№ 1354 гр. София, 20.03.2025 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД - Трето гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на шести март през две хиляди двадесет и пета година в състав:

Председател: Жива Декова

Членове: Александър Цонев

Филип Владимиров

като изслуша докладваното от съдията А. Ц. гр. д. № 3116/2024 г., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на СБАЛОЗ - София област ЕООД, чрез процесуалния представител адв. А. М., срещу решение № 2436/23.04.2024 г. по в. гр. д. № 12004/2022 г. на Софийския градски съд, с което е потвърдено решение № 5164/23.05.2022 г. по гр. д. № 37566/2021 г. на Софийския районен съд. С първоинстанционното решение е отхвърлен предявеният от СБАЛОЗ - София област срещу Л. Л. Д. иск с правно основание чл. 203, ал. 2 КТ, вр. чл. 45 ЗЗД за заплащане на сумата от 9 699, 02 лв., представляваща обезщетение за умишлено причинени имуществени вреди в резултат на неправилно изчислен размер на дължимото се трудово възнаграждение на служител на дружеството, с оглед наложен запор по изп. д. № 20148630403090 по описа на ЧСИ С. Х., за периода от м. август 2014 г. до м. април 2018 г., ведно със законната лихва, считано от датата на исковата молба - 28.06.2021 г. до окончателното погасяване на вземането.

За да се произнесе по искането за допускане на касационно обжалване, ВКС взе предвид следното:

В исковата молба са изложени твърдения, че за периода от 18.03.2014 г. до 04.05.2018 г. СБАЛОЗ - София област и Л. Л. Д. са били в трудово правоотношение, по което дружеството е било работодател, а ответницата е заемала длъжността главен счетоводител и същата е отговаряла за спазване на счетоводното законодателство при осъществяване на имуществените и парични операции. Тя е имала и задължения свързани със събиране, съхраняване, разходване или отчитане на финансови и материални ценности, както и да организира, планира, ръководи и контролира цялостната финансово-счетоводна дейност в дружеството. Във връзка с получено на 17.07.2014 г. от ищцовото дружество уведомление от ЧСИ за наложен запор върху трудовото възнаграждение на служителя К. Д. се твърди, че ответницата в качеството й на главен счетоводител е следвало да определи секвестируемата част от трудовото възнаграждение и да изплати дължимата част по сметката на съдебния изпълнител. Същата обаче поради грешно направени изчисления ежемесечно превеждала по-малка сума от дължимата. С тези свои действия ответницата нанесла вреда на ищеца, последният заплатил на взискателя по изпълнителното дело разликата между преведените суми и тези, които действително е следвало да бъдат удържани, в общ размер на 9655, 15 лв. В исковата молба и в уточнителна молба от 10.08.2021 г. ищецът набляга на отговорността на ответницата, че е било в нейна тежест да спазва разпоредбите на чл. 446 ГПК от името на работодателя и че същата умишлено и противоправно е пренебрегнала това си задължение.

В срока за отговор ответницата е възразила, че за нея е съществувало задължението за извършване на изчисления относно размера на удръжките по наложения запор, която дейност всъщност се осъществявала от касиер-счетоводителя. Следователно не би могло да се приеме, че ответницата умишлено погрешно е изчислила и извършила удръжките по запора. Сочи се още, че искът не би могъл да се предяви за повече от една трета от претендираната сума, тъй като била налице солидарна отговорност на третото задължено лице /настоящият ищец/ и на органите му на управление, като останалите две трети счита, че следва да се насочат срещу управителя и едноличния собственик на капитала на дружеството предвид разпоредбата на чл. 452, ал. 3 ГПК. Оспорва се и претендираният размер на вредата като се твърди, че е недоказан и неправилно е изчислен. Сочи се още, че ищецът разполага с правната възможност да насочи претенцията си към длъжника - К. Д., тъй като плащайки процесната сума всъщност ищецът е погасил нейния дълг към взискателя. Релевира се и възражение за изтекла погасителна давност.

С протоколно определение от 13.05.2022 г., на основание чл. 214 ГПК, районният съд е допуснал изменение на иска досежно размера на претенцията, като същата е увеличена от първоначално заявените 9655,15 лв. на 9699,02 лв.

Първоинстанционният съд отхвърлил иска като е приел, че не са установени всички елементи от фактическия състав на чл. 203, ал. 2 КТ за ангажиране пълната имуществена отговорност на ответницата, а именно вредите да са причинени умишлено от нея, както и че дейността по изчисляване и изработване на трудовите възнаграждения да е била възложена на главния счетоводител, каквато длъжност е заемала ответницата.

Въззивният съд е приел за безспорно, че страните по делото са били в трудово правоотношение, по силата на което Л. Л. Д. е заемала длъжността главен счетоводител в периода от 18.03.2014 г. до 04.05.2018 г., както и че върху трудовото възнаграждение на К. Д., която през процесния период също е била служител на ищцовото дружество, е бил наложен запор със запорно съобщение от 17.07.2014 г. от ЧСИ С. Х..

Съдът е посочил, че спорът между страните е концентриран около това дали ответницата умишлено е причинила вреда на ищеца - работодател в размер на 9699,02 лв., чрез неправилно изчисляване на дължимите от работодателя удръжки, в нарушение на правилата по чл. 446 ГПК.

Въззивнят съд е приел, че е сезиран с иск за търсене на пълна имуществена отговорност от ответницата по чл. 203, ал. 2 КТ. Като е посочил, че пълната имуществена отговорност се ангажира по изключение в хипотезите на чл. 203, ал. 2 КТ, а именно - когато вредата е причинена умишлено, или в резултат от престъпление, или не е при или по повод изпълнение на трудовите задължения. Посочил е, че по така предявения иск в тежест на ищцовото дружество е да докаже наличието на елементите, включени във фактическия състав на посочената норма, а именно - наличие на трудово правоотношение с ответницата към момента на причиняване на вредите, деяние, противоправност на деянието, вреда, причинна връзка между деянието и вредата, както и че ответницата е причинила умишлено сочените вреди. Въззивният съд е приел, че в случая не може да се ангажира отговорността на ответницата, тъй като не е доказано наличието на противоправно поведение, изразяващо се в неправило изчисляване и превеждане на по-малка сума от дължимата на ЧСИ, тъй като по делото не се установява това да е в задължение на ответницата в качеството й на главен счетоводител. Напротив, от приобщените по делото писмени доказателства, в т. ч. длъжностни характеристики за длъжността касиер-счетоводител, съдебният състав е приел за установено, че изчисляването и изплащането на трудовите възнаграждения е било част от трудовите функции на други служители, а не на ответницата, която е заемала длъжността главен счетоводител. За пълнота съдът е посочил, че не се доказва и вината под формата на евентуален умисъл, а именно че ответницата, макар и да не е целяла настъпване на причинените вреди на работодателя, е допускала настъпването им. Относно въведените за първи път във въззивната жалба твърдения на ищеца, че ответницата е имала за задължение да контролира дейността на касиер-счетоводителя, въззивният съд е посочил, че поначало тези твърдения биха били основание за предявяване на друг вид иск, какъвто не може да се предяви за първи път пред въззивната инстанция. Съобразно това е посочил, че не следва да ги обсъжда. Поради съвпадане на изводите на въззивната инстанция с тези на първата относно неоснователността на предявения иск е изведен решаващия извод, че обжалваното решение следва да бъде потвърдено.

В касационната жалба на работодателя се развиват оплаквания за неправилност на обжалваното решение. Оспорва се изводът на съда, че ответницата в качеството й на главен счетоводител не е отговаряла за изчисляването и изплащането на трудовите възнаграждения. Излагат се съображения, че същата е имала задължението да определи сумата, която е следвало да бъде преведена на съдебния изпълнител по наложения запор, а впоследствие касиерът на дружеството е този, който е трябвало да направи удръжките. Оспорва се и изводът на съда, че по делото не е установено вредата да е причинена умишлено.

В изложението към жалбата се иска допускане на касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. Поставят се следните въпроси: 1. Задължен ли е главният счетоводител при всяко едно дружество да определи размера на задълженията на работници и служители по изпълнителни дела?; 2. Следва ли касиерът на свое собствено основание да определя дължимите вноски по изпълнително дело или следва да изпълнява разпорежданията на главния счетоводител, като негов ръководител? и 3. Неизпълнението на разпорежданията на управителя на дружеството от страна на главния счетоводител, сочи ли за умисъл /при хипотезата, че за доказване на умисъл съгласно разпоредбите на ГПК недопустимо съибиране на гласни доказателства?, по които въпроси касаторът твърди, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решение № 50039/23.02.2023 г. по гр. д. №2056/2022 г. на ВКС, IV г. о.

Против касационната жалба в срок е постъпил писмен отговор от Л. Л. Д., чрез процесуалния представител адв. М. Д., в който е изразено становище, че жалбата не следва да бъде допускана до касационно разглеждане, евентуално - че е неоснователна. Претендират се разноски.

При така установените рамки на правния спор и решаващите изводи на въззивния съд, настоящият състав на ВКС намира, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване.

В случая първите два въпроса касаещи задължението на главния счетоводител, респективно на касиера за определяне на сумите, които следва да бъдат удържани, съответно преведени по сметка на съдебния изпълнител във връзка с наложени на работниците/служителите запори върху трудовите им възнаграждения, не могат да предпоставят допустимостта на касационното обжалване. Съгласно дадените с т. 1 на ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС разяснения, материалноправен или процесуалноправен въпрос по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК е този, който е включен в предмета на спора, обусловил е правната воля на съда, обективирана в решението му, и поради това е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемане на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. В случая първите два въпроса не са общи и абстрактни - а конкретни, тъй като отговорите им са поставени в зависимост и изискват преценка на конкретната вътрешна организация възприета от дадения работодател, както и на установените от него с длъжностните характеристики задължения на работниците/служителите. Тези въпроси нямат характеристиката на правни въпроси по смисъла на т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, защото са формулирани по начин, който ги свързва с конкретната фактическа обстановка по спора, поради което същите не предполагат даване на принципни отговори относно тълкуването и приложението на приложими по делото правни норми, а изискват правна преценка на доказателствата по делото, която няма отношение към допускането на касационното обжалване по реда на чл. 280, ал. 1 ГПК, а към проверката на правилността на решението в случай на допускане на касацията. Отсъствието на общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК само по себе си е достатъчно, за да бъде отречена и основателността на искането за достъп до касационен контрол, без да се обсъждат поддържаните допълнителни процесуални предпоставки по т. 1 и т. 3 на чл. 280, ал. 1 ГПК.

Третият въпрос е формулиран по начин, който не кореспондира на приетата за установена по делото фактическа обстановка от въззивния съд, респективно на изложените от него съображения за отхвърлянето на иска, посочени по-горе, поради което също не може да обоснове допустимостта на касационното обжалване. Правни въпроси, мотивирани с фактически твърдения, каквито не са възприети във въззивното решение, нямат обуславящо изхода на спора значение, тъй като представляват неотносими към настоящото производство по селектиране на касационната жалба доводи за неправилност на въззивното решение по смисъла на чл. 281, т. 3 ГПК.

В обобщение, не са налице основания за допускане на касационното обжалване.

На основание чл. 78, ал. 3 ГПК касаторът следва да заплати на ответника по касация направените от последния разноски в настоящото производството за адвокатско възнаграждение в размер на 1440 лв.

Воден от горното, ВКС, състав на Т. Г. отделение

О П Р Е Д Е Л И :

НЕ ДОПУСКА до касационно обжалване на решение № 2436/23.04.2024 г. по в. гр. д. № 12004/2022 г. на Софийския градски съд.

ОСЪЖДА СБАЛОЗ - София област с ЕИК[ЕИК] да заплати на Л. Л. Д. с ЕГН [ЕГН] сумата от 1440 лв., представляваща разноски за адвокатско възнаграждение за касационното производство.

Определението е окончателно.

Председател:

Членове: