Производството е по чл. 208 и следващите от Административно-процесуалния кодекс (АПК).

Образувано е по касационна жалба от Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“ (ГДИН) и касационна жалба от Б.К от [населено място] срещу различни части от решение № 581/19.03.2018 г., постановено по адм. д.

№ 644/2017 г. по описа на Административен съд – Варна.

Първият касационен жалбоподател, Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“-гр. С., чрез процесуалния си представител ст. юриск. С.С обжалва съдебното решение в осъдителната му част с твърдения за неправилност на същото в тази част като постановено в противоречие с материалния закон и необоснованост - касационни основания по чл. 209, т. 3 от АПК. Моли решението в тази част да бъде отменено и, вместо него, ВАС да постанови друго по съществото на спора, с което да отхвърли изцяло предявения от Б.К иск по чл. 284 и сл. от ЗИНЗС като неоснователен.

Касаторът Б.К, от [населено място] чрез пълномощника си адв. П.Д обжалва съдебното решение в отхвърлителната му част и моли същото в тази част да бъде отменено като неправилно, а ВАС, вместо него, да постанови друго по съществото на спора, с което да присъди по-голям размер на обезщетението за неимуществени вреди .

Редовно призован за съдебно заседание, касаторът ГДИН - София, не изпраща представител. От същия чрез процесуалните му представител юриск. С.С и Л.Н са депозирани писмен отговор на касационната жалба на Б.К и писмени бележки по същество с подробно развити в тях доводи за основателност на касационната жалба на ГДИН, съответно – неоснователност на жалбата на втория касатор.

Редовно призован за съдебно заседание, касаторът Б.К, не се явява, не се представлява и не депозира писмени бележки по съществото на спора.

Представителят на Върховна административна прокуратура дава заключение за неоснователност на касационните жалби.

Настоящият касационен състав на ВАС, Трето отделение намира и двете касационни жалби за допустими като предявени от надлежни страни, за които съдебното решение в атакуваните от тях части е неблагоприятно и в срока за оспорване.

Разгледани по същество, и двете касационни жалби са неоснователни по следните съображения:

С обжалваното решение АС - Варна е осъдил ГД “ Изпълнение на наказанията“- София да заплати на Б.К от [населено място] сумата от 152 лв., ведно със законната лихва върху тази сума считано от 13.03.2017 г. до окончателното й изплащане, представляваща обезщетение за неимуществени вреди вследствие на незаконосъобразна административна дейност, изразяваща се в неосигуряване на необходимите битови и санитарно-хигиенни условия / пряк достъп на дневна светлина и възможност за естествено проветряване на помещението; на постоянен достъп до санитарен възел и течаща вода и на един час престой на открито на ден /, претърпени от ищеца и изразяващи се в неудобство, физическо и психическо страдание и дискомфорт по време на престоя на Караджов в Следствени арест – гр. Р. по повод изтърпяване на наложена му мярка за неотклонение „задържане под стража“ в периода 14.03.2012г. – 15.06.2012г., отхвърлил е иска на Б.К срещу ГДИН в останалата му част до пълния му предявен размер от 10 000 лв като неоснователен и е присъдил в полза на ищеца 10 лв съдебни разноски.

За да стигне до този правен резултат, Административен съд – Варна, след подробно обсъждане доводите на страните и събраните по делото доказателства е заключил, че предявеният иск се явява частично основателен, доколкото са осъществени всички материалноправни предпоставки за ангажиране отговорността на държавата за вреди по чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ във вр. с чл. 284, ал. 1 от ЗИНЗС по отношение на част от наведените с исковата молба основания, а именно : по отношение незаконосъобразните бездействия на служителите в Ареста – гр. Р. да осигурят на задържания достъп до дневна светлина и естествено проветрение, санитарен възел и течаща вода и един час престой на открито. Видно от представените от ГДИН справки, килиите, в които Караджов е настанен в Ареста – Русе, нямат самостоятелен санитарен възел и течаща вода. Разходките „ на открито“ са провеждани за срок от 30-40 минути на ден в затворено помещение на третия етаж в сградата, което, макар да разполага с 3 броя прозорци за пряк достъп на светлина и въздух, не изпълнява изискването за осигуряване „престой на открито не по-малко от един час на ден“ по смисъла на чл. 86, ал. 1, т. 1 от ЗИНЗС.

Административният съд е приел за недоказани другите, твърдени от Караджов незаконосъобразни бездействия на администрацията на ГДИН да осигури на задържания необходимите добри санитарно-хигиенни и битови условия - неосигуряване на минимално изискуемата жилищна площ, наличие на влага и мухъл в килиите, неосигуряване на достъп до медицински грижи - отказ за извършване на медицински преглед от кожен лекар за около 60 дни.

Съдът е намерил своевременно направеното от ответника възражение за погасяване на основателната част от исковата претенция по давност за неоснователно. Позовавайки се на т. 4 от ТР № 3 от 22.04.2004г. на ВКС по тълк. гр. д. № 3/2004г., ОСГК, съдът е заключил, че началният момент, от който следва да тече 5-годишния давностен срок е не датата на задържането на Караджов в Ареста – Русе, а датата на преустановяване на твърдените от него незаконосъобразни бездействия, от които претендира вредите – 15.06.2012г., поради което искът му е предявен в рамките на давностния срок.

Предвид приетото за установено и изхождайки от характера на вредите, времетраенето им и техния интензитет, АС-Варна е определил по справедливост обезщетение за неимуществени вреди в размер на 152 лв.,ведно със законната лихва от датата на предявяване на исковата молба -13.03.2017г. до окончателното й изплащане, и е отхвърлил исковата претенция над тази сума до пълния й предявен размер от 10 000 лв. Съдебното решение е правилно.

Обосновано и в съответствие с детайлно анализираните от него доказателства по делото – поотделно и в тяхната цялост, административният съд е заключил, че исковата претенция на Б.К е частично основателна. Престоят на ищеца в Ареста – гр. Р. в килия без достатъчен достъп на пряка дневна светлина и естествено проветрение, при липса на санитарен възел и течаща вода в килията и при неосигуряване на престой на открито минимум за час на ден безспорно поставя задържания в лоши битови и санитарно-хигиенни условия и води до изтърпявана на наложената му мярка за неотклонение „задържане под стража“ в нарушение на императивните изисквания на чл. 3 от ЗИНЗС - в резултат на гореописаните незаконосъобразни фактически бездействия на затворническата администрация да осигури на задържаните подходящи битови условия, Караджов се явява подложен на изтезания, на жестоко, нечовешко или унизително отношение, надвишаващи нормалния праг на неудобствата, обусловени от самото задържане под стража. Тези незаконосъобразни фактически бездействия са причинили твърдените от ищеца вреди – физическо и психическо неудобство и уронване на човешкото му достойнство и са основание за ангажиране отговорността на държавата за вреди по чл. 284 и сл. от ЗИНЗС във вр. с чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ.

Не могат да бъдат споделени оплакванията на ГДИН за недоказаност на иска в уважената му част. Видно от разпоредбата на чл. 284, ал. 5 от ЗИНЗС, приложима с оглед препращащата норма на § 49 от ПЗР на ЗИД на ЗИНЗС

(ДВ бр. 13 от 2017 г., в сила от 07.02.2017 г.) към настоящото дело, неимуществените вреди, претърпени от лошите хигиенно-битови условия в местата за лишаване от свобода, се предполагат до доказване на противното. Ответникът в исковия процес не е провел обратно пълно доказване на обстоятелството, че условията на живот в Ареста – гр. Р. за исковия период отговарят на установените стандарти.

Неоснователни са и развитите от касатора Караджов доводи за неправилност на съдебното решение в отхвърлителната му част Правилно административният съд, с оглед събраните по делото доказателства, е определил размера на обезщетението за вреди. Така определеният размер съответства както на периода на търпенето на вредите, така и на характера и интензитета им.В този смисъл съдът правилно е приложил материалноправната разпоредба на чл. 52 от ЗЗД Неоснователна е и претенцията на ГДИН за неправилност на съдебния акт в частта му за неприсъждане в полза на ГДИН на разноски съразмерно на отхвърлената част на иска. Разпоредбата на чл. 10, ал. 2 и 3 ЗОДОВ съдържа изрични разпоредби за разноските в производствата по този закон. Специалната законова регламентация на отговорността за разноски по ЗОДОВ изключва приложението на чл. 143, ал. 3 АПК и чл. 78, ал. 3 ГПК за настоящия случай. Законодателят е регламентирал изрично и в отклонение от общия принцип на отговорността за разноски съразмерно на уважената част от иска - чл. 78, ал. 1, 2, 3, 4 и 8 ГПК, съответно чл. 143, ал. 1, 2, 3 и 4 АПК, задължението за разноски в специалния ЗОДОВ. Предвид това в хипотеза като спорната ответникът няма право на разноски за юрисконсултско възнаграждение.

С оглед гореизложеното касационните жалби се явяват неоснователни, а съдебното решение като правило в атакуваните му с тях части следва да бъде оставено в сила.

Водим от горното и на основание чл. 221, ал. 2 от АПК, Върховният административен съд, трето отделение РЕШИ:

ОСТАВЯ В СИЛА решение № 581/19.03.2018 г., постановено по адм. д. № 644/2017 г. по описа на Административен съд – Варна. Решението е окончателно.