Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на „Ю. Б“ АД срещу решение №825 от 21.04.2020г., постановено по в. т.д.№5498/2018г. на Софийски апелативен съд, ТО, 3 с-в, с което (след отмяна на решение №1472/12.07.2018г. по т. д.№1502/2016г. на Софийски градски съд), е отхвърлен предявения по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК от „Ю. Б“ АД положителен установителен иск за сумата 150 000лв. като част от задължение по запис на заповед в размер на 320 000лв., против „Аеропак инженеринг“ ООД, Л. П. П., П. Л. П. – М. и Л. Л. П..

В касационната жалба се поддържа, че въззивното решение е неправилно и се иска неговата отмяна. Сочи се, че задължението по каузалното правоотношение, обезпечено с процесния запис на заповед, на което се е позовал Л. П. като управител на поемателя „Аеропак инженеринг“ ООД, е доказано с влязлото в сила решение по т. д. №70/2014г. на СГС. Твърди се, че доколкото авалистите по менителничното поръчителство не могат да противопоставят на приносителя на ефекта личните възражения на издателя, те следва да отговарят в пълен обем за задължението по записа на заповед, независимо от това дали има друго осъдително решение против издателя. Оспорва се извода на въззивния съд, че поемателят на записа на заповед е недобросъвестен, като се излагат съображения за липсата на доказателства в тази насока, както и че в случая има останала незаплатена сума в размер на 23 989.82лв. след извършената от ЧСИ принудителна продажба на имоти на дружеството – кредитополучател. На последно място се твърди, че съдът не се е произнесъл по всички спорни въпроси.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се поддържа, че са налице основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 и ал. 2 предл. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Извън твърдението за очевидна неправилност (неточно е посочено „очевидна несправедливост“), касаторът е формулирал следните правни въпроси, които според него са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, а именно:

1.„Допустимо ли е кредиторът да насочи изпълнението си към авалистите по запис на заповед, когато имуществото на издателя на записа на заповед не е достатъчно да покрие задълженията му по каузалното правоотношение и кой следва да докаже погасяване на каузалното правоотношение?“ и

2 „Прекратяването на изпълнителното производство презумпция ли е за погасяване на задължението или длъжникът е длъжен за докаже пред съда, че е погасил напълно задължението чрез писмени доказателства и счетоводна експертиза?“.

Без да е формулиран конкретен правен въпрос, поддържаното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК е обосновано с твърдението на касатора, че въззивното решение е постановено в нарушение на посочени в изложението решения на ВКС.

В срока по чл. 287, ал. 1 ГПК са депозирани писмен отговор на касационната жалба и становище от пълномощника на ответницата П. Л. П. – М., както и писмен отговор от Л. П. П. в лично качество, като на управител и представляващ „Аеропак инженеринг“ ООД и като пълномощник на сина си Л. Л. П., в които се поддържа, че не са налице сочените от касатора основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 и ал. 2 пр. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Същевременно в отговорите се излагат съображения за неоснователност на касационната жалба по съществото на спора. Претендират се разноските за касационната инстанция на П. П.–М..

Върховният касационен съд, търговска колегия, състав на второ търговско отделение, след преценка на данните по делото и доводите на страните по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 и ал. 2, предл. 3 ГПК, приема следното:

Касационната жалби е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл. 283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. Неоснователно е твърдението в молбата на П. П.–М. от 21.08.2020г. за нередовност на касационната жалба, тъй като касационната жалба не съдържа заплахи, обидни или нецензурни думи и квалификации по смисъла на чл. 100а, ал. 1 ГПК.

С обжалваното решение въззивният състав от Софийски апелативен съд е отменил решение №1472/12.07.2018г. по т. д.№1502/2016г. на СГС, ТО, и е отхвърлил предявения по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК иск от ищеца „Ю. Б“ АД против ответниците „Аеропак инженеринг“ ООД, Л. П. П.. П. Л. П. – М. и Л. Л. П., за признаване за установено, че ответниците дължат на ищеца при условията на солидарност сумата 150 000лв., представляваща дължима сума по предявен за плащане запис на заповед, издаден на 28.11.2006г. за сума в размер на 320 000лв. с издател - „Аеропак инженеринг“ ООД и авалиран от Л. П., П. П. –М. и Л. П..

Въззивният състав е приел за установено, че процесният запис на заповед е издаден като обезпечение по договора за банков кредит №BL3263/17.11.2006г., продукт „Бизнес револвираща линия – плюс“, сключен между ищеца и ответника „Аеропак инженеринг“ ООД като съобразно чл. 7, раздел „обезпечения“ от договора, кредитополучателят се е задължил да издаде за сумата по кредита запис на заповед, авалиран от Л. П.. П. П. – М. и Л. П., за обезпечаване на главницата, лихвите, таксите и комисионните по договора. Съдът е посочил, че доколкото в текста към обезпечените задължения са включени и т. н. „други разноски по кредита“, то клаузата в тази част е недействителна, тъй като основанието на задължението, следва да бъде дефинирано еднозначно и при липсата на яснота, какъвто е случая, разпоредбата в посочената й част, не поражда правни последици.

Въззивният съд е приел като релевантен за спора факта, че с влязло в сила решение №2169/13.12.2016г. по т. д.№70/2014г. на СГС, е признато за установено по предявен от „Ю. Б“ АД против „Аеропак инженеринг“ ООД иск с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, че ответното дружество дължи на ищеца общо сумата от 440 982.86лв. от които главница - 371 476.22лв., 66 306.35лв. - договорни лихви, 3 200.29лв.- такси по кредита, ведно със законната лихва върху главницата, считано от 24.04.2013г., които вземания произтичат от задълженията по договора за банков кредит №BL 3263/17.11.2006г., продукт „Бизнес револвираща линия – плюс“, който кредит е бил обявен от банката за предсрочно изискуем. Посочените суми са присъдени със заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл. 417, т. 2 ГПК отм.. 08.2013г., по ч. гр. д.№38536/2014г. на СРС, 68 състав, по което дело е издаден изпълнителен лист в полза на банката. С оглед горното съдът е приел, че въпросът за съществуването на непогасени задължения на „Аеропак инженеринг“ ООД е решен със сила на присъдено нещо досежно основанието и размера на тези задълженията и не може да бъде пререшаван в хода на настоящия процес.

Въззивният състав е посочил, че при поддържаната по делото връзка на записа на заповед с каузално правоотношение, то в тежест на поемателя е да докаже, основанието на вземанията си - наличието на всички обезпечени задължения по договора, а на издателя, погасяването на тези задължения. Отразил е, че по делото не е установено, наличието на други задължения на „Аеропак инженеринг“ ООД по процесния договор за кредит, освен тези, предмет на приключило производство по т. д.№70/2014г. по описа на СГС.Еременно с това, съдът е акцентирал, че от представените по делото и неоспорени доказателства (протоколи на ЧСИ по чл. 83 ППЗДДС) става ясно, че по образуваното изпълнително дело №20138580401150 при ЧСИ с рег.№ 858 на КЧСИ, (въз основа на издадения по заповедта за изпълнение на парично задължение изпълнителен лист по ч. гр д.№38536/2014г. на СРС), са извършени продажби на ипотекирани в полза на банката недвижими имоти, собственост на длъжника „Аеропак инженеринг“ ООД, общо за сумата в размер на 573 844.43лв. без ДДС. В обжалваното решение е посочено, че не се спори, а и от доказателствата се установява, че от тази сума 416 993.04лв. са разпределени в полза на банката.

Апелативният съд е посочил, че положителното решение по установителния иск по т. д.№70/2014г. на СГС, окончателно ратифицира проведеното принудително изпълнение, доколкото изключва възможността за издаване на обратен изпълнителен лист на длъжника. Отчитайки че разпределената в изпълнителното производство в полза на банката сума от 416 993.04лв. надвишава не само сумата, за която е предявен иска, но и абсолютната сума по записа на заповед, като обезпечение на договора за кредит, въззивният състав е обосновал извода, че погасяването на задължението на „Аеропак инженеринг“ ООД по каузалното правоотношение, погасява и задължението по обезпечителния ефект, поради което искът спрямо този ответник е неоснователен.

За да отхвърли установителния иск на банката против авалистите, въззивният състав е посочил, че в хипотезата на удоволетворяване вземанията на банката по каузалното правоотношение, поддържането на исковете спрямо авалистите за задължение по обезпечителната сделка е проява на недобросъвестност. Според съда в случая е налице злоупотреба с притежавания запис на заповед, тъй като същият осигурява изпълнение на недължимо вземане. Посочено е, че тази злоупотреба с право дерогира правилото на чл. 485, ал. 2 ТЗ и легитимира възраженията на ответниците – авалисти, да противопоставят на ищеца – поемател, всички произтичащи от каузалното правоотношение правопогасяващи възражения на издателя, каквото е и възражението за погасяване на дълга.

Настоящият състав намира, че не са налице поддържаните от касатора основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение.

Извън случаите по чл. 280, ал. 2 ГПК допускането на касационно обжалване предпоставя с обжалваното решение въззивният съд да се е произнесъл по материалноправен и/или по процесуалноправен въпрос, обусловил правните му изводи по предмета на спора, и по отношение на този въпрос да са осъществени някои от допълнителните предпоставки по т. 1 - т. 3 на чл. 280 ал. 1 ГПК. Съгласно разясненията в т. 1 от ТР №1/19.02.2010г. по тълк. д. №1/2009г. на ОСГТК на ВКС, материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемане на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, без да е формулиран правен въпрос, касаторът е обосновал наличието на основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 т. 1 ГПК с твърдение, че въззивното решение е постановено в противоречие с посочена практика на ВКС (обективирана в обективирана в решение №176/21.04.2011г. по т. д.№2013/2010г. на ВКС, ІІ т. о., решение №120 по т. д. №988/2009г. на ВКС, ІІ т. о., решение №21 по т. д.№1091/2010г. на ВКС, ІІ т. о., решение №26 по т. д.№1027/2013г. на ВКС, ІІ т. о., решение №2 по т. д. №984/2012г. на ВКС, ІІ т. о., решение №5/09.02.2010г. по т. д.№268/2009г. на ВКС, ІІ т. о., решение №40/05.06.2012г. по т. д.№148/2011г. на ВКС, І т. о., решение №185/22.11.2010г. по т. д.№136/2010г. на ВКС, ІІ т. о., решение № 1569/18.02.2004г. по т. д.№2576/2002г. на ВКС, ІІ т. о.,решение №92/06.07.2017г. по т. д.№569/2016г. на ВКС, І т. о. и определение №217/08.04.2019г. по т. д. №2270/2019г. на ВКС. Оплакването, че въззивното решение е постановено в противоречие с цитираната практика на ВКС, по своята правна същност представлява допълнителен аргумент за твърдяната от касатора неправилност на решението като касационно основание по чл. 281 т. 3 ГПК, но няма характеристиката на правен въпрос по смисъла на чл. 280 ал. 1 ГПК. Диспозитивното начало в гражданския процес изключва възможността за касационния състав сам да формулира въпроси на базата на становището на касатора, че спорът е решен в противоречие с практика на ВКС. Ето защо при липсата на поставен конкретен въпрос не може да се приеме наличието на предпоставката по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение.

Във връзка с поддържаното основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК следва да се отбележи, че нито един от двата поставени въпроса: 1. Допустимо ли е кредиторът да насочи изпълнението си към авалистите по запис на заповед, когато имуществото на издателя на записа на заповед не е достатъчно да покрие задълженията му по каузалното правоотношение и кой следва да докаже погасяване на каузалното правоотношение?“ и 2 „Прекратяването на изпълнителното производство презумпция ли е за погасяване на задължението или длъжникът е длъжен за докаже пред съда, че е погасил напълно задължението чрез писмени доказателства и счетоводна експертиза?“, не покрива общия селективен критерий по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. И в двата въпроса се съдържат твърдения на касатора ( че имуществото на издателя на записа на заповед не е достатъчно да покрие задълженията му по каузалното правоотношение и че длъжникът не е доказал, че е погасил изцяло задължението си), които не са възприети от въззивния съд. Напротив, съдът изрично е посочил, че разпределената в изпълнителното производство в полза на банката сума, надвишава не само сумата, за която е предявен настоящия иск, но и абсолютната сума по записа на заповед, издаден като обезпечение на задължението на кредитополучателя по договора за кредит, което от своя страна обуславя недобросъвестност на банката, претендираща сумата от авалистите. Несъгласието на касатора с извода на съда, че ответното дружество – издател на записа на заповед, е доказало, че обезпеченото със записа на заповед вземане на банката е погасено, е въпрос относим към правилността (в случая - обосноваността) на обжалваното решение, която не е предмет на проверка в производството по чл. 288 ГПК. Отделно, касаторът не излага съображения (необходими съобразно разясненията, дадени в т. 4 от ТР №1/19.02.2010г. по тълк. дело №1/2009г. на ОСГТК на ВКС) защо счита, че въпросите са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Налице е значителна по обем практика на ВКС (включително и тази, цитирана в отговорите на касационната жалба), относно допустимостта кредиторът по обезпеченото вземане да иска изпълнение от авалистите по издадения запис на заповед, която практика не се нуждае от промяна или актуализиране.

Не е налице основанието по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Очевидната неправилност на постановените от въззивните съдилища решения, въведена от законодателя като самостоятелно основание за достъп до касационно обжалване (ЗИДГПК, обн. в ДВ бр. 86/2017г.), не е тъждествена с неправилността, произтичаща от предвидените в чл. 281, т. 3 ГПК основания за касационно обжалване. За да е очевидно неправилно по смисъла на чл. 280, ал. 2 ГПК, въззивното решение трябва да страда от особено тежък порок, който може да бъде констатиран от касационната инстанция без извършване на присъщата на същинския касационен контрол по чл. 290, ал. 2 ГПК проверка за обоснованост и съответствие с материалния закон на решаващите правни изводи на въззивния съд и за законосъобразност на извършените от него съдопроизводствени действия. Всяка друга неправилност, произтичаща от неточно тълкуване и прилагане на закона - материален и процесуален, и от нарушаване на правилата на формалната логика при разрешаване на правния спор, представлява основание за касационно обжалване и може да бъде преценявана от Върховния касационен съд само в случай, че въззивният акт бъде допуснат до касационен контрол в някоя от хипотезите на чл. 280, ал. 1 ГПК.

Касаторът не е изложил доводи, относими към квалифицираната форма на неправилност по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК, като единствено в изложението е повторил тезата в касационната жалба за неправилност на решението във връзка с разпределението на доказателствената тежест и за недоказаност на възражението на ответниците за погасяване на задълженията. В рамките на производството по чл. 288 ГПК касационната инстанция не следи служебно за очевидна неправилност на решението. Независимо от това обжалваното решение не е очевидно неправилно, тъй като изводите на съда не са нито в явно нарушение на закона (contra legem), нито извън закона (extra legem), нито са явно необосновани с оглед правилата на формалната логика.

На основание чл. 78, ал. 3 ГПК касаторът следва да бъде осъден да заплати на П. Л. П. –М. сумата 3 000лв. – заплатено адвокатско възнаграждение за процесуално представителство пред ВКС.

Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, търговска колегия, състав на второ отделение,

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение №825 от 21.04.2020г., постановено по в. т.д.№5498/2018г. на Софийски апелативен съд, ТО, 3 с-в.

ОСЪЖДА Ю. Б“ АД – ЕИК[ЕИК] от [населено място], [улица] да заплати на П. Л. П. –М. – ЕГН [ЕГН] от [населено място],[жк], [жилищен адрес] сумата 3 000лв. (три хиляди лева) – разноски за касационната инстанция.

ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: