№ 1241/14.03.2025 г.ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, ГРАЖДАНСКА КОЛЕГИЯ, ЧЕТВЪРТО ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ, в закрито заседание на дванадесети ноември през две хиляди двадесет и четвърта година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ : В. Р.
ЧЛЕНОВЕ : Г. М.
З. Р.
като разгледа, докладваното от съдия Рубиева гражданско дело № 1842 по описа за 2024 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на В. И. Д.- Х., чрез процесуалния представител, срещу решение № 566 от 31.01.2024 г., постановено по в. гр. д. № 7971/2023 г. по описа на Софийски градски съд, ГО, IV – Г състав, с което е потвърдено решение № 540/ 05.04.2023 г., постановено по гр. д. № 61863/2022 г. по описа на Софийски районен съд, 62 състав, с което са отхвърлени предявените от В. И. Д.- Х. срещу Национален осигурителен институт (НОИ) обективно кумулативно съединени искове по чл. 344, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 КТ за признаване на уволнението, извършено със Заповед № 147/14.01.2021 г. за незаконосъобразно и отмяната на заповедта, за възстановяване на ищцата на заеманата преди уволнението длъжност и за присъждането на обезщетение за оставането без работа за период от шест месеца в размер на 5100 лв., ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба до окончателното изплащане на сумата.
В касационната жалба се поддържа, че решението е неправилно, като постановено при съществено нарушение на съдопроизводствените правила и в противоречие с материалния закон. Твърди се, че съдът не е приложил правилно нормата на чл. 335, ал. 2, т. 3 КТ, поради което изводът му за момента на прекратяване на трудовото правоотношение на ищцата с оглед връчването на уволнителната заповед е неправилен. Оспорва се и изводът му, че уволнителното основание по чл. 325, ал. 1, т. 5 КТ е било налице, с аргументи във връзка с поредността на уволнителните заповеди на ищцата и на служителката, чиято длъжност по заместване до връщането е заемала първата. Инкорпорирано в касационната жалба се съдържа и изложение по чл. 280, ал.1 ГПК, с което са изпълнени условията на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК. В него са формулирани следните въпроси:
1. „Трябва ли въззивното решение да бъде мотивирано?“;
2. „Може ли да има противоречие вътре в мотивите на решението?“;
3. „Може ли решението да се основава на неприети по делото и оспорени доказателства и на правопораждащи факти, които не са настъпили в правния мир към дата 14.01.2021 г.?“;
4. „Към кой момент се осъществява предварителната закрила при уволнение? Кога е спазена процедурата по чл. 335, ал. 2, т. 3 КТ?“;
5. „Кога е спазена процедурата по чл. 325, ал. 1, т. 5 КТ?“;
6. „Налице ли е закрила по чл. 333, ал. 1, т. 1 КТ в полза на ищцата и спазена ли е процедурата по уволнение в съответствие със закрилата по чл. 333, ал. 1, т. 1 КТ, при положение, че работодателят е писмено уведомен?“;
7. „Изтекъл ли е срокът на сключения с жалбоподателката трудов договор към дата 14.01.2021 г., като се има предвид, че към тази дата трудовоправната връзка между титуляря и ответника НОИ все още не е била прекратена?“.
8. „Може ли съдът да обоснове решението си без да обсъди всички събрани по делото доказателства както поотделно, така и в тяхната съвкупност?“.
9. „Следва ли въззивният съд в мотивите на постановеното решение да изложи мотиви защо кредитира едни доказателства, а отхвърля други?“.
Във връзка с поставените въпроси се поддържа наличието на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Допълнително се сочат основанията по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК и чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК – очевидна неправилност.
Ответникът по касационната жалба – НОИ, не е взел становище по нея.
Съставът на Върховния касационен съд намира, че касационната жалба е допустима. Подадена е в срока по чл. 283 от ГПК, от легитимирана страна, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, и отговаря на изискванията по чл. 284, ал.1 и 2 ГПК.
Въззивният съд е приел, че първоинстанционното решение е валидно, допустимо и правилно. Посочил е, че изцяло споделя подробните мотиви на същото и на основание чл. 272 ГПК препраща към тях, след което е разгледал конкретните възражения на страната. Приел е за установено, че на основание чл. 68, ал. 1, т. 3 КТ между страните е бил сключен срочен трудов договор за заместване на отсъстващата служителка П. П., която на 11.01.2021 г. е подала заявление за прекратяване трудовото правоотношение с НОИ. Определил е, че спорните по делото въпроси се отнасят до това дали трудовото правоотношение на ищцата е било прекратено без да е била връчена заповед за това и дали правоотношението може да се прекрати без заместваният служител да се завърне на работа фактически. Посочил е, че трудовият договор се прекратява писмено и в хипотезата на прекратяване без предизвествие, каквато е процесната, като това става от момента на получаването на писменото изявление за прекратяване на договора – чл. 335, ал. 2, т. 3 КТ. Допълнил е, че доколкото в Кодекса на труда не е посочен начин за връчване на заповедта за прекратяване на трудовото правоотношение в хипотезата на чл. 325, ал.1, т.5 КТ, то това може да стане с всички възможни средства. Предвид изложените от ищцата в исковата молба твърдения за обстоятелства по връчването и узнаването, е приел, че това е станало на 19.09.2022 г., когато процесуалният представител на ищцата се е запознал с отговора на исковата молба по предходно дело между същите страни, образувано по повод иск за съществуването на трудовото правоотношение, под № 27004/2022 г. по описа на Софийски районен съд, 179 състав, към който е била приложена уволнителната заповед. Посочил е, че това твърдение, подкрепено с представените от ищцата доказателства, не е било оборено от останалите ангажирани доказателства.
Съдът е отхвърлил като неоснователно възражението на ищцата, че първоинстанционният съд не е взел предвид, че заместваният служител не се е върнал фактически на работа, поради което и не би могло да се приеме, че е възникнало основанието за прекратяване на трудовия договор. Посочил е, че съществен елемент на трудовия договор за заместване на работник или служител, който отсъства от работа, е неговият срок - той се прекратява, когато се завърне служителят по основното трудово правоотношение, което предполага то да съществува. Въз основа на посоченото, както и с оглед разпоредбата на чл. 69, ал. 2 КТ, съдът е стигнал до извод, че доколкото трудовият договор за заместване може да съществува само дотогава, докогато има заместван работник или служител, то прекратяването на главното правоотношение обуславя прекратяването и на това по заместване. С оглед изложените съображения, е направил заключение, че изводът на първоинстанционния съд за законосъобразно прекратяване на трудовото правоотношение с ищцата е правилен.
За да се произнесе относно наличието на предпоставките по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, ВКС съобрази следното:
Допускането на касационно обжалване на въззивното решение предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за спорното право и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1-3 ГПК. Съгласно даденото в т. 1 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС разрешение, правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по делото. Материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното делото, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства.
Касаторът се позовава на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.
Настоящият състав намира, че предпоставките на чл. 280, ал. 1, т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване не са налице, поради следните съображения:
Първите три въпроса, осмият и деветият обобщени касаят задължението на въззивната инстанция да обсъди всички обстоятелства по делото, включително събраните доказателства, доводите и възраженията на страните и да изложи собствени мотиви защо приема едни факти за осъществили се, а други не. Въпросът е относим към решаващата воля на съда, но е решен съобразно създадената задължителна практика на ВКС. Съгласно приетото в т. 1 и т. 2 от ТР № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС и т. 19 от ТР № 1/2001 г. на ОСГК на ВКС въззивната инстанция при самостоятелната преценка на събрания пред нея и пред първата инстанция фактически и доказателствен материал по делото прави своите фактически и правни изводи по съществото на спора и след обсъждане на правнорелевантните факти, доводите и възраженията на страните следва да изложи собствени мотиви по същество на делото. В случая, независимо от препращането към мотивите на първоинстанционния съд на основание чл. 272 ГПК, въззивният съд е изложил и собствени по отделните оплаквания за неправилност на решението, като са обсъдени събраните доказателства и твърденията на страните и са дадени отговори на спорните между тях въпроси. Предвид посоченото не се установява противоречие с практиката на ВКС.
Част от въпросите – трети и седми – са поставени в противоречие с фактическите и правните изводи на съда по съществото на спора. Наведената в тази връзка аргументация изразява собственото виждане на страната по спорните въпроси. Решаващите изводи на въззивната инстанция са, че към датата на издаването на уволнителната заповед е било налице посоченото в нея основание за прекратяване на трудовото правоотношение – хипотезата на чл. 325, ал. 1, т. 5 КТ се е сбъднала с прекратяването на правоотношението на титуляря на длъжността на същата дата, на която е прекратено правоотношението и на ищцата, заемала длъжността по заместване. Несъгласието на касатора с изводите на въззивния съд не може да обоснове допускане до касационно обжалване на посоченото основание, а правилността им не е предмет на проверка в производството по чл. 288 ГПК.
По отношение на въпрос 5, същият е относим към решаващата воля на съда, но е решен съобразно създадената задължителна практика на ВКС. Следва да се посочи, че настоящият състав споделя съдебната практика, според която със завръщането на титуляря на длъжността на работа, респ. с прекратяване на неговото правоотношение, трудовото правоотношение на заместващия се прекратява по силата на закона. Трудовият договор за заместване може да съществува само дотогава, докато има заместван работник или служител, т. е. той е негова функция. Прекратяването на трудовото правоотношение с титуляря не създава права на заместника, тъй като нито трансформира трудовото правоотношение от срочно в безсрочно, нито задължава работодателят да сключи безсрочен трудов договор с него. /решение № 86 от 22.07.2015г. по гр. д. № 5957/2014г., ГК, III ГО на ВКС/. Решението на въззивния съд е изцяло съобразено със създадената практика.
Въпросите, свързани с предварителната закрила при уволнение – четвърти и шести – са неотносими към настоящия казус, поради което не могат да обосноват допускането на касационното обжалване. Видно от разпоредбата на чл. 333, ал. 1 КТ, предварителната закрила се прилага за случаите на прекратяване на трудовото правоотношение на основание чл. 328, ал. 1, точки 2, 3, 5 и 11 КТ и чл. 330, ал. 2, т. 6 КТ, сред които не попада прекратяването на трудовото правоотношение със завръщане на замествания на работа – чл. 325, ал.1 т.5 КТ. Предвид посоченото хипотезата на чл. 333, ал. 1, т. 1 КТ е неотносима към настоящия случай и не може да обоснове допускането на касационното обжалване.
Допълнително следва да се посочи, че въпросите, оплакванията и доводите на касаторката, съдържащи твърдения за извършено от въззивната инстанция нарушение на съдопроизводствените правила – касационно основание за неправилност по смисъла на чл. 281, т. 3 ГПК, и изричното позоваване на това касационно основание не съставляват годно общо основание за допускане до касационно обжалване. Основанията за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК са различни от касационните основания по чл. 281 ГПК, които подлежат на проверка в производството по чл. 290 ГПК.
В изложението се съдържа и бланкетно позоваване на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, без обаче да е наведена каквато и да е обосновка, което възпрепятства възможността на съда за извършване на проверка за наличието му и следователно не може да доведе до допускане на касационното обжалване.
Не се установява обжалваното решение да е очевидно неправилно по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК като самостоятелно основание за допускане на касационния контрол. От съдържанието му не се констатира нито превратно прилагане на материалния закон, нито груби нарушения на правилата на формалната логика. Очевидната неправилност на постановените от въззивните съдилища решения не е тъждествена с неправилността, произтичаща от предвидените в чл. 281, т. 3 ГПК основания за касационно обжалване, каквито доводи са наведени от касаторката.
С оглед изложеното, въззивното решение не следва да бъде допуснато до касационно обжалване.
Воден от горните мотиви, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение
ОПРЕДЕЛИ :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 566 от 31.01.2024 г., постановено по в. гр. д. № 7971/2023 г. по описа на Софийски градски съд, ГО, IV-Г състав.
Определението е окончателно и не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:1. 2.