалването и основателността на подадената касационна жалба. За да се произнесе, съставът на ВКС съобрази следното: Въззивната инстанция е приела за установени твърденията в исковата молба за сключен договор за оперативен лизинг от 17.03.2008г. относно процесната вещ - роторна трошачка тип М. 4098, ведно с принадлежности към нея съгласно приложение №2 към договора и за предаването на вещта с протоколи от март 2008г. Приела е за безспорно обстоятелството, че договорът за лизинг е развален на 31.10.2008г. от лизингодателя поради неизпълнение като вещта не е била върната. Приела е за установено, че с арбитражни решения, постановени от АС при БТПП лизингополучателят е осъден да заплати обезщетение за ползването за съответни периоди след развалянето на договора. Обсъдила е, че ответникът А. не оспорва, че вещта е била в държане на дружеството, представлявано от него до връщането й с приемо - предавателен протокол от 09.03.2015г., не оспорва истинността на протокола, в който са вписани възраженията на лизингодателя относно връщане на резервни части, които не са от една и съща трошачка, не са комплект, за липса на върнати посочени части и др. Приела е, че от изслушаните пред първата инстанция експертизи се установява че вещта е върната с недостатъци, които не позволяват ползване по предназначение и върната не съответства на дадената в изпълнение на договора. Посочила е, че по делото не е безспорно установено дали върнатата вещ е идентична с лизинговата вещ или е съвкупност от детайли на друга трошачка. За безспорно е прието, че с решение на АС на БТПП от 03.09.2019г. по в. а.д. №143/2015г., дружеството - лизингополучател „Д.“ ЕООД и П. Д. А. са били осъдени солидарно да заплатят на Евротур - Т“ ЕООД сумата 302 735 лева, обезщетение за причинените вреди от неизпълнение задължението по договора за лизинг от 17.03.2008г. за опазване и поддържане на предоставената на лизинг роторна трошачка и за възстановяването й в експлоатационна годност. Обсъдено е, че арбитражното решение е отменено на основание чл.47,ал.1,т.2 ЗМТА по отношение на П. А. с решение от 15.07.2021г., постановено по т. д. №783/2020г. на Първо т. о. на ВКС. При преценката дали са налице основания за пасивната солидарност на ответника А. по договора за лизинг извън качеството му на представляващ дружеството - лизингополучател, въззивната инстанция е приела, че при отсъствие на изрична уговорка за това, следва да бъде тълкувана клаузата на чл.13, ал.3 от договора, на която ищецът основава претенцията си. Прието е, че тя предвижда, че имуществото се предава на материално-отговорното лице на лизингополучателя - неговия управител П. А., който носи административно-наказателна отговорност и наказателна отговорност във връзка със съхранението, използването и връщането на лизинговата вещ. Изтълкувано е, че това е отговорност за управленски деликт, която е по отношение на представляваното дружество, а в нито една друга клауза от договора не е предвидена отговорност на ответника П. А. към лизингодателя, наред с тази на дружеството - лизингополучател. Изложено е, че той не е страна по договора за лизинг, същевременно договорът е подписан от П. А. единствено в качеството му на представляващ дружеството негов управител. Изведено е, че формулировката на чл.13, ал.3 от договора не позволява съдът да приеме, че е налице уговорка за солидарна отговорност по договора за лизинг и на П. А. в лично качество; че не е налице фигурата на поръчителство или встъпване в дълг, а при липса на ясни други уговорки съдът не може да приеме, че е налице волеизявление за поемане на личен дълг от управителя наред с този на дружеството. Прието е, че уговорката за солидарно задължаване е утежняваща правната сфера на ответника, поради което тя трябва да следва недвусмислено от поетите задължения по договора. Обсъдено е, че задължението А. като материално-отговорно лице и управител на дружеството е различно от солидарната отговорност спрямо лизингодателя. При тези свои изводи съставът на апелативния съд е цитирал и обсъдил постановеното по сходен казус решение по т. д. №1519/2017г. на Първо т. о. на ВКС: когато в текста на единен договор изрично е предвидено, че представляващият търговското дружество, което е страна по него, се задължава да носи солидарна отговорност за задълженията на същото, за да породи тази уговорка ефект спрямо него като физическо лице, не е необходимо той да положи отделен подпис с указание, че се полага в лично качество; наличието на валидно положен от него един подпис върху документа го обвързва и в двете качества. Приел е, че в процесния договор наличната уговорка в чл.13, ал.3 не удовлетворява в достатъчна степен извод за поета солидарна отговорност на управителя в негово лично качество, а в цитираното решение волеизявлението на това е било ясно изразено и безспорно. Като второ самостоятелно съображение за отсъствие на материалната легитимация на ищеца е изложено, че дори да е налице уговорка за поемане на задължение спрямо лизингодателя, тя касае действията до връщането на вещта, а съдържанието на договора и последващите действия по изпълнението и развалянето му, не дават основание съдът да приеме, че ответникът е продължил да е бъде спрямо лизингодателя лично задължен. На трето място въззивната инстанция е изложила съображенията, че при възприемане на становището, че по силата на чл.13,ал.3 от договора е уговорена солидарната отговорност на А. по лизинга, наред с лизингополучателя, искът е погасен по давност, на каквато ответникът се е позовал в отговора на исковата молба. За неоснователни са приети възраженията на въззивника относно датата на завеждане на иска, доколкото дружеството не е установило нещо различно от официално удостовереното в положения от регистратурата на съда печат. Счетено е, че давността е изтекла към датата на завеждане на иска - 18.08.2021г. с изтичането на общия петгодишен давностен срок, считано от връщането на вещта. Обсъдено е, че съгласно общото законово правило на чл.114 ЗЗД, давността започва да тече от момента на изискуемост на вземането и това е денят на падежа на задължението, ако такъв е уговорен, а когато изрична уговорка в посочения смисъл липсва, съгласно чл.114, ал.2 ЗЗД погасителната давност започва да тече от деня на възникване на задължението. Приложени спрямо конкретния спор тези разпоредби са дали основание на апелативния съд да приеме, че давността за вземането на ищеца за вреди по лизинговата вещ започва да тече от момента на фактическото й връщане на лизингодателя, т. е. от момента на установяване недостатъците по същата, който е най-ранният момент за упражняване субективното право на лизингодателя за обезщетяване на вредите, т. е. най-рано давността започва да тече от 09.03.2015г. За неоснователни са счетени доводите на въззивника, че давността е била спирана и прекъсвана многократно в интервала от време до предявяване на настоящия иск, включително и с предявяване на иска, предмет на в. а.д. № ВАД 143/2015г. на 22.05.2015г. и предприетото след това принудително изпълнение по отношение на ответника. Този извод е обоснован със съображенията, че с решение по т. дело №783/2020г. на Първо т. о. на ВКС е отменено арбитражното решение по отношение на П. А.. Изложено е, че нормата на чл.115, б. ж ЗЗД е ясна и не се нуждае от тълкуване - докато трае съдебният процес относно вземането давност не тече, а производството по арб. дело 143/2015г. е продължило от 2015г. до септември 2019г. Даден е отговор, че с предявяване на иска пред арбитражния съд в отношенията между страните по настоящия спор са настъпили последиците на прекъсване на давността по чл.116, б. „б“ ЗЗД и на спиране на давността по чл.115, б. „ж“ ЗЗД по отношение на вземането, но с постановяване на решението за отмяна на арбитражния акт по отношение на ответника А., с обратна сила са отпаднали материалноправните последици на предявения иск, каквато правозапазваща последица е и прекъсване теченето на погасителната давност съгласно чл.116, б. „б“ ЗЗД. Обосновано е, че със заличаването на тези последици е налице хипотезата на непредявена спрямо ответника претенция и на основание чл.116, б. „б“ ЗЗД; давността не се смята за прекъсната на 22.05.2015г. и не е спряла да тече до 03.09.2019г., когато е постановено решението на АС на БТПП по претенцията на „Евротур Т“ ЕООД; тя е текла до 18.08.2021г., когато е предявен настоящият иск, към който момент претенцията е погасена по давност. При извода за неоснователност на главния иск въззивната инстанция се е произнесла и е счела за неоснователен и предявения в евентуалност иск, основан на деликтната отговорност на ответника.

Не следва касационното обжалване да бъде допуснато по наведеното основание по чл.280,ал.2, предл. последно ГПК. Обосновката на касатора към въпроса не отговаря на изискването очевидната неправилност да може да бъде констатирана пряко от мотивите към обжалваното решение. Преценката на правилността на извършеното от въззивната инстанция тълкуване на разпоредбата на чл.13,ал.3 от договора за лизинг предпоставя запознаване с материалите по делото като се има предвид, че клаузата не е цитирана - възпроизведена в мотивите към решението. Отделно от това, въззивната инстанция е коментирала решението по т. д.№ 1519/2017г. на І т. о. на ВКС, за да разграничи хипотезата на несъмнено ясно изразена воля за поемане на солидарна отговорност от управителя, наред с представляваното от него дружество, от хипотеза, при която, според разсъжденията на състава на апелативния съд, такава воля не е изразена в настоящия договор. В този смисъл не може да бъде констатирано твърдяното от касатора отсъствие на формална и правна логика в мотивите към обжалвания акт. Въззивната инстанция не е обсъждала решението по т. д.№ 783/2021г. по отношение на приетото от състава на ВКС разрешение по въпроса дали управителят А. е изразил по силата на чл.13,ал.3 от договора съгласие да отговаря за задълженията, произтичащи от евентуалното неизпълнение на задълженията на съхранение, използване и връщане на лизинговата вещ. Следва изрично да се посочи, че и постановен в противоречие с практиката по чл.280,ал.1, т.1 ГПК, акт на съда не е очевидно неправилен, тъй като евентуално противоречие е допълнителна предпоставка за осъществяване на факултативния касационен контрол. Неоснователни са квалификациите, че въззивното решение е в разногласие с всякаква правна логика и принципи, във фрапантно нарушение на фундаментални законови постановки, а твърдението за „очевиден дисонанс с възприетите от ВКС разрешения по аналогични казуси“, както се посочи, не изпълва съдържанието на порока „очевидна неправилност“. Не следва касационното обжалване да бъде допуснато по първия въпрос от изложението. Отсъствието на положен от управителя в лично качество подпис под процесния договор е само едно от множеството изложени съображения, с които въззивната инстанция е отрекла материалноправната легитимация на ответника като солидарно отговорен към лизингодателя, ведно с лизингополучателя - дружеството, чийто управител е той. Въззивната инстанция е изходила от съдържанието на договора и от страните по него, а не единствено от отсъствието на положен подпис на А. в лично качество. Съществено за неоснователността на искането за допускане на касационното обжалване е обстоятелството, че апелативният съд е изложил самостоятелни съображения за отхвърляне на иска и при възприемане на тезата на ищеца за поета солидарна отговорност от ответника - а именно погасяване на иска по давност. Следователно първият въпрос не държи сметка за решаващите самостоятелни изводи на въззивната инстанция, които са обусловили изхода на спора.

Неоснователността на искането за допускане на касационното обжалване по втория и третия въпрос произтича от следното: На първо място подадената от ищеца искова молба, върху която е поставен печат на постъпване в съда 19.08.2021г. с отбелязване, че е доставена с куриер, съдържа изходящ номер на ищцовото дружество „№ 037“ от дата „18.08.2021г.“ На последната страница от исковата молба е посочена същата дата. Следователно посредством обективираните от самия ищец вписвания е несъмнено, че най-ранната дата на предаването на исковата молба на куриер - на изпращането й, може да е посочената като датата на изготвянето й, на която съответства датата на извеждането й с изходящ номер. На второ място, с оглед възприетото от въззивната инстанция начало на давностния срок - 09.03.2015., изключена е вероятността исковата молба да е била изпратена на 09.03.2020г., в която хипотеза петгодишният давностен срок би бил спазен. На трето място въззивникът е имал възможност да поиска събирането на доказателства (при невъзможност датата на предаване да се установи от приложеното на л.225 от материалите по т. д.№ 92/2021г. на ОС Шумен доказателство за изпращането й чрез куриерска фирма „Еконт“) за действителната дата на предаването й, каквото доказателствено искане не е направено. Доказателствената тежест да обори възражението за изтекла погасителна давност е на ищеца. Същевременно въззивната инстанция (макар да не е изложила подробни съображения) е обсъдила и е дала отговор на това въведено в жалбата на дружеството оплакване. На арбитражния съд е предоставена компетентност да разрешава гражданскоправни спорове - чл.1, ал.2 ЗМТА, т. е. той е орган с правораздавателни функции, с предявяване на иска пред който давността се прекъсва на основание чл.116, б. „б“ ЗЗД, но ако искът не бъде уважен, давността не се смята прекъсната. Видно е, че отговорът на въпрос 4.2. пряко произтича от разпоредбата на чл.116, б. „б“ ЗЗД. Разрешението, че „давност не тече докато трае съдебният процес пред съда, държавен арбитраж, помирителна комисия“ (питането по въпрос 4.1. от изложението) е трайно застъпено в практиката на ВС, израз на която са и мотивите на ППВС №3/1980г., което е обявено за загубило сила единствено в частта, с която е разрешен въпросът тече ли погасителна давност докато трае изпълнителният процес относно принудителното осъществяване на вземането. Правният извод, че при отхвърляне на иска погасителната давност не се прекъсва и се счита, че тя не е спирала по време на процеса е дадено и с решенията по гр. д.№ 1448/1977г. на 1 г. о. и по гр. д.№ 816/1991г. на 1 г. о. на ВС. В същия смисъл е и становището на правната доктрина (Л. В. „Погасителната давност по българското частно право“ и цитираните трудове). Разрешението, че при отхвърляне на иска давността продължава да тече като спирането се заличава с обратна сила е дадено и в актовете на ВКС по чл.290 ГПК по гр. д.№ 895/2010г. на 1 г. о., по гр. д.№ 7420/2014г. на 1 г. о. и по гр. д.№ 3438/2018г. на 4 г. о. По отношение на контекста от въпроси 4.1. и 4.2 от изложението - „постановено влязло в сила осъдително арбитражно решение, уважаващо исковата претенция, отменено в производство по чл.47 ЗМТА, като се има предвид естеството на това производство“ от значение е даденото от Конституционния съд тълкуване в т.3 по конст. дело №15/2002г.: защитата в рамките на арбитражния процес в неговата цялост се осъществява в два стадия като производството пред арбитражния съд е първият стадий на процеса, а защитата по реда на чл.47 от ЗМТА е следващият. Зачитането на това задължително тълкуване води до извод, че ако арбитражното решение бъде отменено от Върховния касационен съд във втория стадий на арбитражния процес по реда на чл.47 ЗМТА, какъвто е настоящият случай, давността не се смята прекъсната и спирането на давността по време на арбитражния процес също е със заличен правен ефект. По тези съображения не следва да бъде допуснато обжалване и по въпрос 4.4 от изложението. Неоснователността на искането за допускане на касационното обжалване по въпрос 4.3 от изложението произтича от следното: Съгласно т.10 от мотивите към тълкувателното решение по тълк. дело № 2/2013г. на ОСГТК на ВКС, във всички случаи на прекратяване на принудителното изпълнение, всички предприети изпълнителни действия се обезсилват по право (с изключение на посочена хипотеза, която не е относима към конкретния спор). С последващата тълкувателна практика (тълкувателното решение по тълк. дело № 2/2023г. на ОСГТК на ВКС) се уточни и уеднакви становището, че не се обезсилват тези изпълнителни действия, които са предприети по перемирано на основание чл.433,ал.1,т.8 ГПК изпълнително дело. Касаторът не оспорва, че образуваното изпълнително производство е прекратено на основание чл.433,ал.1, т. 3 ГПК, тъй като изпълнителния лист е обезсилен след отмяната на арбитражното решение, въз основа на който е бил издаден. Приложено към тази хипотеза на прекратяване на изпълнителното дело, разрешението по тълк. дело №2/2013г. на ОСГТК на ВКС води до извод, че предприетите изпълнителни действия по изпълнително дело при обезсилен впоследствие изпълнителен лист се обезсилват. Същото разрешение като отговор на правния въпрос е дадено и с акта по чл.290 ГПК по гр. д.№ 1953/2015г. на 4 г. о. на ВКС - при обезсилване на издаден изпълнителен лист и прекратено изпълнително производство, предприетите изпълнителни действия не са прекъснали погасителната давност по смисъла на чл.116, б. „в“ ЗЗД. Тези действия се обезсилват по право и не могат да имат нито материални, нито процесуални последици. При прекратяване на изпълнителното производство поради обезсилване на изпълнителния лист, предприетите изпълнителни действия се считат за обезсилени, нямат материалноправен ефект и не прекъсват давността. Самостоятелно основание за недопускане на касационното обжалване по групата въпроси по т.4 от изложението е отсъствие на надлежно въведената от касатора допълнителна предпоставка, тъй като приложното поле на основанието по т.3 на чл.280,ал.1, ГПК следва да бъде надлежно обосновано. Въпроси, кореспондиращи на касационните оплаквания за неправилно възприет начален момент, от който тече погасителният давностен срок, не са изложени.

Ответникът в касационното производство не е претендирал разноски за изготвянето на отговора на касационната жалба и такива не се присъждат.

По изложените съображения ВКС, състав на Първо търговско отделение

О П Р Е Д Е Л И :

Не допуска касационно обжалване на решение № 360 от 20.12.2023г. по в. т.д.№ 481/2023г. на Апелативен съд Варна.

Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: