Производството е по чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК).
Образувано е по касационната жалба на Началник група „АНД, ОПТП, профилактика и ПОВ“ в сектор „Пътна полиция“ – ОДМВР Бургас срещу решение № 1819 от 07.11.2017 г. постановено по адм. д. № 1792/2017 г. по описа на Административен съд Бургас, с което е отменена Заповед за прилагане на принудителна административна мярка (ПАМ) № 15-0769-000460 от 21.04.2015 г., издадена от началник група към ОДМВР – Бургас, сектор „Пътна полиция“. Изложени са съображения за неправилност на обжалвания съдебен акт, поради допуснати нарушения на материалния закон и съдопроизводствените правила отм. енителни основания по чл. 209, т. 3 АПК. Касаторът счита за неправилен извода на съда за изтекла погасителна давност за изпълнението на наложените административни наказания, въз основа на които е приложена процесната ПАМ. Излага, че към момента на издаване на заповедта, давностният срок по чл. 82, ал. 1, б.“а“ от ЗАНН (ЗАКОН ЗА АДМИНИСТРАТИВНИТЕ НАРУШЕНИЯ И НАКАЗАНИЯ) (ЗАНН) не е бил изтекъл, което обосновава нейната законосъобразност. Отделно от посоченото твърди, че към момента на връчването на заповедта, абсолютната давност по чл. 82, ал. 3 ЗАНН не е била изтекла, а и не е било представено доказателство за погасяване на задълженията по давност от публичен изпълнител, което според касатора е изискуемо по силата на ДОПК. Иска се отмяната на обжалваното решение и постановяването на друго такова, с което жалбата срещу процесния административен акт бъде отхвърлена като неоснователна.
Ответникът – С.Н от [населено място], изразява становище за недопустимост и алтернативно за неоснователност на касационната жалба. Претендира разноски за касационната инстанция.
Представителят на Върховната административна прокуратура изразява становище за неоснователност на касационната жалба.
Върховният административен съд намира, че касационната жалба е процесуално допустима, като подадена в срока по чл. 211, ал. 1 АПК, от надлежна страна.
Неоснователно е възражението на ответника по касационната жалба, че касационната жалба е подадена от страна, която не е участвала в първоинстанционното производство. Административният орган издал обжалваната заповед за прилагане на ПАМ не е физическото лице, заемало длъжността към датата на издаване на заповедта – И.Н, а началник група в сектор „Пътна полиция” при ОД на МВР – Бургас, която длъжност към настоящия момент се заема от Р.П, което обуславя надлежната процесуална легитимация на подателя на жалбата.
Разгледана по същество касационната жалба е неоснователна.
С обжалваното решение Административен съд Бургас е отменил Заповед за прилагане на принудителна административна мярка № 15-0769-000460/21.04.2015 г., издадена от Началник група към ОДМВР Бургас, сектор "Пътна полиция". За да постанови този резултат, първоинстанционният съд е приел от фактическа и правна страна следното:
Срещу С.Н има издадени Наказателно постановление (НП) № 14-0769-000638/04.03.2014 г., постановено от Началник група към ОДМВР Бургас, Сектор "Пътна полиция", с което за нарушение на чл. 150 ЗДвП и на основание чл. 177, ал. 1, т. 2, предл. 2 ЗДвП е наложена глоба в размер на 300 лева, влязло сила на 19.06.2014 г. и Наказателно постановление № 14-0304-000272/19.03.2014 г., издадено от Началник РУП към ОДМВР Бургас, РУ Несебър, с което на С.Н за нарушение на чл. 171, т. 4 ЗДвП и на основание чл. 177, ал. 1, т. 2, предл. 2 ЗДвП е наложена глоба от 200 лева и за нарушение на чл. 139, ал. 5 ЗДвП и на основание чл. 179, ал. 3, т. 4 ЗДвП е наложена глоба в размер на 300 лева, влязло в сила на 02.07.2014 г.
С оспорената пред АС Б. З №15-0769-000460, на основание чл. 22 от ЗАНН и чл. 171, т. 1, б. "д" ЗДвП, е постановено временно отнемане на свидетелството за правоуправление на моторно превозно средство (СУМПС) на С.Н, до заплащане на дължимата глоба. В мотивите на заповедта е посочено, че водачът е с връчени, влезли в сила и неплатени НП № 14-0769-000638/04.03.2014 г. на ПП Бургас и НП № 14-0304-000272/19.03.2014 г. на РУ Несебър. Видно от разписката, съставляваща неразделна част от оспорената заповед, същата е връчена на 07.06.2017 г.
За да отмени процесната заповед, първоинстанционният съд е приел, че същата е издадена от компетентен орган и в законоустановената форма, при спазване на административно производствените правила за нейното издаване, но в нарушение на приложимите материалноправни разпоредби. За да достигне до този резултат, решаващият състав е изложил, че цитираните в заповедта две наказателни постановления са влезли в сила съответно на 19.06.2014 г. и 02.07.2014 г., поради което двугодишния давностен срок за изпълнение на така наложените административни наказания е изтекъл съответно на 19.06.2016 г. и 02.07.2016 г. Изложено е, че оспорената заповед е постановена в срока за изпълнение на наложените административни наказания с цитираните наказателни постановления, но е връчена едва към 07.06.2017 г., когато, според съда, давностният срок по чл. 82, ал. 1, б. "а" ЗАНН вече е изтекъл. Направен е извод, че след като, към момента на връчване на заповедта сроковете за изпълнение на наказанията глоба са изтекли, не е налице правно основание за изпълнение на тези наказания, поради което, прилагането на ПАМ по чл. 171, т. 1, б. "д" ЗДвП за неплащане на неподлежащо на изпълнение наказание – глоба, се явява неправилно и незаконосъобразно. При тези доводи, съдът е приел незаконосъобразност на оспорения административен акт. Решението е правилно като краен резултат.
На първо място неправилно съдът е приел, че Наказателно постановление № 14-0769-000638/04.03.2014 г., връчено на 05.06.2014 г. е влязло в сила на 19.06.2014 г. В представената по делото Справка за нарушител/водач С.Н правилно е отбелязано, че Наказателно постановление № 14-0769-000638/04.03.2014 г. е влязло в сила на 13.06.2014 г., след изтичане на законоустановения в чл. 59, ал. 2 ЗАНН 7 – дневен срок за обжалването му, който с оглед факта, че последното е връчено на 05.06.2014 г. е изтекъл на 12.06.2014 г., респективно НП е влязло в сила на 13.06.2014 г., в съответствие с чл. 64, б. „б” ЗАНН.
Принудителната административна мярка е приложена на основание чл. 171, т. 1, б. „д“ ЗДвП (в приложимата към момента на издаване на акта редакция - ДВ, бр. 51 от 2007 г.), съгласно която на водач, който управлява моторно превозно средство в нарушение на разпоредбата на чл. 157, ал. 8 ЗДвП, се прилага принудителна административна мярка изземване на свидетелството за управление на моторно превозно средство, до заплащане на дължимата глоба. Нарушението по чл. 157, ал. 8 ЗДвП се изразява в управление на МПС без контролен талон поради неплащане на наложена с наказателно постановление "глоба", и след изтичане на едномесечния срок от влизане в сила на наказателното постановление, в който срок наказателното постановление замества контролния талон.
От представения като доказателство по делото Акт за установяване на административно нарушение № 15-0769-1085/21.04.2015 г. се установява, че С.Н е управлявала МПС с връчени, неплатени НП № 14-0769-000638/04.03.2014 г. и НП № 14-0304-000272/19.03.2014 г., влезли в сила, съответно на 13.06.2014 г. и 02.07.2014 г., в нарушение на разпоредбата на чл. 157, ал. 8 ЗДвП, като липсват данни последната да е управлявала МПС без контролен талон. Същите фактически основания са посочени и в обжалваната заповед.
Една от материалноправните предпоставки за прилагане на ПАМ по чл. 171, т. 1, б. „д“ ЗДвП (в приложимата редакция) е водачът да управлява моторно превозно средство в нарушение на чл. 157, ал. 8 ЗДвП, когато управлява моторно превозно средство без контролен талон и с наказателно постановление, по отношение на което е изтекъл повече от един месец от влизането му в сила. Фактът, че водачът не е заплатил наложените му с НП глоби не води автоматично до нарушение на чл. 157, ал. 8 ЗДвП. Нито в административната преписка, нито по делото са приложени доказателства за наличие на хипотезата на чл. 157, ал. 8 ЗДвП.Стелно материалноправните предпоставки за изземването на СУМПС не са били осъществени, което обосновава материалната незаконосъобразност на оспорената заповед.
За пълнота на изложението следва да се посочи, че изводът на първоинстанционния съд за изтекла давност за изпълнение на наказанията глоба, е неотносимо към законосъобразността на обжалвания административен акт.
Обстоятелството, че връчването на оспорената по делото заповед е станало повече от две години след издаването й, само по себе си също не обуславя нейната незаконосъобразност. Действията по връчването на административния акт са последващи неговото издаване и не представляват елемент от фактическия състав по постановяване на заповедта. Датата на връчване на заповедта е обстоятелство, релевантно за преценката на допустимостта на подадената пред съда жалба, а не за нейната основателност. Това обстоятелство няма нито правно, нито доказателствено значение за материалната и/или процесуалната законосъобразност на административния акт включително и от гледна точка на съответствието му с целта на закона.
Като е отменил обжалваната заповед, първоинстанционният съд е постановил правилно като краен резултат решение, което следва да бъде оставено в сила, но по изложените по-горе мотиви.
Ответникът по касация е направил искане за присъждане на адвокатско възнаграждение за изготвяне на писмен отговор пред касационната инстанция на основание чл. 38, ал. 2 от ЗАдв (ЗАКОН ЗА АДВОКАТУРАТА) (ЗА) във вр. чл. 8, ал. 3 от Наредба № 1 от 9 юли 2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения.
Съгласно чл. 38, ал. 2 ЗА на адвоката, предоставил безплатната правна помощ, следва да бъде присъдено адвокатско възнаграждение, чийто размер се определя в размер не по-нисък от предвидения в наредбата по чл. 36, ал. 2 от същия закон, като другата страна следва да бъде осъдена да го заплати.
В касационната инстанция не са представени доказателства да са направени разноски от страна на ответника. Той е бил представляван от процесуален представител въз основа на пълномощно за процесуално представителство от 15.07.2017 г., представено пред първата инстанция /л. 32/, с което адв.. К е упълномощен да представлява ответника пред всички съдебни инстанции. В пълномощното не е посочено, че адвокатът оказва безплатна правна помощ по реда на чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗА, а напротив - договорено и заплатено е възнаграждение в размер на 400 лева, които са били присъдени на страната пред първата съдебна инстанция. В настоящото производство не са представени доказателства за осъществяване на процесуално представителство при условията на чл. 38, ал. 2 от ЗА. По изложените съображения липсва основание за присъждане на хонорар на адв.. К за касационната инстанция.
Воден от горното и на основание чл. 221, ал. 2 АПК, Върховният административен съд, състав на седмо отделение РЕШИ:
ОСТАВЯ В СИЛА решение № 1819 от 07.11.2017 г. постановено по адм. д. № 1792/2017 г. по описа на Административен съд Бургас. Решението е окончателно.