Производството е по реда на чл. 208 - чл. 228 от Административнопроцесуалния кодекс /АПК/ вр. чл. 160, ал. 6 от ДОПК (ДАНЪЧНО-ОС. П. К) /ДОПК/.

Образувано е по касационната жалба на Ж.П, осъществяваща търговска дейност като ЕТ „Ж.Д“ със седалище и адрес на управление: гр. Г., ул. „Младост“ № 5 против решение № 1784/06.08.2018 г. на Административен съд /АС/ - Пловдив, постановено по адм. д. № 2938/2017 г., в частта му, в която е отхвърлена жалбата й против ревизионен акт /РА/ № 241305126/07.03.2014 г., издаден от органи по приходите при ТД на НАП - Пловдив, потвърден от директора на Дирекция "Обжалване и данъчно-осигурителна практика“ /ОДОП/ - Пловдив при ЦУ на НАП с решение № 519/02.06.2014 г., и са присъдени в полза на ответника разноски в размер на 3 327.06 лв.

С доводи за неправилност поради нарушение на материалния закон, съставляващо отменително касационно основание по чл. 209, т. 3, предложение първо АПК, касаторът претендира отмяна на решението в оспорената му част и присъждане на разноски.

Ответникът по касационната жалба – директорът на Дирекция ОДОП - Пловдив ЦУ на НАП - оспорва същата чрез процесуалния си представител юрк.. Б по съображения, изложени в писмен отговор, и заявява претенция за присъждане на разноски за касационната инстанция в размер на 3 327.06 лв.

Представителят на Върховната административна прокуратура дава мотивирано заключение за допустимост и неоснователност на касационната жалба.

Върховният административен съд, първо отделение, след като прецени наведените в касационната жалба доводи, валидността, допустимостта и съответствието на решението с материалния закон в изпълнение изискването на чл. 218 от АПК, намира за установено от фактическа и правна страна следното:

Касационната жалба като подадена в срока по чл. 211, ал. 1 АПК и от надлежна страна срещу подлежащ на касационно оспорване съдебен акт, неблагоприятен за нея, е допустима, а разгледана по същество, неоснователна, поради следните съображения:

С решението си Пловдивският административен съд е изменил РА като: 1. е намалил установеното с него задължение за данък по чл. 48, ал. 1 ЗДДФЛ за 2011 г. от 3 439.81 лв. на 2 179.64 лв. и лихвата от 650.50 лв. на 412.23 лв.;

2. е намалил вноската за ДОО за 2011 г. от 2 227.20 лв. на 1 948.80 лв. и лихвата от 571.54 лв. на 500.10 лв.

3. е намалил вноската за ДЗПО-УПФ за 2011 г. от 870.00 лв. на 761.25 лв. и лихвата от 223.26 лв. на 195.37 лв.

4. е намалил вноската за ЗО за 2011 г. от 1 392.00 лв. на 1 218.00 лв. и лихвата от 263.24 лв. на 230.35 лв.

Отхвърлил е оспорването на РА в следните му части: 1. Установените задължения за ДДС в размер на 334.25 лв. и лихва – 73.23 лв.

2. данък по чл. 48, ал. 1 ЗДДФЛ за 2012 г. в размер на 9 512.10 лв. и лихва 823.46 лв.

3. допълнително установените вноски за 2012 г. за ДОО, ДЗПУ-УПФ и ЗО ведно с прилежащите лихви.

Оспореното първоинстанционно решение е постановено след повторно разглеждане на делото от Пловдивския административен съд. Въпросите относно допустимостта на оспорването и валидността на РА са разрешени с решението на Върховния административен съд № 12508/18.10.2017 г. по адм. д. № 8359/2016 г., с което по касационните жалби на двете страни частично е отменено решение № 1108 от 02.06.2016 г. по адм. д. № 1786/2014 г. на АС – Пловдив. Съгласно чл. 226, ал. 1 АПК производството по новото разглеждане на делото от първоинстанционния съд започва от първото незаконосъобразно процесуално действие, послужило като основание за връщане. Върховният административен съд е приел, че неправилно с оспореното пред него първоинстанционно решение е отхвърлена жалбата против частта от РА, в която по реда на чл. 122, ал. 2 във връзка с констатирано обстоятелство по чл. 122, ал. 1, т. 2 ДОПК /данни за укрити приходи/ е установено задължение за ДДС и лихви във връзка с неотразени в счетоводството на ЕТ фактури, издадени от трима доставчици – „Д. С. З“ АД, „Радиком“ ЕООД и „Дарко“ ЕАД, които съдържат подписи, удостоверяващи приемането на стоките, и тези фактури не са оспорени относно тяхната автентичност. Приел е също така, че е доказано обстоятелството и по чл. 122, ал. 1, т. 7 ДОПК /несъответствие между приходите и имущественото състояние на физическото лице/ за 2011 г. и 2012 г., но е констатирал, че размерът на данъка по чл. 48, ал. 1 ЗДДФЛ и ЗОВ е неправилно определен, а относно началното салдо за 01.01.2011 г. установеното от вещото лице Пешлеевски такова в размер на 66 844.39 лв. следва да се намали с 14 800 лв., представляващи непризнат заем от Д.Г.К инстанция е приела също така за правилни изводите на административния съд, че жалбоподателката не е доказала получаването в заем и като дарение на сочените от нея средства от Д.Г, А.Г, Н.И, като е изложил подробни мотиви за това.

При повторното разглеждане на делото Пловдивският административен съд стриктно е изпълнил дадените с отменителното решение задължителни указания. Назначил е съдебно-счетоводна експертиза /ССЕ/, по която вещото лице Цветилова е изчислило размер на дължимия ДДС 334.25 лв. върху данъчна основа, включваща само посочените в мотивите на решението на ВАС фактури. Лихвата правилно е изчислена от съда до датата на издаването на РА, а не както в заключението до датата на ревизионния доклад. ССЕ е определила размер на данъка по чл. 48, ал. 1 ЗДДФЛ за 2011 г. при начално салдо, представляващо разлика между 66 844.39 лв. и 14 800 лв., според дадените от касационния състав указания, но поради грешка в пресмятането го изчислява в размер на 50 044.39 лв. вместо 52 044.39 лв. Изчислява размер на дължимия данък – 2 707.51 лв. Съдът го е установил в по-малък размер -2 179.64 лв., а за 2012 г. в размера по РА, който също е по-малък от изчисления от вещото лице. Размерите на установените с решението като дължими ЗОВ за 2011 г. и 2012 г. не се оспорват от касатора.

В касационната жалба се твърди, че органите по приходите не са доказали обстоятелствата по чл. 122, ал. 1, т. 2 и т. 7 ДОПК, както и това, че стоките по процесните фактури са получени и продадени и от тях са реализирани приходи. Твърди се, че е доказано получаването на сумите като заеми и по дарение. По тези доводи се е произнесъл Върховният административен съд в мотивите на своето решение, а и след това при повторното разглеждане на делото административният съд също ги е обсъдил, поради което не е необходимо мотивите за тяхната неоснователност да се преповтарят отново. Относно довода, че не е доказана продажбата на стоките по процесните фактури, следва да се посочи, че съгласно постановеното от СЕС решение от 5 октомври 2016 г. по дело С-576/15, ЕТ „М.М“, разпоредбите на Директива 2006/112 ЕС допускат национална правна уредба, по силата на която, когато в склада на данъчно задълженото лице липсват стоки, които са му доставени, и свързаните с тях данъчни документи не са отразени в счетоводството му, данъчната администрация може да презюмира, че то е продало посочените стоки на трети лица, и да определи данъчната основа за продажбите на тези стоки на базата на фактите, които са й известни, в съответствие с правила, които не са предвидени в директивата.

По така изложените съображения решението на АС – Пловдив в оспорената му с касационната жалба част като правилно и законосъобразно следва да бъде оставено в сила. При този изход на спора на ответника следва да се присъди претендираното юрисконсултско възнаграждение.

Мотивиран така и на основание чл. 221, ал. 2, предложение първо АПК и чл. 161, ал. 1 ДОПК, Върховният административен съд, първо отделение РЕШИ:

ОСТАВЯ В СИЛА решение № 1784/06.08.2018 г. на Административен съд - Пловдив, постановено по адм. д. № 2938/2017 г., в оспорената му част.

ОСЪЖДА Ж.П, ЕГН [ЕГН], осъществяваща търговска дейност като ЕТ „Ж.Д“, ЕИК 123103099, със седалище и адрес на управление: гр. Г., ул. „Младост“ № 5 да заплати на Дирекция "Обжалване и данъчно-осигурителна практика" - Пловдив ЦУ на НАП разноски в размер на 2 030 лв. /две хиляди и тридесет лева/. Решението не подлежи на обжалване.