Производството е по чл. 288 и сл. ГПК.

Подадена е касационна жалба от ищците К. С. Д. и К. С. К., чрез адвокат С. Г., срещу решение № 228 от 23.01.2020 г. по в. гр. д.№ 2747/2019 г. на Софийския апелативен съд в частта, с която е потвърдено решение № 1477 от 28. 02. 2019 г. по гр. д. № 12941/2015 г. на Софийски градски съд, ГО, I-11 състав в частта му, с която е отхвърлен предявеният от К. С. Д. и К. С. К. срещу В. С. А. и В. Л. А. иск с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК, за признаване за установено по отношение на ответниците, че ищците са собственици, на основание договор за покупко-продажба, евентуално – на основание придобивна давност, на 74.80% идеални части от дворно място, находящо се в [населено място], район О. к., кв.Г., [улица], съставляващо УПИ...., в кв.... по регулационния план на кв. Г., целият с площ от 900 кв. м., нанесено като поземлен имот с идентификатор. ... по кадастралната карта на [населено място]. Твърди се неправилност на решението, поради постановяването му при допуснати процесуални нарушения – неразглеждане на въведено с въззивната жалба оплакване за необсъждане в цялост на показанията на свидетелите, ангажирани от ищците, неправилна преценка на показанията на свидетелите на ответниците и необсъждане на всички събрани по делото доказателства, поради необоснованост и поради постановяването му в нарушение на материалния закон – чл. чл. 68, 69 и 79, ал. 2 ЗС. Иска се допускане до касационно обжалване на въззивното решение в посочената част на осн. чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, отмяната му в същата и признаване на ищците за собственици на целия процесен имот.

Насрещните страни по касационната жалба – ответниците по иска В. С. А. и В. Л. А., в писмени отговори, изразяват становище за липса на основания по чл. 280 ГПК за допускане до касационно обжалване на въззивното решение в атакуваната от ищците част и за правилност на същото.

Подадени са касационни жалби и от ответниците В. С. А., чрез адв. Р. Т., и В. Л. А., чрез адвокат Р. П., срещу решение № 228 от 23.01.2020 г. по в. гр. д.№ 2747/2019 г. на Софийски апелативен съд в частта, с която е отменено решение № 1477 от 28.02.2019 г. по гр. д.№ 12941/2015 г. на Софийски градски съд и е признато за установено по отношение на В. и В. А., че К. С. Д. и К. С. К. са собственици, на основание договор за покупко-продажба, сключен с н. а. №. ... г. по описа на нотариус В. М., на 25.20 % идеални части от процесния недвижим имот, индивидуализиран по-горе. Касаторите сочат основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК за допускане до касационно обжалване на въззивното решение в частта му уважаваща иска за собственост за 25.20 % ид. ч. от процесния имот, искат отмяната му в тази част и цялостно отхвърляне на предявения положителен установителен иск за собственост. Като касационни основания за неправилност сочат противоречие с чл. 20 ЗЗД (досежно извода на съда, че волята на страните по договора за покупко-продажба, сключен между ищците и П. Б. е била да се прехвърли собствеността върху 25. 20 % ид. ч. от процесния имот), съществено процесуално нарушение (с твърдения, че евентуалното искане на ищците за признаването им за собственици само на 25. 20 % ид. ч. от имота било недопустимо, тъй като е направено едва с въззивната жалба, както и че съдът не е обсъдил всички събрани по делото доказателства), необоснованост на извода, че П. Б. е бил собственик на каквато и да е част от спорния имот към продажбата му на ищците, както и че ответниците към този момент не са го били придобили по давност, противоречие с материалния закон - чл. 68, 69 и 79 ЗС.

Насрещните страни по касационна жалба – ищците К. Д. и К. К., в писмени отговори, изразяват становище за липса на основанията по чл. 280 ГПК за допускане до касационно обжалване на въззивното решение и неоснователност на подадената от ответниците по иска касационна жалба.

Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение, като обсъди доводите на страните и прецени данните по делото, прие следното:

Делото има за предмет предявен от К. С. К. и К. С. Д. срещу В. С. А. и В. Л. А. иск с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК, за признаване за установено между страните по делото, че ищците са собственици, на основание договор за покупко-продажба от 20. 01. 2004 г., сключен с П. В. Б., с н. а. №. ... г. по описа на нотариус В. М.. Като евентуално придобивно основание сочат и придобивна давност, изтекла към 20. 01. 2009 г., като твърдят да са били добросъвестни владелци на имота в продължение на пет години след закупуването му. Имотът бил придобит при условията на СИО, но след прекратяване на брака с развод, имуществената общност е трансформирана в обикновена съсобственост, при равни права.

Ответниците В. и В. А. са възразили срещу основателността на иска по съображения, че са изключителни собственици на имота, придобили го по наследство и давност.

За да достигне до извод за частична основателност на установителния иск за собственост, въззивният съд е приел за установено, че с решение от 25. 06. 1979 г. по гр. д. № 11511/1978 г. на Софийски районен съд процесният имот е бил допуснат до делба между наследниците на Е. П. Б. – В., Г. и С. П. Б., при равни дялове. Във втората фаза на делбата В. Б. е направил възлагателна претенция по чл. 288, ал. 2 ГПК отм., Същият е починал 21. 04. 1981 г. и е оставил за законни наследници съпругата си Д. И. Б. и синовете си П., С. и П. В. Б.. С решение от 06. 06. 1983 г. по гр. д. № 11511/1978 г. на Софийски районен съд е извършена делба на процесния имот, като в дял на Д. Б. е възложена построената в имота едноетажна жилищна сграда от 116.42 кв. м., ведно с 74.8% идеални части от дворното място, а в дял на П. Б. – едноетажната паянтова жилищна сграда, ведно с 25.2 % идеални части от дворното място, представляващо п.... по плана на [населено място]. С нотариален акт №. ... г. П. В. Б. е признат за собственик, на основание давност, на целия процесен недвижим имот, а с нотариален акт №. ... г. е продал имота на ищците. Към сключване на сделката процесния имот е съставлявал УПИ. ..., в кв..... по регулационния план на [населено място], местността Г., с площ от 900 кв. м. Парцелът е описан като незастроен. Към 20. 01. 2004 г. ищците са били съпрузи, а на 12. 07. 2006 г. бракът им е бил прекратен с развод. С решение от 27.03.1997 г. по гр. д. № 6177/1995 г. по описа на СРС, влязло в сила на 2. 08. 2001 г., е извършена делба на наследството на Д. И. Б., починала 1986 г., като в дял на Г. М. А. е възложена едноетажната жилищна сграда от 116.42 кв. м., ведно със 74.80% идеални части от процесното дворно място. Г. М. А. е починала 01.04.2002 г. и е оставила като свои наследници по закон С. А. - съпруг и В. А. – син. С нотариален акт №. ... г. С. А. и В. А. са признати за собственици, всеки по 1/2 идеална част, на основание наследяване на Г. А., на едноетажна жилищна сграда от 116.42 кв. м., ведно със 74.80% идеални части от процесното дворно място. С н. а. №. ... г., В. С. А. е признат за собственик на процесния имот по давност. Ответниците са сключили граждански брак през 1995 г. Прието е, че със заключението на вещото лице К. по изготвената съдебно-техническа експертиза е установена идентичност между процесния имот и имотите, описани в представените от страните документи за собственост (описани по-горе),. В о. с.з. на 23.05.2017 г. вещото лице е допълнило, че към момента в дворното място няма сгради, а преди е било застроено с две жилищни и четири стопански сгради. Вероятно през 2003 г. върху имота е съществувала жилищната постройка на праводателката на ответниците, тъй като същата е нанесена като обект в одобрената кадастрална карта. Прието е за установено, от заключението на съдебно-счетоводната експертиза на вещото лице Г., неоспорено от страните, че за недвижимия имот са плащани суми за данък недвижими имоти /ДНИ/ и такса битови отпадъци /ТБО/ както следва: от В. А. - за земя с площ 643 кв. м. и жилищна сграда с РЗП 116.42 кв. м. - за годините от 2004 г. до 2012 г. вкл., а за земя с площ 267 кв. м. - за годините от 2009 г до 2012 г.; от ищците К. и Д. – за годините от 2004 до 2012 г. вкл.

Въз основа на гласните доказателства, ангажирани от ищците (показанията на свидетелите С., З., Д.) е прието за установено, че ищците са закупили процесния парцел с инвестиционна цел. Възнамерявали да го застроят и в тази връзка водили преговори с инвеститори, но не постигнали съгласие за начина на застрояване и обезщетяване. След покупката почистили имота, поправили течащ водопровод, оградили мястото с бодлива тел. В общи линии го стопанисвали. Никой не им е пречил да го стопанисват.

Според показанията на свидетелите Г., С., И. и Л., ангажирани от ответниците, къщата на ответника се ползвала от бай В., билкар, който починал преди 1990 г. Преди имотът бил ограден, но оградата била премахната от крадци, а с времето къщата се саморазрушила, като останали основите. В момента имотът е разграден, буренясал, изоставен и никой не се грижи за него. Преди за имота се грижили ответниците - почиствали го, засаждали го с цветя, гледали дръвчета, пиели там кафе. През 2008-2009 г. ответникът възстановил водомерната шахта. През 2009 г. отрязал съществуващо в имота опасно голямо дърво – липа, чрез наети за целта работници. В периода от 1998 г. до 2012 г. свидетелят С. на 3 пъти помагал на ответника във връзка с набези и обири в имота. С. по професия бил проектант и бил нает от В. А. да му възстанови къщата.. През 2012 г. ответникът се снабдил с виза за проектиране за възстановяване на къщата и оградата в имота и докарал строителни материали в съседен имот на свидетеля Л.. Ответникът заявил на свидетеля С., че иска да възстанови къщата точно, тъй като имотът бил наследствен и имал съсобственик – роднина, като ответникът не искал да нарушава неговия дял. След като започнали работа по възстановяване на къщата, в имота дошли момче и момиче, започнали да викат и заплашват, а друг мъж започнал да събаря стените с крака. Мъжът показал нотариален акт, с който купил имота от другия съсобственик. Свидетелите не са виждали друг да се грижи за имота.

Във връзка с твърдението на ответника за упражнявано владение върху имота по делото са представени и писмени доказателства: писмо от 01.06.2009 г. на СО-район „О. К“ във връзка с премахване потенциално опасна липа в процесния имот, разрешение за строеж от 15.07.2011 г на името на В. А. във връзка с изграждане на нова прозирна ограда около имота, предварителен договор от 12.08.2011 г. между ответника и „ЧЕЗ Р. Б. АД за присъединяване на обект на потребител към разпределителната мрежа, касаещ жилищна сграда на [улица], писмо от 22.02.2010 г. на, ,Софийски вода” АД във връзка с проектиране на сградни В и К отклонения за процесния адрес, виза за проучване и проектиране от 05.03.2012 г. за УПИ ХІ, кв. 38, инвестиционен проект от 16.05.2012 г. за преустройство и реконструкция на съществуваща сграда ПИ. ..., договор за строителство от 21.08.2012 г., сключен от ответника А. с К. М. за извършване на СМР - за едноетажна жилищна сграда от 116.42 кв. м. на процесния адрес, декларация от 10.05.2013 г., с която деклараторът В. А. не възразява да бъде изменен планът за застрояване на общата регулационна линия с УПИ. ..., кв..... и съответно заповед от 26.04.2010г. на СГКК-София.

От правна страна въззивният съд е приел иска за частично основателен.

Приел е, че ищците са собственици на 25.20 % ид. ч. от дворното място, като са придобили същите на основание договора за покупко-продажба, сключен между тях и П. Б. през 2004 г. Праводателят им е бил собственик на прехвърлените 25.20 % ид. ч. от дворното място по наследство от Е. Б. и съдебна делба, по силата на която му е възложена, по реда на чл. 288, ал. 2 ГПК отм., едноетажна жилищна сграда (разрушена впоследствие), ведно с 25.2 % ид. ч. от дворното място.

За неоснователно е прието възражението на ответниците за придобиване по давност на притежаваните от ищците 25.20 % ид. ч. от процесния имот – както поради неизтичане на десетгодишния срок по чл. 79, ал. 1 ЗС, така й поради недоказване на твърдението им да са упражнявали владение върху идеалните части на ищците. В тази връзка е прието, че през 2003 г. ответникът В. А. е признал чуждата собственост върху 25.20 % идеални части от дворното място, снабдявайки се с нотариален акт за собственост само за останалите 74, 80 % идеални части (н. а. №. ... г.), а и впоследствие, пред свидетеля С. е заявявал, че иска жилищната сграда да се възстанови в предишния обем, за да не нарушава частите на другия съсобственик. Считано от 16.05.2003 г., давностният срок за ответниците изтича на 16.05.2013 г., като исковата молба е предявена 12.11.2012 г. и е настъпила последицата на чл. 115, б”ж” от ЗЗД. На следващо място, въззивният съд, позовавайки се на ТР № 1/2012 г. на ОСГТК на ВКС и на практиката на ВКС по сходни случаи, обективирана в решение № 7/2018 г. по гр. д. № 1903/2017 г. на ІІ ГО, е приел, че основанието, на което ответниците са започнали да упражняват фактическа власт, не изключва владението на останалите съсобственици върху дворното място, поради което ответниците е следвало да установяват обръщането на своето намерение. В тяхна тежест е било да докажат, че чрез действия доведени до знанието на съсобствениците им отричат по недвусмислен начин владението им и манифестират намерение за своене на техните идеални части. Действията на ответниците по ползване и поддържане на съсобствения имот не водят до обръщане на намерението им от държатели да станат владелци на чуждите идеални части и не представляват демонстрация на своене пред останалите съсобственици. А и до 2009 г. ответникът А. е плащал данъци и такси само за собствените си 74, 80 % ид. ч.

Относно останалите 74, 80 % ид. ч. от имота съдът е приел, че същите не са били придобити от ищците нито на основание договора за покупко-продажба, сключен между тях и П. Б. през 2004 г., нито на основание придобивна давност. За тези идеални части договорът не е породил прехвърлително действие, тъй като продавачът П. Б. е бил собственик само на 25. 20 % ид. ч. от дворното място – не е доказано същият да е придобил собствеността върху останалите 74, 80 % ид. ч. от дворното място по давност или на друго основание. Липсват каквито и да било доказателства П. Б. да е упражнявал владение върху чуждите идеални части, демонстрирайки към ответниците или техните праводатели намерение за тяхното своене.

Във връзка с въведеното от ищците евентуално придобивно основание – давност е прието, че не е доказано ищците да са владели притежаваните от ответниците 74, 80 % ид. ч. от имота. Ищците са добросъвестни владелци, ползват се от презумпцията на чл. 69 ЗС (получили са собствеността върху цялото място на основание транслативна сделка и формално от собственик, като придобивното им основание сочи на владение на целия имот, а не на съвладение), но не са доказали, главно и пълно, по категоричен начин, че в продължение на петгодишния срок по чл. 79, ал. 2 ЗС са упражнявали фактическа власт върху дворното място. Заплащането на данъци и такси е проява и демонстрация на намерение за своене на вещ, но не доказва упражняване на фактическа власт върху вещта. Прието е, че ангажираните от ищците доказателства, дори и тълкувани само те и без да се съобразяват останалите свидетелски показания по делото, не обосновават извод, че след закупуване на имота ищците - не постоянно, но трайно, установимо за различни периоди, са упражнявали фактическа власт върху спорния недвижим имот. Установени се техни спорадични действия по стопанисване на имота след закупуването му, но не и упражняване на фактическа власт.

В изложението към касационната жалба на ищците К. С. Д. и К. С. К. се поставят следните въпроси:

1. Длъжен ли е въззивният съд да обсъди всички относими към спора доказателства, надлежно приобщени към делото, и да се произнесе по всички оплаквания във въззивната жалба.

2. Как и при какви обстоятелства следва да се приеме, че по отношение на незастроен урегулиран поземлен имот в продължение на повече от пет години е упражнявано трайно владение, за да се счита, че евентуалният владелец е придобил право на собственост върху него.

Относно първия въпрос се поддържа наличие на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК – твърди се разрешаването му в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в тълкувателно решение № 1/2013 г. от 09.12.2013 г. по тълк. д.№ 1/2013 г. на ВКС, ОСГТК, решение № 57 от 08.06.2015 г. по гр. д.№ 6396/2014 г. на ВКС, І г. о., решение № 228 от 01.10.2014 г. по гр. д.№ 1060/2014 г. на ВКС, І г. о.

Относно втория въпрос се твърди, че обсъждането му би било от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото - основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.

Не е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане до касационно обжалване на решението по първия въпрос. В съответствие с цитираните от касаторите решения на ВКС, със задължителните указания, дадени с тълкувателно решение № 1 от 09.12.2013 г. по тълк. дело № 1/2013 г. на ВКС, ОСГТК, и при съобразяване с правомощията си по чл. 269 ГПК, въззивният съд, при преценка основателността на иска, е обсъдил всички релевантни към спорното право факти, посочил е кои от тях счита за установени и въз основа на кои доказателства, обсъдил е всички доводи и възражения на страните. Изложил е собствени решаващи мотиви от фактическа и правна страна, като е обсъдил показанията както на свидетелите на ищците, така и на свидетелите на ответниците, във връзка с изложените и от двете страни твърдения за изтекла в тяхна полза придобивна давност.

Не е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК за допускане до касационно обжалване на решението по втория въпрос. Въпросът е насочен към изясняване на вида, характера и съдържанието на владелческите действия като елемент от фактическия състав на придобивната давност по чл. 79, ал. ал. 1 и ал. 2 ЗС. По същия има формирана практика, обективирана в множество решения на ВКС и на ВС на РБ, поради което обсъждането му не би допринесло за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Приема се, че за да е налице владение, фактическата власт трябва да се упражнява постоянно (да не е с инцидентен характер), спокойно, явно и несъмнително, с намерение да се свои вещта и да е от такова естество, че да не позволява на други лица да владеят вещта (освен при съвладение). Тези признаци могат да имат различно проявление при владението на различни имоти според техния вид, предназначение и начин на ползване. Осъществяването на елементите от фактическия състав на придобивната давност е въпрос на фактическо установяване във всеки отделен случай. В този смисъл са решение № 8 от 23.01.2012 г. по гр. д. № 138/11 г. на ВКС, I г. о., решение № 484 от 4.02.2013 г. по гр. д. № 740/11 г. на ВКС, I г. о., решение № 503 от 2. 05. 2012 г. по гр. д. № 83/2011 г. на ВКС, 1 г. о., решение № 6 от 22. 01. 2010 г. по гр. д. № 2760/2008 г. на ВКС, 2 г. о., решение № 197 от 7. 12. 2017 г. по гр. д. № 1024/2017 г., 1 г. о. и др.).

Въззивното решение не противоречи на така формираната по въпроса практика, поради което не би могло да се приеме, че е налице и основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК във връзка с поставения втори въпрос. Апелативният съд е приел, че съвкупната преценка на събраните доказателства не обосновава извод, че след сключване на договора за покупко-продажба ищците, в срока по чл. 79, ал. 2 ЗС, са упражнявали фактическа власт върху имота трайно, установимо за различни периоди, от което да се направи извод за целия период. Оплакването на касатора, че въззивният съд е извършил неправилно интерпретиране и неправилно тълкуване на писмените и гласни доказателства, което е довело до неправилния извод, че ищците не са доказали да са упражнявали фактическа власт върху имота, както и че фактическите изводи не съответстват на събраните по делото доказателства, представляват касационни основания за неправилност на въззивното решение по смисъла на чл. 281, т. 3 ГПК (съществено процесуално нарушение и необоснованост), обсъждането на каквито в производството по чл. 288 ГПК е недопустимо, тъй като същото няма да предмет проверка правилността на акта, включително и правилността на преценката на въззивния съд установени ли са елементите на фактическия състав на чл. 79, ал. 2 ЗС.

В изложението към касационна жалба на ответника по иска В. А. се поставят следните въпроси:

1. Следва ли въззивният съд да се произнася по искане, релевирано за пръв път пред въззивната инстанция.

2. Представлява ли констативният нотариален акт за собственост върху част от недвижим имот признание, че останалата част от този имот не е собственост на титуляра на правото по този акт; В този смисъл представлява ли констативният нотариален акт за собственост върху част от недвижим имот на основание наследство признание, че титулярят на правото по този акт не е владял, макар и без правно основание, останалата част от недвижимия имот.

3. Следва ли съдът да изследва каква е действителната воля на страните по сделката. Налице ли е съгласие за придобиване на идеални части от недвижим имот, когато чрез сделка са прехвърлени/придобити права върху целия недвижим имот.

4. Задължен ли е въззивният съд, при произнасянето си по спорния предмет на делото, да обсъди всички въведени от страните възражения, да изложи мотиви по тях и да прецени всички относими доказателства.

Относно първия, третия и четвъртия въпроси се поддържа наличието на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, а относно втория въпрос – наличието на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Във връзка с основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК се твърди разрешаването на първия въпрос в противоречие с решение № 124 от 30.09.2019 г. по гр. д.№ 3824/2018 г. на ВКС, І г. о., решение № 150 от 03.01.2018 г. по гр. д.№ 5017/2016 г. на ВКС, І г. о., решение № 156 от 30.10.2017 г. по гр. д.№ 5111/2016 г. на ВКС, І г. о., тълкувателно решение № 1 от 17.07.2001 г. по тълк. д.№ 1/2001 г. на ВКС, ОСГК, и решение № 124 от 06.07.2016 г. по т. д.№ 2057/2014 г. на ВКС, ІІ т. о., разрешаването на третия въпрос в противоречие с решение № 50 от 30.07.2019 г. по т. д.№ 1883/2018 г. на ВКС, І т. о., решение № 162 от 29.01.2019 г. по гр. д.№ 10/2018 г. на ВКС, І г. о., решение № 215 от 21.03.2018 г. по т. д.№ 2233/2016 г. на ВКС, ІІ т. о., решение № 102 от 01.08.2017 г. по гр. д.№ 50254/2016 г. на ВКС, ІV г. о., разрешаването на четвъртия въпрос в противоречие с решение № 59 от 14.04.2015 г. по гр. д.№ 4190/2014 г. на ВКС, ІV г. о., решение № 27 от 28.06.2017 г. по т. д.№ 2430/2015 г. на ВКС, І т. о. Поддържа се и наличието на основанията по чл. 280, ал. 2, предл. 2 и предл. 3 ГПК – вероятна недопустимост и очевидна неправилност на въззивното решение в обжалваната част.

В изложението към касационната жалба на ответницата по иска В. Л. А. се поставят следните въпроси във връзка с основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК:

1. Приложима ли е презумпцията на чл. 69 ЗС при съсобственост, която е възникнала от делба на недвижим имот.

2. Каква е доказателствената сила на констативен нотариален акт за идеални части от правото на собственост върху недвижи имот, издаден от нотариуса след представяне на надлежни писмени доказателства.

3. Допустимо ли е изменение на основанието на иска пред втората инстанция.

Твърди се разрешаване на първия въпрос в противоречие с тълкувателно решение № 1/2012 г. по тълк. д.№ 1/2012 г. на ОСГК на ВКС, разрешаването на втория въпрос в противоречие с тълкувателно решение № 11/21.03.2013 г. по тълк. д.№ 11/2012 г. на ОСГК на ВКС, и разрешаването на третия въпрос в противоречие с решение № 223 от 07.01.2014 г. по гр. д.№ 2083/2013 г. на ВКС, ІІ г. о.

Поддържа се и наличието на основанието по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК – очевидна неправилност на въззивното решение в обжалваната част.

Първият въпрос от изложението към жалбата на ответника А., съответно третият въпрос от изложението към жалбата на ответницата А. са направени във връзка с оплакването на касаторите за недопустимост на въззивното решение, тъй като е постановено по непредявен иск (ищците са признати за собственици на идеална част от имота, какъвто иск не е бил предявен – претенцията им е била да се признаят за изключителни собственици на имота), както и по недопустимо изменен иск (едва с въззивната жалба ищците поискали, при условията на евентуалност, да се признаят за собственици на 25.2 % идеални части от имота).

Във връзка с тези въпроси настоящият съдебен състав намира, че не съществува вероятност въззивното решение да е недопустимо, поради постановяването му по непредявен иск или при недопустимо изменен иск. Доводите на касаторите, с които е обосновано искането за допускане на касационно обжалване по посочените два въпроса, поставени от ответниците по иска, не са съобразени с практиката на ВКС и на ВС на РБ, според която не съставлява нарушение на диспозитивното начало, ако съдът признае съществуване на права в по-малък обем от претендираните (решение № 384 от 02.11.2011 г. по гр. д.№ 1450/2010 г. на ВКС, І г. о.). В този смисъл е и решение № 58 от 14.03.2012 г. по гр. д.№ 678/2011 г. на ВКС, ІІ г. о., в което е прието, че когато съдът установи, че ищецът по ревандикационен или установителен иск за собственост се легитимира като собственик само на част от вещта, е длъжен да признае това му право. Касае се до частично уважаване на иска, което намира приложение както при облигационните, така и при вещните искове. В решение № 242 от 04.04.1989 г. по гр. д.№ 144/1989 г. на ВС, ІІ г. о. е прието, че цялото може да се състои от отделни части и ако не е доказано цялата вещ да е лична, съдът е длъжен да се произнесе дали част от нея не е лична. Признавайки, че ищците са собственици на 25.2% идеални части от процесното дворно място, въззивният съд се е произнесъл в рамките на надлежно заявеното право, при съобразяване на обема и вида на търсената защита, определени с предявения иск, по въведените с исковата молба правопораждащи факти и петитум с оглед изложените в исковата молба фактически обстоятелства и посочения петитум. Постановяването на такъв диспозитив (за частично уважаване на иска) не представлява произнасяне по непредявен иск.

Не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване и по въпросите под номер две в изложенията към касационните жалби на ответниците по иска А. и А.. Тези въпроси са поставени във връзка с извода на въззивния съд, че със снабдяване на ответника с нотариален акт за собственост върху идеални части от имота на основание наследство през 2003 г., същият е признал чуждата собственост върху 25.20 % идеални части от дворното място. Този извод, дори и незаконосъобразен, не е бил от решаващо значение при преценка основателността на възражението на ответниците за придобиване по давност на 25.20 % ид. ч. от имота. Решаващо значение е придадено на обстоятелството, че основанието, на което ответниците са установили фактическа власт, показва съвладение и не е доказано същите да са извършили и обективирали спрямо другия съсобственик действия по промяна на държането на чуждите идеални части във владение. Решаващият извод на въззивния съд за неустановено по делото преобръщане на държането във владение сам по себе си, независимо от останалите съображения в мотивите на въззивното решение, е достатъчен, за да обоснове извод за неосъществяване на твърдяния от ответниците придобивен способ по отношение на 25.20 % идеални части от имота. В този смисъл, въпросите нямат самостоятелно обуславящо изхода на делото значение и не покриват критериите на общо основание по чл. 280, ал. 1 ГПК за достъп до касационен контрол.

Третият въпрос от изложението към касационната жалба на ответника по иска А. също не отговаря на общото изискване на чл. 280, ал. 1 ГПК за достъп до касационен контрол. В практиката на ВКС, на която се позовава касаторът, е прието, че при наличие на спор относно точния смисъл на договорни клаузи, съдът тълкува договора съгласно изискванията на чл. 20 ЗЗД, издирвайки действителната обща воля на страните, разглеждайки отделните клаузи във връзка едни с други и всяка една в смисъла, който произтича от целия договор, с оглед целта на договора, обичаите в практиката и добросъвестността. В случая, необходимост от тълкуване на неясни, непълни или неточни клаузи на договора за покупко-продажба, обективиран в нотариален акт № 3, н. д. № 3 от 20.01.2004 г. по описа на В. М., не е констатирана от въззивния съд, предвид изявената обща воля на страните по договора досежно неговия предмет и липсата на спор относно действителното съдържание на постигнатото общо съгласие да се прехвърли собствеността върху целия имот, нито такова тълкуване е извършено,. Ето защо, поставеният от касатора въпрос не е обуславящ изхода на делото по смисъла на т. 1 от тълкувателно решение № 1/2010 г. по тълк. д.№ 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС и не предпоставя допускане на касационно обжалване на въззивното решение.

Не е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане до касационно обжалване на решението и по четвъртия въпрос в изложението на ответника по иска А., по съображения идентични с изложените по-горе, във връзка с жалбата на ищците, с която е формулиран идентичен въпрос. Действията на въззивния съд съответстват напълно на формираната практика на ВКС, обективирана в множество решения, постановени по реда на чл. 290 ГПК, сред които и цитираните и представените от жалбоподателя А., както и със задължителната такава (ТР № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС), по въпроса касаещ задължението на въззивния съд, съобразявайки се с правомощията си по чл. 269 ГПК, и в съответствие с вменените му от чл. 12, чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК задължения, да постанови решението си, като обсъди възраженията и доводите на страните и относимите към спора доказателства. Както бе посочено по-горе, въззивният съд е обсъдил всички релевантни към спорното право факти, посочил е кои от тях счита за установени и въз основа на кои доказателства, обсъдил е всички доводи и възражения на страните при преценка основателността на иска. Изложил е собствени решаващи мотиви от фактическа и правна страна, като е обсъдил показанията както на свидетелите на ищците, така и на свидетелите на ответниците, във връзка с изложените и от двете страни твърдения за изтекла в тяхна полза придобивна давност.

Не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване и по първия въпрос от изложението към касационна жалба на ответницата по иска А.. Същият попада изцяло в приложното поле на ТР № 1/06.08.2012 г. по тълк. д. № 1/2012 г. на ОСГК на ВКС. Тълкувателното решение не само приема, че презумпцията по чл. 69 ЗС се прилага на общо основание в отношенията между съсобствениците, когато съсобствеността е възникнала от други юридически факти, различни от наследяването, но и разглежда случаите, при които следва да се счита, че тя е оборена. Застъпено е разбирането, че когато основанието, на което първоначално е установена фактическата власт върху общата вещ, показва съвладение, презумпцията следва да се счита за оборена и в този случай лицето, което се позовава на придобивна давност, трябва да доказва отблъскване на владението на останалите съсобственици. Като пример за такова основание е посочено едновременното придобиване на собственост и установяване на владение върху един имот от две лица, като впоследствие само едно от тях остава в имота. В този случай презумпцията по чл. 69 ЗС следва да се счита за оборена в отношенията между съсобствениците, тъй като лицето, което е продължило да упражнява фактическа власт върху вещта, упражнява съвладение, т. е. владее за двамата съсобственици. Такава е и хипотезата по настоящото дело, в която установяването на фактическата власт върху дворното място показва съвладение, при което презумпцията на чл. 69 ЗС се счита за оборена, и ответникът В. А. е следвало да установи отблъскването на владението на другия съсобственик, както е приел и въззивният съд. Изводите в мотивите към обжалваното въззивно решение не противоречат, а напълно съответстват на цитираното тълкувателно решение, поради което не е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускането му до касационно обжалване по въпроса за приложимост на презумпцията по чл. 69 ЗС при съсобственост, възникнала от делба на недвижим имот, в резултат на която двама от съделителите придобиват, по реда на чл. 288, ал. 2 ГПК отм., изключителна собственост върху жилищни сгради и собственост върху идеална част от дворното място, върху което са сградите са построени.

Поради недопускане до касационно обжалване на въззивното решение по нито една от подадените три касационни жалби, разноските на касаторите за производството пред настоящата инстанция следва да останат за тяхна сметка, така както са направени.

По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение,

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 228 от 23.01.2020 г. по в. гр. д.№ 2747/2019 г. на Софийския апелативен съд.

Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: