О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 902 [населено място], 20.03.2025 г.

ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД на Р. Б. Търговска колегия, ІІ отделение, в закрито заседание на двадесет и девети януари, две хиляди и двадесет и пета година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: Б. Й.

ЧЛЕНОВЕ: ПЕТЯ ХОРОЗОВА

ИВАНКА АНГЕЛОВА

като разгледа докладваното от съдия Ангелова т. д. № 1743/2024 год., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 288 от ГПК.

Образувано е по съвместна касационна жалба на И. С. Р. и М. С. Р., чрез процесуален представител, против Решение № 196 от 15.05.2024 г. по в. т. д. № 545/2023 г. на Апелативен съд - Пловдив, с което след отмяна на Решение № 106 от 23.04.2020 г. по т. д. № 75/2019 г. на Окръжен съд – Смолян в частта, с която ЗД „Евроинс“ АД е осъдено да заплати на основание чл.238 КЗ /отм./ на ищците И. С. Р. и М. С. Р. сумата от по 13 227.90 лв. за всяка, както и сумата от по 4 027.16 лв., обезщетение за забава върху тази сума от 14.08.2016г. до 14.08.2019г. на осн. чл.86 ЗЗД, е отхвърлил като неоснователни предявените от настоящите касатори против ЗД „Евроинс“ АД искове с правно основание чл.328, вр. чл.233 КЗ (отм.) и чл.86 ЗЗД - за заплащане на сумата от по 13 227,90 лв. за всяка от тях, представляваща разликата над заплатената в хода на производството сума от по 33 178,74 лв. до пълния предявен размер от 46 406,64 лв., представляваща наследствен дял от застрахователно обезщетение по договор за задължителна застраховка „Трудова злополука“ № 04400100003150 от 25.02.2014 г., сключен между „Кенар“ ЕООД и „ЗД Евроинс“ АД, за настъпило на 20.09.2014 г. застрахователно събитие по този договор - смъртта на наследодателя на ищците - Е. С. Р., ведно със законната лихва върху сумите, считано от датата на предявяване на претенциите - 15.08.2019 г. до окончателно им изплащане, както и за заплащане на сумата от 4 027,16 лв., представляваща обезщетение за неизпълнение на главното парично задължение от 13 227,90 лв. за периода от 14.08.2016 г. до 14.08.2019 г. за всяка от ищците.

В касационната жалба се поддържа, че атакуваното въззивно решение е неправилно поради нарушение на материалния закон и допуснато съществено нарушение на съдопроизводствените правила, с оглед на което се претендира неговата отмяна в обжалваната част и уважаване на предявените искове в пълен размер – за всяка от жалбоподателките над сумата от 33 178, 74 лв. до 46 406, 64 лв., или – за сумата от по 13 227, 90 лв., ведно със законната лихва считано от 15.08.2019 г. до окончателно изплащане, както и за заплащане на сумата от по 4 027, 16 лв., представляваща обезщетение за неизпълнение на главното парично задължение през периода от 14.08.2016 г. до 14.08.2019 г. Касаторите претендират и присъждане на направените разноски за всички съдебни инстанции.

Допускането на касационното обжалване е основано на наличието на допълнителните предпоставки по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК са формулирани следните правни въпроси:

1. „Длъжен ли е въззивният съд при новото разглеждане на делото да се съобрази с указанията, дадени от ВКС в отменителното му решение по реда на чл.294, ал.1, изр.2 ГПК ?“;

2. „Нормата на чл. 8, ал. 2 от НЗЗРСРТЗ, в която е посочено, че: “Застрахователната сума не може да бъде по-малка от 7-кратния размер на годишната брутна работна заплата на съответния работник или служител” какъв характер има - диспозитивна, с императивен минимум или с императивен минимум и максимум ?“;

3. „По какъв начин следва да се определи 7-кратния размер на годишната брутна работна заплата по смисъла на чл.8, ал. 2 от НЗЗРСРТЗ ?“.

Сочи се, че формираните правни изводи на въззивния съд по въпроси № 1 са в противоречие с практиката на касационната инстанция, намерила израз в Решение № 740 от 26.10.2010 г. по гр. д. № 1935/2009 г. на ВКС, I г. о.; Решение № 906 от 15.11.2007 г. по т. д. № 519 от 2007 г. на ВКС, II т. о.; Решение № 48 от 05.02.2009 г. по гр. д. № 6310 от 2007 г. на ВКС, III г. о.

По въпроси №№ 2 и 3 се поддържа, че отговорите по тях са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото.

Ответникът – ЗД „Евроинс“ АД, в срока по чл.287, ал.1 ГПК представя отговор, с който изразява становище, че не са налице сочените основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, както и за неоснователност на касационната жалба. Претендира присъждане на сторените разноски за касационното производство.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, второ отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното:

Касационната жалба е процесуално допустима – изхожда от надлежни страни, подадена е в срока по чл. 283 ГПК и е насочена срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.

Въззивното решение е постановено по реда на чл.294 ГПК след като предходното такова, в частта, с която след отмяна на Решение № 106 от 23.04.2020г. по т. д. № 75/2019г. по описа на Окръжен съд – Смолян в частта над 33 178.74 лв. до 46 406.64 лв. за всеки от исковете на И. С. Р. и М. С. Р. с правно основание чл.238, вр. чл.233 КЗ отм. срещу ЗД „Евроинс“АД, както и в частта относно обезщетение за забава на осн. чл.86 ЗЗД за периода от 14.08.2016г. до 14.08.2019г. за сумата от 4 027.16лв., исковете са отхвърлени, е отменено с Решение № 5001/07.09.2023г. по т. д. № 2731/2021г. на ВКС, ІІ т. о. и делото е върнато на Апелативен съд - Пловдив за ново разглеждане от друг състав на същия съд за назначаване служебно на вещо лице, което след проверка при застраховащото лице – работодател да определи размера на брутното трудово възнаграждение към сключване на договора – 25.02.2014г. на починалия при трудовата злополука наследодател Е. С. Р..

При новото разглеждане на делото въззивният съд е установил, че производството пред Окръжен съд – Смолян е било образувано по предявени от И. С. Р. и М. С. Р. против „ЗД Евроинс“ АД обективно и субективно съединени искове с правно основание чл.238, във вр. с чл.233 КЗ (отм.) и чл. 86 ЗЗД за заплащане на сумата от 46 406.64 лв. на всяка от ищците, представляваща наследствен дял от застрахователно обезщетение по договор за задължителна застраховка „Трудова злополука“ от 25.02.2014г., сключен между „Кенар“ ЕООД и „ЗД Евроинс“ АД, за настъпило на 20.09.2014 г. застрахователно събитие по този договор - смъртта на наследодателя на ищците - Е. С. Р., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от датата на предявяване на исковете - 15.08.2019 г. до окончателното им изплащане, както и по 14 128, 22 лв. - обезщетение за неизпълнение на всяко от главните парични задължения за периода от 14.08.2016г. до 14.08.2019г. Изложено е, че ищците били единствените наследници по закон на Е. С. Р., починал на 20.09.2014 г. вследствие на травми, получени при ПТП на същата дата в [населено място], като приживе, включително и към датата на произшествието, Р. се намирал в трудово правоотношение с „Кенар“ ЕООД, (със сегашно наименование „Т. Ф. ЕООД), в предприятието, на което работел на длъжността „общ работник“; Между „Кенар“ ООД и „ЗД Евроинс“АД бил сключен Договор за задължителна застраховка „Трудова злополука“ № 04400100003150, с период за застрахователното покритие от 28.02.2014 г. до 27.02.2015 г., с който са били застраховани сто шестдесет и трима работници и служители на „Кенар“ ООД, включително и наследодателят на ищците Е. Р., като договорът покривал съгласно с чл.55, ал.1 и ал.2 КСО рисковете - смърт, трайно намалена трудоспособност и временна неработоспособност на застрахованото лице в резултат на трудова злополука. Настъпилата злополука - смърт на Р. в резултат на ПТП, била определена като трудова с Разпореждане № 17629 от 19.01.2015 г. на длъжностното лице по чл.60, ал.1 КСО в НОИ. В качеството си на наследници на застрахования Е. С. Р., по описаното застрахователно правоотношение, ищците предявили пред ответното дружество „ЗД Евроинс“ АД искания за заплащане на обезщетения, основани на настъпилото застрахователното събитие, като по същите била образувана щета № [ЕГН], по която към момента на предявяване на исковете не било извършено плащане; Ищците били посочили, че брутното трудово възнаграждение на наследодателя им към момента на сключване на застрахователния договор било в размер на 1 104,92 лв., поради което размерът на дължимото застрахователно обезщетение възлизало на 92 813,28 лв. или по 46 406,64 лв. за всяка от тях, предвид наследствения им дял - по 1/2 за всяка.

Във връзка с дадените от ВКС указания в отменителното решение за установяване действителния размер на брутното трудово възнаграждение на Р. към релевантния момент м. февруари 2014 г., Апелативен съд – Пловдив е назначил ССЕ. Според заключението, брутното месечно трудово възнаграждение на Е. Р. за м. февруари 2014 г. е в размер на 789,97 лв., формирано като: основно месечно възнаграждение за действително отработено време в размер на 392 лв.; начислен платен годишен отпуск за 4 работни дни в размер на 131,64 лв.; допълнително възнаграждение за трудов стаж и професионален опит - 44,96 лв., както и допълнително възнаграждение с непостоянен характер, определено в зависимост от личното представяне на служителя, което за м. февруари 2014 г. било 221,64 лв. Въз основа на данните от приетото и неспорено от страните експертно заключение, решаващият съд е приел за установено, че годишната брутна работна заплата на Р., изчислена на база брутно възнаграждение от 789,97 лв., възлиза на 9 479, 64 лв.; Седемкратният й размер, относим към определяне на обезщетението по процесния застрахователен договор е в размер на 66 357, 48 лв., което е и обезщетението, заплатено на ищците - в размер на по 33 178,74 лв. за всяка от тях, съобразно наследствените им права. Предвид уговореното, че действителният размер на брутното трудово възнаграждение към м. февруари 2014 г. е базата за определяне размера на застрахователното обезщетение, дължимо на ищците, съдът е приел за ирелевантен за спора факта, че застрахователните премии са били заплащани на база по-висок размер на трудовото възнаграждение, посочено от работодателя при сключване на договора, съобразно приложен списък към него. С оглед изхода на спора по главните претенции, като неоснователни са отхвърлени и акцесорните искове по чл.86 ЗЗД.

Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване.

Първият въпрос от изложението не е от значение за изхода на делото по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК и не може да послужи като общо основание за допускане на касационното обжалване. Поставеният въпрос не кореспондира с решаващата дейност на въззивния съд, който в изпълнение на указанията на ВКС в отменителното решение за установяване действителния размер на брутното трудово възнаграждение на наследодателя към релевантния момент – м. февруари, 2014г. е допуснал изслушването на ССЕ и въз основа на приетото и неоспорено от страните заключение е приел, че същото възлиза на 789.97лв., с конкретизиране на образуващите го елементи. Всъщност въпросът изхожда от несъгласието на касатора с базата за определяне на обезщетението, за каквато счита, че е средното брутно възнаграждение на наследодателя, получено за годината, предхождаща трудовата злополука. Първо, указания в този смисъл липсват в решението на предходния състав на ВКС. Второ, при обосноваване на въпроса касаторът се е позовал на разясненията в отменителното решение досежно начина на формиране на брутното трудово възнаграждение, които са, че „ако са договорени или нормативно предвидени, в същото следва да се включат и елементи на годишна база, като изплащани допълнителни трудови възнаграждения въз основа на индивидуалния трудов договор или колективния трудов договор, или нормативни актове, съгласно чл.3 от НСРОЗ“. В случая, сред отчетените от въззивния съд компоненти на процесното брутно трудо възнаграждение е и допълнително възнаграждение „с непостоянен характер, определено в зависимост от личното представяне на служителя“, което за м. февруари 2014 г. е било 221,64 лв. Указанията на състава на ВКС досежно начина на включване в брутното възнаграждение на допълнителното трудово възнаграждение чрез изчисляването му на годишна база / т. е. когато не е начислявано помесечно, както е в случая/ неправилно са възприети от касатора като начин за изчисляване на цялото брутно трудово възнаграждение, а именно на годишна база, което не съответства на обективираната в отменителното решение правна воля на съда.

Вторият въпрос не удовлетворява общата предпоставка по чл.280, ал.1 ГПК, съгласно задължителните указания в ТР №1/19.02.2010г. на ОСГТК на ВКС. Дали нормата на чл. 8, ал. 2 от НЗЗРСРТЗ е „диспозитивна, с императивен минимум или с императивен минимум и максимум“ е въпрос от теоретично естество, не е бил включен в предмета на спора и въззивният съд не е излагал мотиви по него. Хипотетично и след прецизиране, въпросът би имал значение при възражение, че работодателят недопустимо е ограничил отговорността си, сключвайки договор за групова застраховка, който не отговаря на изискването на чл.8, ал. 2 от посочената наредба. Видно от мотивите към отменителното решение, първият състав на ВКС е установил, че по делото не е имало спор, че сключеният договор за застраховка отговаря на изискването на чл.8, ал.2 от НЗЗРСРТЗ, което е допълнителен аргумент в подкрепа на извода, че въпросът не е годен да послужи като общо основание за искания достъп до касация.

С оглед отговора на втория въпрос третият въпрос формално също няма значение за изхода на делото, предвид извода, че процесният договор за застраховка е съобразен с посоченото в нормата на чл.8, ал. 2 от НЗЗРСРТЗ изискване застрахователната сума да не е по-малка от 7-кратния размер на годишната брутна работна заплата / тоест без значение е въпросът за начина на формирането й/. Доколкото обаче претенцията се основава на договора за групова застраховка, съгласно който обезщетението при смърт на работник се определя на база „7-кратния размер на годишната брутна работна заплата“, т. е. в случая клаузата се припокрива с текста на чл.8, ал. 2 от НЗЗРСРТЗ, макар и условно, би могло да се приеме, че въпросът е обуславящ за изхода на спора. Не се установява обаче допълнителният критерий по чл.280, ал.1,т.3 ГПК. В хода на цялото производство между страните не е имало спор по тълкуването и прилагането на съответната като съдържание на разпоредбата на чл. 8, ал.2 от НЗЗРСРТЗ договорна клауза, уреждаща начина на определяне размера на следващото се при смърт обезщетение, а именно - 7-кратния размер на годишната брутна работна заплата, база за която е брутното възнаграждение на съответния работник или служител към момента на сключване на застраховката. Междувпрочем, това е посоченият от ищеца в исковата молба начин, с който е обосновал размера на претенциите. В тази връзка, очертаният от първия състав на ВКС спорен въпрос е установяването дали посоченият в договора размер съответства на действителния размер на брутното трудово възнаграждение към момента на сключване на застраховката, което е базата за определяне на дължимото обезщетение. Едва в настоящото касационно производство касаторът за пръв път сочи, че база за определяне на годишната брутна заплата е средномесечното възнаграждение за едногодишен период преди злополуката или преди сключване на застраховката, без да съобразява, че нито в закона – чл.8, ал.1 от НЗЗРСРТЗ, нито в договора се изхожда от средномесечно годишно възнаграждение като основа за определяне на обезщетението. С оглед на това, и доколкото отговорът на въпроса не предполага тълкуване на неясни или непълни законови разпоредби, намира за неизпълнено специфичното за основанието по чл.280, ал.1,т.3 ГПК изискване – въпросът да е от значиние за точното прилагане на закона и за развитие на правото в смисъла, изяснен от ОСГТК на ВКС в т.4 от ТР №1/19.02.2010г. по тълк. д. № 1/2009г.

При този изход на спора касаторите следва да бъдат осъдени да заплатят на ответника по касация юрисконсултско възнаграждение в размер на 300 лв., на осн. чл.78, ал.8 вр. ал.3 ГПК.

Така мотивиран, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, на основание чл. 288 ГПК

ОПРЕДЕЛИ :

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на Решение № 196 от 15.05.2024 г. по в. т. д. № 545/2023 г. на Апелативен съд – Пловдив.

ОСЪЖДА И. С. Р., ЕГН [ЕГН] и М. С. Р., ЕГН [ЕГН] да заплатят на ЗД „Евроинс“ АД,

ЕИК[ЕИК] юрисконсултско възнаграждение в размер на 300 лв.

Определението е окончателно.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.