Производството е по чл. 288 вр. чл. 280 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на З. Г. Ю. чрез адв. Н. Г. срещу въззивното решение № 260200/08.10.2020 г. по в. гр. д. № 1403/2020 г. на Пловдивския окръжен съд, VII-ми граждански състав, в частта, с която е потвърдено решение № 1174/09.04.2020 г. по гр. д. № 12701/2018 г. на Пловдивския районен съд, IV - гр. с., в частта, с която е изнесен на публична продан допуснатият до делба поземлен имот с идентификатор. .......... по кадастралната карта на [населено място], заедно с построените в него жилищна сграда със застроена площ 57 кв. м., селскостопанска сграда със застроена площ 6 кв. м. и гараж със застроена площ 16 кв. м., ведно с всички подобрения и приращения в мястото, при пазарна цена 38 630 лева, според квотите в съсобствеността: 1/2 ид. ч. за жалбоподателката и 1/2 ид. ч. за Н. Г. Ю..

Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК, отговаря на изискванията на чл. 284 ГПК и не е налице изключението по чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК, поради което е допустима.

Ответникът по касация Н. Г. Ю. е подал писмен отговор със становище, че не следва да се допуска касационно обжалване.

При произнасяне по допускането на касационното обжалване, Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о., намира следното:

Съсобствеността върху делбения имот, произхождащ от Г. Н. Ю. - баща на съделителите, е възникнала по силата на наследяване. Имотът има характер на жилищен и е неподеляем.

И двамата съделители са предявили възлагателни претенции на основание чл. 349, ал. 2 ГПК.

По делото е установено, че съделителят Ю. е собственик на апартамент, находящ се в [населено място], със застроена площ 36.32 кв. м., придобит на 27.02.2006 г. с договор за продажба на общински недвижим имот на основание чл. 47, ал. 1, т. 3 ЗОбС.

Съделителката Ю. не притежава собствено жилище.

Въззивният съд приел, че страните не спорят досежно отсъствието на законовата предпоставка при откриване на наследството някой от тях да е живял в делбения имот, а и от показанията на всички разпитани свидетели е категорично установено, че никой от съделителите не е живял в имота заедно с наследодателя към датата на смъртта му - 23.06.2012 г.

Въззивният съд посочил, че изискването съделителят да е живял в имота към момента на откриване на наследството е императивно и неговото отсъствие обосновава неоснователност на възлагателната претенция по чл. 349, ал. 2 ГПК. Без правно значение е причината, поради която съделителят не е живял в имота - дали защото не е бил допуснат приживе от наследодателя или доброволно е избрал да живее извън него. Вложеното в законодателния текст изискване се свързва с разбирането, че който е живял в имота при откриване на наследството, той е полагал и грижи за наследодателя, и именно затова този наследник трябва да получи привилегия при възлагането на имота.

След като приел, че не са налице предпоставките на чл. 349, ал. 2 ГПК - съделителите не са живели в имота към момента на откриване на наследството и съделителят Н. Ю. притежава друго жилище, въззивният съд приел, че процесният имот не може да бъде възложен в дял и следва да бъде изнесен на публична продан съгласно чл. 348, изр. 1 ГПК. Проданта следва да бъде извършена при начална цена на имота, определена съобразно чл. 485 ГПК, като след извършването й страните следва да получат паричната равностойност на дяловете си от имота в съответствие с влязлото в сила решение по допускане на делбата.

В касационната жалба и в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се сочи, че за жалбоподателката са налице всички условия по чл. 349, ал. 2 ГПК, с изключение на условието да е живяла в делбения имот към момента на смъртта на наследодателя, което обаче не е могло да се сбъдне по причини, стоящи извън нейната сфера на влияние, тъй като не е била допускана в имота от наследодателя, който е бил в добра физическа форма и не се е нуждаел от гледане и издръжка.

В изложението е поставен въпросът: доколко и дали следва на жалбоподателката да й бъде вменена като вина и респ. да носи съдебна санкция за поведение на трето лице, та дори и то да е наследодателят, баща на страните в производството, недопускащ до този жилищен имот никого, пожелал да обитава имота сам и със съвсем чужди за семейството и кръга на наследниците хора, за които действия да бъде отговорна именно жалбоподателката в настоящия процес. Обосновано е основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК предвид липсата на съдебна практика по поставения въпрос, правната регламентация, която отразява обществени отношения отпреди повече от 50 години и развитието на обществените отношения, при което през последните 30 години все повече българи живеят и работят извън страната именно с цел да осигурят препитанието и на възрастните си роднини, останали в страната, така че изискването да са живели в имота все повече не може да намери приложение.

