О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 890

София, 19.03.2025 год.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД – Търговска колегия, състав на І т. о. в закрито заседание на пети март през две хиляди и двадесет и пета година в състав:

Председател: Ирина Петрова

Членове: Десислава Добрева

Мария Бойчева

като изслуша докладваното от съдията Петрова т. д. № 2687 по описа за 2024 год. за да се произнесе взе предвид следното:

Производството е по реда на чл.288 ГПК, образувано по касационна жалба на ответника „Интерком.БГ“ ЕООД, [населено място] срещу решение № 449 от 09.07.2024г. по в. т.д.№ 405/2024г. на Апелативен съд София, с което е потвърдено решението по т. д.№ 2805/2021г. на Софийски градски съд. С последното касаторът като възложител е осъден да заплати на изпълнителя „Блик 8“ЕООД, [населено място] сумата 105 289.70 лв. - стойност на извършени и незаплатени строително монтажни и ремонтни дейности в имот УПИ V-087085, кв. 40, по плана на [населено място], област София, по договор от 27.04.2021г, ведно със законната лихва от 20.12.2021г.

С касационната жалба се иска отмяна на решението като постановено в нарушение на материалния закон, при съществени нарушения на съдопроизводствените правила, като очевидно неправилно „поради нарушение на закона“ и като явно необосновано. Основният довод на касатора е, че делото е останало неизяснено от фактическа страна. Въззивният съд, който е следвало служебно, съобразно указанията в №1/2013г. на ОСГТК на ВКС, да събере доказателства при въведено от въззивника оплакване за допуснато от първоинстанционния съд процесуално нарушение, не само не изпълнил задължението си, но отказал да уважи доказателственото искане за допълнителна задача към съдебно-счетоводната експертиза. Възразява се, че претенцията, за която искът е уважен, се основава на издадени от ищеца проформа фактури, които не са основание за плащане; че липсват доказателства за възлагане на описаните в проформа фактурите дейности, изработеното не е прието от възложителя, спорни са и обемът на работата и използваните материали, т. е. възложителят е осъден да заплати възнаграждение за извършена работа, която не е установена с никакви двустранно подписани документи. Страната акцентира, че всички СМР, за които са съставени протоколи и въз основа на тях са издадени данъчни фактури, са заплатени на изпълнителя по банков път; че са налице и платени суми в брой на стойност 62 517.64лв., чието получаване като възнаграждение по договора изпълнителят не оспорва, но по делото е останало неизяснено дали тези суми не са отново включени в проформа фактурите, на които е основана уважената искова претенция. Касаторът поддържа, че именно този въпрос е поискал да бъде изяснен чрез поставяне на допълнителна задача на съдебно-счетоводната експертиза, съдът отказал допускането й и по този начин отрекъл погасителния ефект на плащанията с разходните касови ордери, които удостоверяват получени от управителя на „Блик 8“ ЕООД суми за конкретно извършени СМР. Изложени са и оплаквания във връзка с възраженията на ответника за недостатъци на изработеното, които въззивната инстанция приела за неоснователни.

В изложението по чл.284,ал.3,т.1 ГПК се иска допускане на обжалването по въпроса: „Допустимо ли е извеждане на правни изводи при неизяснена фактическа обстановка - недопуснато своевременно направено в две съдебни инстанции искане за допускане на съдебно-счетоводна експертиза, която да установи общата сума на платените в брой с РКО, и дали същите са включени в проформа фактурите, по които се претендира плащане?“ Касаторът се позовава на противоречие с ТР №1/2013г. на ОСГТК на ВКС и актове по чл.290 ГПК (решенията по гр. д. № 3901/2018г. на 1 г. о., по гр. д.№ 1408/2012г. на 3 г. о., по т. д.№ 527/200г. на 1 т. о., по т. д.№ 1772/2015г. на 1 т. о., по т. д.№ 2764/2017г. на 2 т. о.) и на определението по т. д.№ 4513/2013г. на 1 т. о. на ВКС като поддържа, че съдът не е обсъдил твърденията във въззивната жалба и е отказал да допусне доказателства, необходими за изясняване на делото от фактическа страна при наведени оплаквания за допуснато от първоинстанционния съд процесуално нарушение при разглеждане на спора.

В изложението се поддържа, че решението следва да бъде допуснато до касационно обжалване „не само поради очевидната му неправилност, но и поради неговата необоснованост поради неизвършване на съвкупна преценка на установената по делото фактическа обстановка и поради неправилно приложение на материалния закон. Допуснатите нарушения на императивна материалноправна норма, както и на основни съдопроизводствени правила, както и наличие на явна необоснованост на въззивното решение, е ограничило правото на защита, правото на равенство на страните в процеса, както и достъпа до справедлив и безпристрастен съд.“

Писмен отговор от насрещната страна не е постъпил.

За да се произнесе съставът на ВКС съобрази следното:

По делото е безспорно сключването на договора за СМР - Довършителни работи от 27.04.2021г., по който ищецът е изпълнител, а ответникът възложител с предмет изграждане на ограда, ремонт и полагане на топлоизолационна система и други довършителни дейности, описани в КСС по единични цени, Приложение № 1 към договора.

Не е спорно, че възложителят е заплатил по банков път дейностите, за които „Блик 8“ ЕООД е издал в периода 04.05-17.07.2021г. данъчни фактури въз основа на приложени двустранно подписани актове обр.19 или списък с доставени материали, на обща стойност 69 332.69лв.

В исковата молба ищецът се е позовал на твърденията, че през втората половина на м. юли 2021г. възложителят преустановил плащанията, въпреки че ищецът продължил да изпълнява възложените дейности - така през м. юли 2021г. била изпълнена топлоизолацията на къщата и гаража, закупен кофраж за изливане на бетон; през август 2021г. бил извършен ремонт на тавански етаж с полагане на плоскости на под и таван, закупени материали, направен бил гипсокартон, шпакловка на стълбище и тавански помещения; към септември 2021г. - монтаж на ограда с бетонови тухли. За всички описани дейности ищецът съставил проформа фактури и актове 19, които предоставил на ответника по електронен път, а на 20.09.2021г. му бил отказан достъп до обекта. Ищецът е пояснил, че е издал проформа фактурите поради обосновано съмнение, че няма да получи плащане като по този начин е заявил пред ответника дължимото от него.

В отговора на исковата молба ответникът е възразил, че проформа фактурите не са основание да се изисква от него плащане, съставените от ищеца не са правно обвързващи и са изготвени единствено за целите на процеса. Заявил е, че между страните е имало спор за лошо изпълнение, поради което с писмено уведомление от 19.08.2021г., връчено на пълномощник на изпълнителя, договорът е едностранно прекратен; че изпълнителят е действал непрофесионално и некачествено, обичайно отказвал да изпрати работници на обекта без предварително да му бъде платено. Възразил е, че всички издадени данъчни фактури във връзка с подписаните и одобрени актове обр.19, са разплатени. Посочил е, че освен описаните плащания срещу данъчни фактури, дружеството е плащало и в брой суми с девет РКО. Всичките РКО са представени с отговора на исковата молба и е направено искане за допускане на свидетели. С допълнителния отговор на исковата молба ответникът е поискал изслушване на съдебно счетоводна експертиза със задача да установи дали за спорните суми от 105 289.70лв., за които ищецът е издал проформа фактури, са издадени фактури, те осчетоводени ли са при страните и по тях има ли плащания. Назначената експертиза е посочила, че не е установено счетоводното отразяване на проформа фактурите в двете дружества, а единствените плащания от 69 332.69 лв. са на основание данъчните фактури.

Във второто съдебно заседание пред първоинстанционния съд е изслушано заключението на вещото лице. Ответникът не е поставил въпроси, не е изразил несъгласие, а след приемането му е поискал да бъде поставена допълнителна задача - да се изчисли общата платена с РКО сума и дали за платените с РКО суми са били издадени и осчетоводени от „Блик 8“ ЕООД фактури и тези суми включени ли са в проформа фактурите, по които се претендира плащане. Аргументирал е искането си с твърдение, че делото е останало неизяснено от фактическа страна. Повторно това искане ответникът е заявил с писмена молба преди последното по делото заседание и то отново е оставено без уважение със съображения за настъпила процесуална преклузия, тъй като е могло да бъде заявено своевременно, както и по съображения, че страната при изслушването на вещото лице не е поставила никакви въпроси. Същото искане въззивникът е поддържал и с жалбата си. Въззивната инстанция е счела, че първоинстанционният съд основателно е отказал да допусне допълнителна задача поради преклудирано доказателствено искане. Мотивирано е и, че не са налице основанията по чл.266,ал.3 ГПК то да бъде уважено във въззивната инстанция.

Въз основа на заключението на техническата експертиза в обжалваното решение е прието за установено, че работата на обекта е завършена. При констатацията, че ответникът не е въвел възражения, че е възлагал на трети лица извършването на процесните дейности, както и че по делото няма доказателства за реализацията на тези дейности от трети лица, а вещото лице е констатирало на място изпълнението на СМР, съставът е приел, че те са извършени от ищеца. Възражението на ответника за разваляне на договора е прието за неоснователно по подробно изложени съображения. В решението е мотивирано, че отсъствието на изготвени актове в хода на строителството не означава, че работата не е извършена, а този факт подлежи на установяване с допустимите от процесуалния закон доказателствени средства. Счетено е, че фактът на приемане на работата е установен чрез действията на възложителя, който на 20.09.2021г. е преустановил достъпа на изпълнителя до обекта и изработеното е в негова фактическа власт. Мотивирано е, че ако възложителят не прегледа работата или не направи възражения за неправилно изпълнение, изработеното се счита за прието и за поръчващия възниква задължението за плащане на уговореното възнаграждение. Обосновано е, че посоченото в уведомлението от 19.08.2021г. „неизпълнение“ на договора не е конкретизирано с вид на дейности и форма на неизпълнение, изявлението предхожда предаването на изработеното, а след получаване на фактическата власт върху него, други възражения не са отправени. По повод на представените разписки, удостоверяващи плащания за извършени СМР в брой, въззивната инстанция е посочила, че ответникът, в чиято доказателствена тежест е, не е ангажирал доказателства, че с тях са плащани суми за СМР, за които в настоящия процес се претендира възнаграждение.

Не следва да бъде уважено искането за допускане на обжалването по поставения в изложението въпрос. Според настоящия състав неоснователността му произтича на първо място от обстоятелството, че е преклудирано като невъведено в рамките на срока по чл.367 ГПК самото фактическо твърдение, за което е искана допълнителната задача - че сумите, заплатени с РКО за извършени СМР фигурират и в проформа фактурите като подлежащи на разплащане; че заплатените с РКО строителни дейности отново се претендират като включени в издадените проформа фактури.

На второ място въпросът е предпоставен от твърдение, че искането за допускане на допълнителната задача към съдебно-счетоводната експертиза е своевременно заявено от ответника, а основателността му е отречена от инстанциите по същество.

В отговора по чл.367 ГПК, с който ответникът е представил разходните касови ордери за плащания в брой, не се съдържа твърдение, че платените в брой суми са включени в проформа фактурите, нито искане за извършване на проверка от вещо лице. Този пропуск не е (а и страната не твърди) поради особени непредвидени обстоятелства (чл.370 ГПК), нито поисканото доказателство е ново по смисъла на чл.373,ал.2, предл. последно ГПК, поради което по отношение на него настъпват последиците по чл.370 ГПК. В тази хипотеза е налице забраната на чл.266,ал.1 ГПК. Второинстанционното производство по действащия ГПК е уредено като ограничено въззивно обжалване, проявление на което е и съдържащата се в чл. 266, ал. 1 ГПК забрана за страните да твърдят нови обстоятелства, да сочат и представят доказателства, които са могли да посочат и представят в срок в първоинстанционното производство.

Не съответства на процесуалния закон тезата на касатора, че въззивният съд е винаги е длъжен да събере доказателства, необходими за изясняване на делото от фактическа страна при въведено оплакване за допуснато нарушение при разглеждане на делото от първоинстанционния съд и неоснователно страната се позовава на противоречие на обжалваното решение с ТР №1 от 09.12.2013 по тълк. дело № 1/2013г. ОСГТК на ВКС. Съгласно т.3 на тълкувателното решение необходимост от ново установяване на факт пред въззивния съд възниква и когато доказването на този факт е извършено в нарушение на съдопроизводствените правила и въззивната жалба съдържа оплакване за това. Т.е. при отсъствие на нарушени от първоинстанционния съд съдопроизводствени правила, въззивната инстанция няма правомощие да осигурява възможност за събиране на доказателства, още повече, че в конкретния случай и фактът, за който ответникът иска събиране на доказателства не е бил своевременно въведен в предмета на спора. В решението по гр. д. № 5592/2015г. на 1 г. о. е разяснено, че това ограничение не важи съгласно чл. 266 ал. 3 ГПК, когато непълнотата на доказателствата не се дължи на процесуално бездействие на страните, а на допуснато нарушение на процесуалните правила от първата инстанция, а тази съществена предпоставка, която да преодолее забраната на чл.266,ал.1 ГПК, в случая не е налице.

Неоснователно е позоваването от касатора и на решения на състави на ВКС, посочени като допълнителна предпоставка към въпроса: в решението по гр. д.№ 3901/2018г. на 1 г. о. е дадено разрешение на материалноправен въпрос във връзка с иск по чл.49 ЗЗД. Произнасянето в решението по гр. д.№ 1408/2012г. на 3 г. о. е също по материалноправен въпрос (от кого и как се определя обезщетението по чл.236,ал.2 ЗЗД); решението по т. д.№ 527/2009г. на 1 т. о. е също по материалноправен въпрос за дължимост на ДДС върху претенция по чл.236,ал.2 ЗЗД. Решението по т. д.№ 1772/2015г. на 1 т. о. е постановено по въпроса относно правомощията, дадени на въззивната инстанция с разпоредбата на чл. 272 от ГПК и приложението на изискването на чл. 236 ал. 2 ГПК за мотивиране на въззивното решение; В решението по т. д. № 2764/2017г. на 2 т. о. произнасянето е за съдържанието на мотивите към въззивното решение и за задължението на въззивния съд да изложи собствени съображения по всички доводи в жалбата. Определението по чл.288 ГПК по т. д.№ 4513/2013г. на 1 т. о. не съдържа произнасяне по правен въпрос. Неоснователно е и искането за директен достъп до касационен контрол поради твърдяната очевидна неправилност. Този особено тежък порок на решение е декларативно заявен от обжалващата страна без релевантни аргументи. Обосноваването на тази директна предпоставка за проверка правилността на обжалвания акт е задължение на касатора и не подлежи на служебно установяване от касационната инстанция. След като вещото лице по съдебно техническата експертиза е установило, че обектът е напълно завършен, не е очевидно неправилен или явно необоснован изводът на съда, че възложителят дължи възнаграждение за разликата до пълния обем работа, извън платеното въз основа на издадените данъчни фактури, при положение, че ответникът не е въвел в предмета на спора твърдение за конкретно некачествено изпълнени строителни дейности от ответника, които са поправени от трети лица. Такива доказателства ответникът е представил с въззивната си жалба като всички договори за възлагане на дейности на трети лица датират отпреди получаването на препис от исковата молба. При довода си за очевидна неправилност касаторът не сочи и коя императивна правна норма е нарушена от въззивната инстанция.

Разноски за производството не се присъждат.

По изложените съображения ВКС, състав на Първо т. о.

О П Р Е Д Е Л И :

Не допуска касационно обжалване на решение № 449 от 09.07.2024г. по в. т.д.№ 405/2024г. на Апелативен съд София.

Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: