Образувано е по касационна жалба от М.Р,от [населено място]. Р № 558/17.04.2019 год.,постановено по адм. д.№ 390/2018 год. по описа на Административен съд София област.
В касационната жалба се развиват доводи за неправилност на съдебното решение, поради постановяването му в нарушение на закона, при съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необосновано-касационни основания за отмяна по чл. 209 т. 3 АПК.Твърди се, че съдът в нарушение на чл. 172а АПК не е изложил в мотивите си и не е дал отговор на съществени въпроси относно правния спор, както и че не става ясно дали се касае до незаконен строеж по чл. 225 ал. 2 т. 2 ЗУТ или до такъв по чл. 225 ал. 2 т. 1 ЗУТ.Твърди се че процесния павилион представлява временен преместваем обект, поради което премахването му се извършва по реда на чл. 57а от ЗУТ.Оспорват се изводите на съда за търпимост на строежа. Иска се отмяна на оспореното решение, след което съдът да постанови ново по същество, като отмени оспорения административен акт.
В с. з. касационния жалбоподател се представлява от адв.. Ц,който поддържа изцяло оплакванията по жалбата.Претендира съдебни разноски.
Ответната страна редовно призована, не се представлява в съдебното заседание и не взема становище по касационната жалба.
Представителят на Върховна административна прокуратура дава мотивирано заключение за неоснователност на касационната жалба.Счита, че оспореното съдебно решение следва да бъде оставено в сила, тъй като не са налице отменителните основания на чл. 209 т. 3 АПК.
Върховният административен съд, в настоящия си състав намира касационната жалба за процесуално допустима като подадена в преклузивния срок по чл. 211 ал. 1 АПК, от надлежна страна, за която оспореното решение е неблагоприятно и срещу съдебен акт подлежащ на касационен контрол. Разгледана по същество същата е неоснователна.
С обжалваното решение Административен съд София област е отхвърлил жалбата на М.Р от [населено място] срещу Заповед № ОА-97/15.02.2017 год. издадена от Кмета на О. Б, с която на осн. чл. 225а ал. 1 и ал. 2 във вр. с чл. 223 ал. 1 т. 8 ЗУТ,при наличието на предпоставките на чл. 225 ал. 2 т. 2 ЗУТ е разпоредено касаторът да премахне за своя сметка незаконен строеж, съставляващ “Търговска сграда-метален павилион“, находящ се в УПИ V-за административна и търговска дейност в кв. 67 по регулационния план на гр. Б..
За да постанови този резултат съдът е приел, че заповедта е издадена от компетентен орган, в рамките на неговата материална и териториална компетентност, в предписаната от закона форма, при спазване на административнопроизводствените правила и при правилно приложение на материалния закон. В мотивите си е направил преценка на събраните в хода на делото доказателства, които е обсъдил в съвкупност и е съобразил указанията на ВАС дадени с отменително решение по адм. д.№13325/2017 год. по описа на съда, при което е извел изводи за наличието на строеж по смисъла на §5 т. 38 от ДР на ЗУТ, а не на преместваем обект, за който има издадено разрешение за строеж при условията на чл. 120 ал. 4 от ППЗТСУ отм. , но с оглед разпоредбата на §50а ал. 1 от ПЗР на ЗИДЗТСУ отм. тези строителни книжа са изгубили своето действие.Изложени са съображения за неприложимост на §17 от ПРЗУТ и са обсъдени възраженията за търпимост на строежа. Решението е валидно, допустимо и правилно.
Изводите на административния съд за законосъобраззност на оспорената заповед на всички основания по чл. 146 АПК са направени въз основа на доказателствата по делото.Настоящата инстанция не констатира съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост.Оспореното решение е постановено в съответствие с приложимите материалноправни норми.
При напълно изяснената и подробно описаната фактическа обстановка, съдът е направил законосъобразен извод, че наредената за премахване „Търговска сграда-метален павилион“ съставлява строеж по смисъла на §5 т. 38 ДР на ЗУТ.В случая се касае до временен строеж по смисъла на чл. 120 ал. 4 от ППЗТСУ отм. , видно от приетото като доказателство по делото Строително разрешение № 204/12.12.94 год.Нещо повече това обстоятелство не се оспорва от жалбоподателя.Сочената законова разпоредба касае изграждането на временни постройки, във връзка с временни нужди.Изключването от кръга на временните постройки на преместваемите съоражения е станало с изменението на разпоредбата на чл. 120 ППЗТСУ отм. и създаване на нова ал. 5 /ДВ бр. 2/96 год./ и създаване на нова разпоредба на чл. 120а /ДВ бр. 6/1998 год./.Следователно действащата към момента на издаване на разрешението е разпоредбата на чл. 120 ал. 4 ЗУТ и процесния обект е строеж по смисъла на цитираната законова разпоредба, за който се изискват строителни книжа.
При това положение правилно при преценката законността на строежа съдът е вземал пред вид разпоредбата на §50 ал. 1 ЗТСУ ПЗР на ЗИДЗТСУ отм. , в сила от 31.10.1998 год. която е материалноправна по своя характер и е породила правния си ефект към момента на действието си.Съгласно сочената разпоредба, разрешенията за строеж и одобрените проекти за постройки, изградени върху държавни и общински терени, без да се предвидени по действащите градоустройствени планове, но са били допустими като временно строителство по реда на отменената ал. 4 на чл. 120 ППЗТСУ отм. към момента на разрешаването им, губят действие по право след изтичане на срока за който са разрешени, но не по-късно от три години от влизане в сила на изменението и допълнението към ППЗТСУ/ДВ бр. 6/1998 год./.Този брой е публикуван на 16.01.1998 год. и е влязъл в сила на 19.01.1998 год.При това положение разрешението за строеж на процесния обект е обезсилено по право от 19.01.2001 год.По делото е безспорно установено че процесната постройка се намира в имот, държавна собственост/АДЧС№3916/3.06.2009 год./.От заключението на в. л. се установява че по действащия регулационен план на гр. Б. от 1979 год. изменен през2002 год. павилиона не е нанесен в УПИ V-за административна и търговска дейност и не е предвиден по плана за застрояване.В тази връзка ирелевантно е обстоятелството, че същия е отразен като съществуващ в приетата в последствие кадастрална карта, доколкото това не променя неговия временен статут, определен със самото разрешение за строеж.Какво е материалното съдържание на тази разпоредба, може да бъде установено от ал. 2 на §50 ПЗР на ЗИДЗТСУ, според която тези постройки подлежат на премахване по реда на чл. 160 ЗТСУ отм. .Последната норма касае премахване на незаконни строежи, от където следва да се направи извода че изгубването на правното действие на разрешението, води до незаконния характер на построените строежи след този момент по смисъла на чл. 225 ал. 2 т. 2 ЗУТ.
Неоснователно е и другото оплакване на касатора за приложимост на разпоредбите на чл. 195 и чл. 196 ЗУТ във вр. с §17 ал. 1 от ПРЗУТ за премахване на строежа.Приложимостта на сочените разпоредби е в зависимост от приложението на §17 ал. 1 от ПРЗУТ, а в случая тази разпоредба е неприложима, поради отсъствие на доказателства за провеждане на процедура по изменение на действащия ПУП с цел този временен строеж да получи траен градоустройствен статут.
Обосновани и законосъобразни са изводите на съда относно търпимостта на процесния строеж.Доколкото § 17 е приет и действа едновременно с §16, при тълкуването на двете законови разпоредби следва да се направи извод, че първата дерогира приложението на последната по отношение на строежите изградени по реда на чл. 120 ал. 4 ППЗТСУ отм. , В хипотезата на §16 законодателят е поставил като условие обектът да е построен изначало без строителни книжа.При §17 законодателят е съобразил, че съгласно действието на чл. 120 ал. 4 ППЗТСУ отм. в правния мир съществуват една категория строежи, които са притежавали строителни книжа и са били законни към момента на изграждането им, но тяхното съществуване във времето е ограничено.По идентична причина спорния строеж не подлежи на преценка за търпимост по §127 ПЗР на ЗУТ.Но даже и да се приеме, че този вид строежи следва да се изследват за търпимост, то с оглед обстоятелството че строежът е изграден през периода 1994 год.-1996 год. съгласно разрешението за строеж от 12.12.1994 год. и разрешението за ползване от 5.02.1996 год.,същия подлежи на премахване, тъй като не е „търпим“поради това че не е бил допустим по действащия ПУП по време на извършването му.,съгласно приложимата хипотеза на §16 ал. 2 от ДР на ЗУТ.Строежът не е търпим и в хипотезата на §127 ал. 1 ПЗР на ЗИДЗУТ,тъй като същата е приложима за строежи, извършени в периода 2.01.2001 год.-31.03.2001 год.
С оглед на горното и пред вид липсата на релевираните в касационната жалба основания за отмяна на съдебното решение, последното като правилно следва да бъде оставено в сила.
Водим от горното и на осн. чл. 221 ал. 2 пр. 1 АПК, Върховният административен съд,Второ отделение РЕШИ:
ОСТАВЯ В СИЛА Решение № 558/17.04.2019 год., постановено по адм. д.№ 390/2018 год. по описа на Административен съд София област. Решението е окончателно.