При поставянето на този въпрос жалбоподателката изхожда от данните по делото, установени с гласни доказателства, че от дълги години живее в Италия, че наследодателят, който е бил разведен, е живял на семейни начала с различни жени, бил е в добра физическа форма и не е имал заболявания, които да налагат престой в болница.

С т. 7 на ТР № 1/19.05.2004 г. по гр. д. № 1/2004 г. на ОСГК на ВКС по приложението на чл. 288, ал. 3 ГПК отм., аналогичен на чл. 349, ал. 2 от действащия ГПК, е прието, че изискването съделителят да е живял в процесното жилище предполага трайно фактическо състояние, продължително във времево отношение, установяване и пребиваване в делбения недвижим имот с цел използването му по предназначение, като доказването на правнорелевантния факт, че претендиращият съделител е живял в имота, е свързано с установяване на различни конкретни за случая обстоятелства. Съдебната практика приема, че трайното пребиваване в жилището преди откриване на наследството, независимо от причините и целта на това пребиваване - било за задоволяване на жилищна нужда, било за осигуряване грижи за наследодателя поради здравословни проблеми и напреднала възраст, запълва законовото изискване съделителят да е живял в жилището при откриване на наследството - решение № 166/04.07.2011 г. по гр. д. № 1390/2010 г. на ВКС, ІІ-ро г. о. Следва да се посочи и това, че съдебната практика разширява обхвата на разглежданото законово изискване съделителят с възлагателна претенция по чл. 349, ал. 2 ГПК да е живял в делбеното жилище, като според решение № 110/25.05.2016 г. по гр. д. № 432/2016 г. на ВКС, I-во г. о., пребиваването на съделител в чужбина поради командировка с цел специализация не изключва извод, че такъв съделител е живял в жилището, ако е установено, че за времето, когато се е завръщал в страната, е живеел в същото жилище; командироването и специализацията предполагат временно пребиваване в чужбина, което не изключва, а напротив предполага необходимостта от постоянно жилище в България, в което командированият/специализантът живее.

Данните по настоящото дело сочат, че съделителката Ю., сега жалбоподател, не е живяла в делбения имот при откриване на наследството на Г. Ю. по смисъла на това понятие, изяснено в горепосочената съдебна практика. Установено е, че от дълги години тя живее в Италия, а когато се е завръщала в България, е оставала в имота само за по една нощувка. Следователно, не е доказано да е било установено трайно или продължително пребиваване в делбения недвижим имот с цел използването му като жилище. Дали причината за това се е криела в поведението на наследодателя е без правно значение - законът поставя като изискване наличието на обективното състояние съделителят да е живял в делбеното жилище при откриване на наследството, без да отдава значение на причините, ако такова състояние не е установено. Освен това по делото не е доказано пребиваването на жалбоподателката в чужбина да е било временно, по причина, която съдебната практика зачита като даваща право на възлагателна претенция по чл. 349, ал. 2 ГПК.

Наличието на съдебна практика, на която въззивното решение съответства, изключва възможността за допускане на касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. От друга страна обстоятелствата, изложени от жалбоподателката при поставянето на правния въпрос, не обосновават наличие на поддържаното специално основание, което да наложи промяна в установената съдебна практика по приложението на чл. 349, ал. 2 ГПК.

Ето защо касационно обжалване на въззивното решение не може да бъде допуснато.

С оглед изхода на спора и предвид заявеното искане, на ответника по касация следва да се присъдят разноските за водене на делото във ВКС в размер на 500 лева по договор за правна защита и съдействие от 04.01.2021 г.

По изложените съображения Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о.

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение № 260200/08.10.2020 г. по в. гр. д. № 1403/2020 г. на Пловдивския окръжен съд, VII-ми граждански състав.

ОСЪЖДА З. Г. Ю. с ЕГН [ЕГН] и адрес: [населено място], [община], област П., [улица], да заплати на Н. Г. Ю. разноските за водене на делото във Върховния касационен съд в размер на 500 /петстотин лв./ лева.

Определението е окончателно.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: