9О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 455

гр. София,

30.01.2026 г.

Върховен касационен съд на РБ, четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на двадесети януари две хиляди двадесет и шеста година в състав:

Председател: ВЕСКА РАЙЧЕВА

Членове: ГЕНИКА МИХАЙЛОВА

ЗЛАТИНА РУБИЕВА

като разгледа докладваното от съдията Райчева гр. д. № 4202 по описа за 2025 год. и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 288 ГПК

Делото е образувано по повод касационна жалба срещу решение № 121 от 07.03.2025 г. по в. гр. д. № 1270/2024 г. на ОС – Благоевград, с което е уважен иск с правно основание 26, ал. 1, пр. 2 ЗЗД и иск с правно основание чл. 108 ЗС .

Жалбоподателката Г. К. Г., чрез процесуалния си представител, излага съображения за наличие на основания за наличие на основания за допускане на касационното обжалване, както и за нищожност, недопустимост и неправилност на въззивното решение.

Ответникът в касационното производство - Д. С. Д., чрез процесуалниште си представители, излага съображения за неоснователност на касационната жалба. Претендират разноски.

Върховният касационен съд, състав на четвърто г. о., като направи преценка за наличие на предпоставките на чл. 280, ал. 1 и 3 ГПК, приема за установено следното:

С обжалваното решение, съдът като е потвърдил първоинстанционното решение, е прогласил нищожността договор за покупко - продажба от 19.11.2021 г. на самостоятелен обект с идентификатор № 04279.609.40.1.81, находящ се на етаж 13 в сграда с идентификатор № 04279.609.40.1, с предназначение - жилище, с площ от 51.77 кв. метра, ведно с таванско помещение №81, с площ от 3.20 кв. м, както 1.1480 % процента ид. части от общите части на сградата и от правото на строеж върху мястото (подробно индивидуализиран по граници и съседи в исковата молба), сключен с нотариален акт № 42, том XXIII, дело № 3078/2021 г. на СВ [населено място], поради накърняване на добрите нрави на основание чл. 26, ал. 1, пр. 3 ЗЗД.

Със същото решение въззивният съд, като е потвърдил първоинстанционното решение, е приел за установено по отношение на Г. К. Г., че Д. С. Д. е собственик, на основание наследствено правоприемство от баща С. С. Д., починал на 30.11.2021 г., на недвижим имот самостоятелен обект с идентификатор № 04279.609.40.1.81, находящ се на етаж 13 в сграда с идентификатор № 04279.609.40.1, с предназначение - жилище, с площ от 51, 77 кв. метра, ведно с таванско помещение № 81, с площ от 3.20 кв. м, както 1.1480 % процента ид. части от общите части на сградата и от правото на строеж върху мястото, като е осъдил ответницата да предаде владението на описания имот на ищцата на основание чл. 108 ЗС.

С решението си въззивният съд е обезсилил първоинстанционното решение в частта му, с която е отхвърлен иск Д. С. за заплащане на сумата от 28 000 лв. по развален договор за покупко - продажба от 19.11.2021 г. на самостоятелен обект от сграда с идентификатор № 04279.609.40.1.81, находящ се на етаж 13 в сграда с идентификатор № 04279.609.40.1, ведно с таванско помещение № 81, с площ от 3.20 кв. м, както 1.1480 % процента ид. части от общите части на сградата и от правото на строеж върху мястото, и в тази си част същото е влязло в сила като необжалвано.

Въззивният съд е констатирал, че първоинстанционния съд е бил сезиран с искове от Д. С. Д. против Г. К. Г. както следва: за нищожност на посочената сделка на основание чл. 26, ал. 2 предл. второ ЗЗД – поради липса на съгласие; за нищожност на посочената сделка на основание чл. 42, ал. 1 ЗЗД, че договорът е сключен без представителна власт за продавача от 1 страна на ответницата; 4/ евентуален иск за нищожност на посочената сделка на основание чл. 40 ЗЗД, поради това, че договорът е сключен във вреда на представляваното лице; иск по чл. 26, ал. 2, предл. 2 вр. чл. 44 ЗЗД за прогласяване нищожността на упълномощаването, обективирано в нотариална заверено пълномощно с peг. № 10578 /15.11.2021 г. и удостоверено съдържание с peг. № 10579 / 15.11.2021 г. по описа на А. Б., пом.-нотариус по заместване при нотариус И. К., с peг. № 241 на НК поради липса на воля; евентуален иск за унищожаването на процесната упълномощителна сделка на основание чл. 31, ал. 2 ЗЗД вр. чл. 44 ЗЗД поради това, че доказателството за недееспособността на упълномощителя произлиза от самата упълномощителна сделка, които са били отхвърлени и поради необжалването му в тази си част също е влязло в сила.

Установено е, че ищцата Д. С. Д. е дъщеря на С. С. Д., който е бил собственик на недвижимия имот, предмет на атакуваната сделка.

Констатирано е, че с нотариален акт, № 71, том VII, рег. № 10828, дело № 1181/2021 г. на нотариус И. К., с район на действие РС – Благоевград, в който е обективиран договор за покупко - продажба, ответницата като пълномощник на С. С. Д., е продала на себе си недвижимия имот за сумата от 28 000 лв., като липсват доказателства и за реално заплащане на същата.

Съдът е взел предвид заключението на съдебно-оценителна експертиза, в която вещото лице е констатирало, че пазарната стойност на процесния недвижим и към датата на продажбата е в размер на 60 750, 00 лв., а данъчната оценка на имота към датата на продажбата е била в размер на 27 072, 00 лв.Съобразена е и приета съдебно – почеркова експертиза, в която вещото лице е констатирало, че подписа и ръкописно изписания текст в пълномощно от 15.11.2021 г. са на С. С. Д.. Съдът е изтъкнал, че заключението на вещото лице е в съответствие и с показанията на свидетеля А. Б. - пом.- нотариус по заместване при нотариус И. К., с peг. № 241 на НК, който е заверил пълномощно от 15.11.2021 г.

Съдът е кредитирал приетата по делото съдебно – медицинска експертиза, в която вещото лице е посочило, че от приложените по делото документи във връзка със здравословното състояние на С. С. Д. не може да се даде категорично заключение по въпросите дали той е могъл да формира самостоятелна воля, както и да разбира свойството и значението на действията си, както и дали предписаните му и приемани медикаменти са се отразявали на възможността да формира и изразява волята си.

В приетата по делото посмъртна съдебно – психиатрична експертиза е посочено, че С. С. Д. е страдал от деменция и не е могъл да разбира свойството и значението на това, което върши респективно да формира правно валидна воля и да се грижи сам за своите работи.

Съдът е изложил съображения, за това че договор ще е нищожен на основание чл. 26, ал. 1 пр. 3 от ЗЗД , когато противоречи с основните морални принципи и ценности, върху които се консолидира обществото и които са в основата на обществения ред, като противоречието трябва да е до степен договорът да ги отрича. Посочил е, че така законът придава значение на неписаните, но общозначими морални правила и свързва порока по чл. 26, ал. 1 пр. 3 от ЗЗД с най-тежката гражданско-правна санкция – договор, който ги накърнява, е нищожен (не поражда действие). Изложил е съображения за това, че от друга страна, предвид разпоредбата на чл. 9 от ЗЗД, моралните неписани правила, наред с повелителните норми на закона, съставляват ограничител на свободата на договаряне, поради което при преценка действителността на двустранните възмездни договори относно това дали са накърнени добрите нрави следва да се отчита и действителната обща воля на страните, а нееквивалентността на престациите са разглежда като неравностойност, която да е сведена до липса на престация.

Съдът е посочил, че цифровите изражения на обективираните в нотариалния акт престации не следва да се отчитат механично без съобразяването на други релевантни за правоотношението факти, доколкото с такъв подход би се достигнало до подмяна на волята на страните и ще се накърни принципът за свобода на договаряне (чл. 9 от ЗЗД). В решението се приема също, че само наличието на нееквивалентност на насрещните престации според представата на съда не е достатъчно, за да стигне до извода, че сделката е нищожна поради противоречие с добрите нрави. Известна нееквивалентност е допустима, тъй като свободата на договаряне предполага преценката за равностойността на престациите да се извършва от съда с оглед техния интерес.

Изложени са съображения за това, че въпросът дали поведението на даден правен субект съставлява действие, накърняващо добрите нрави и злепоставящо чужди интереси с цел извличане на собствена изгода се преценява с оглед конкретния случай, както и че при преценка дали една сделка е недействителна поради нарушение на добрите нрави съдът не трябва да се ограничава единствено и само до простото сравняване на уговорената престация с пазарната стойност на имота, предмет на сделката.

За да постанови решението си въззивният съд е приел, че по делото не са събрани доказателства, че крайният резултат от договора е съвместим с общоприетите житейски норми за справедливост и добросъвестност, съобразно предходните отношения между страните - Г. К. Г. и С. С. Д., като е взел предвид и здравословното състояние на последния. В заключение въззивният съд е приел, че процесната сделка е нищожна поради накърняването на добрите нрави по смисъла на чл. 26, ал. 1, пр. 3 ЗЗД.

По предявения иск по чл. 108 ЗС.

Прието е, ищцата е собственик на процесния недвижим имот на основание наследствено правоприемство от нейния баща С. С. Д., а не се спори между страните по делото, че имотът се владее от ответницата Г., тоест упражняваната от ответницата фактическа власт върху имота е без правно основание, тъй като тя е установена на базата на сключения на 19.11.2021 г. нищожен договор за покупко-продажба.

В изложението си по чл. 284, ал. 3 ГПК жалбоподателя поставя за разглеждане процесуално – правни въпроси: допустимо и правилно ли е въззивният съд да приеме, че изводите на двете съдебни инстанции съвпадат, при положение, че са диаметрално противоположни по отношение на еквивалентността на престациите по процесната сделка, а още повече, че съставът на РС – Благоевград няма каквито и да е било мотиви и формирани изводи, по отношение на въведеното едва в с решението на ОС – Благоевград основание свързано с „установяване на волята на праводателя“, длъжен ли е въззивният съд да направи анализ на относимия доказателствен материал по делото във връзка с механично нововъведеното ново принципно основание с помощта, на което е приел, че изводите на двете съдебни инстанции съвпадат, задължен ли е ОС – Благоевград да обсъди всички относими към спора доказателства, доводи и възражения на страните, съгласно изискването на чл. 236, ал. 2 ГПК, доколкото не може да има спор, че съдебния акт трябва да е мотивиран и обоснован, следва ли преценката на свидетелските кои показания да бъдат кредитирани и кои не, да бъде съобразена с останалите доказателства по делото, следва ли съдът да направи преценка на всички доказателства по делото и да мотивира преценката си, защо кредитира показанията на едни свидетели, а други – не, може ли съдът да основе решението си само на избрани по делото доказателства и без да изложи съображения защо ги отхвърля, липсата на мотиви не води ли до процесуално нарушение на нормата на чл. 235, ал. 2 ГПК и чл. 12 ГПК, длъжен ли е въззивният съд особено след като въвежда допълнително и ново за премета на делото основание да обсъди в мотивите си всички допустими и относими към предмета на спора доводи, твърдения и възражения на страните, както и всички събрани по делото доказателства. Позовава се на практика на ВКС постановена по приложението на чл. 235 ГПК.

В изложението са формирани и материално – правни въпроси: волята на страни по сделка във връзка с нежелание за сключване или с въздействие за ощетяване, се изследва по отношение на някоя от тях или по отношение на трети за случая лица, продажбата на имот на лице – родственик по съребрена линия, което се е грижило за праводателя и по сделката, неприемлива ли е за обществото и противоречие ли на добрите нрави, продажба по силата на която се накърняват наследствени права, противоречи ли на моралните норми в обществото и накърнява ли добрите нрави, каква е целта на изследването на съда на волевия момент на прехвърлител по сделка във връзка с предявен иск с правно основание чл. 26, ал. 1, предл. трето ЗЗД – да изследва дали са накърнени интересите на наследник на прехвърлителя или да изследва дали и доколко са накърнени добрите нрави и обществения морал.

Поддържа, че са налице основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1-3 ГПК, както и по чл. 280, ал. 2, пр. 1, пр. 2 и 3 ГПК.

Касационното обжалване не следва да бъде допуснато.

Въззивното решение не е нищожно. Постановено е от надлежен състав в кръга на компетентността на съда.

Твърдението на жалбоподателя, за това че решението е нищожно, тъй като в мотивите е направен извод за валидност на първоинстанционното решение, но е посочен Пернишки районен съд, вместо Благоевградски районен съд, не сочи на такъв порок на въззивното решение, а по съществото си е твърдение за наличие на очевидна фактическа грешка в същото, по каквото искане въззивнят съд се е произнесъл с решение № 527/23.10.2025 г. по в. гр. д. № 1270/2024 г. на ОС – Благоевград постановено в производство по чл. 247 ГПК.

Решението не е и недопустимо. Съдът се е произнесъл по редовна искова страна, по исковете, с които е бил сезиран и по отношение на надлежни страни.

Касационното обжалване не следва да бъде допуснато на сочените основания и по формулираните процесуално - правни въпроси, които обобщени са относими към правомощията на въззивния съд.

Въззивният съд е постановил решението си при съобразяване с практиката на ВКС изискваща да постави на самостоятелна оценка и да обсъди в пълнота обстоятелства от значение за, тъй като спазването на процесуалните правила уредени в чл. 12, чл. 235 ГПК е гаранция за постановяване на законосъобразен съдебен акт. Въззивният съд е обсъдил всички твърдения, доводи, възражения и оспорвания на страните, като е посочил върху кои доказателства основава приетата за установена фактическа обстановка и е изложил собствени мотиви, в какъвто смисъл се е произнесъл и ВКС в своята трайна, включително и посочената от жалбоподателя. В нея е възприето, че съдът е длъжен да изложи мотиви по всички възражения на страните, направени във връзка с правните доводи, от които черпят своите права, както и събраните по искания на страните доказателства във връзка с техните доводи. Преценката на всички правнорелевантни факти, от които произтича спорното право, както и обсъждането на всички събрани по надлежния процесуален ред доказателства във връзка с тези факти, съдът следва да отрази в мотивите си, като посочи въз основа на кои доказателства намира едни факти за установени, а други за неустановени. В рамките на заявените във въззивната жалба оплаквания, съдът се е произнесъл по основателността на исковете и правилността на първоинстанционното решение като е формирал вътрешното си убеждение по правнорелевантните факти въз основа на всички събрани по предвидения от ГПК ред доказателства в двете инстанции, с което е изпълнил задължението си съгласно закона и непротиворечивата по въпроса съдебна практика.

Касационното обжалване не следва да бъде допуснато и по формулираните материално – правни въпроси, които обобщено касаят преценката за това кога една сделка е нищожна като противоречаща на добрите нрави. В настоящият случай съдът е съобразил и даденото разрешение в постановеното решение по ТД № 1/2020 г. ОСГ ТК ВКС, с което на въпроса: длъжен ли е съдът служебно да следи за нищожността на правни сделки, които са от значение за решаване на правния спор, или следва да се произнесе по въпроса за нищожността само ако заинтересованата страна е направила съответно възражение за нищожност, е даден отговор, че съдът е длъжен да се произнесе в мотивите на решението по нищожността на правни сделки или на отделни клаузи от тях, които са от значение за решаване на правния спор, без да е направено възражение от заинтересованата страна, само ако нищожността произтича пряко от сделката или от събраните по делото доказателства. В мотивите на тълкувателното решение се посочва, че при нарушение на добрите нрави е възможно да е налице поведение на страните, което не може да се установи от съдържанието на сделката и в този случай съдът не може да се произнесе служебно по нищожността, без страничните факти да бъдат въведени от страните и доказани по делото. В казуалната практика на ВКС се приема, че нееквивалентността на престациите като конкретен пример за нарушение на добрите нрави, водещо до нищожност на сделката по смисъла на чл. 26, ал. 1 от ЗЗД се възприема изключително голямата разлика в престациите и в редица решения на ВКС се посочва дванадесет пъти по-ниската цена от пазарната, двадесет и осем пъти по-ниска цена и по абстрактен и принципен начин е формулиран критерият за преценка на значителната нееквивалентност. Понятието добри нрави предполага известна еквивалентност на насрещните престации и при тяхното явно несъответствие се прави извод за нарушение, водещо до нищожност на сделката и ВКС счита, че тази неравностойност би следвало да е такава, че практически да е сведена до липса на престация. Следователно значителна и явна нееквивалентност на насрещните престации, която води до нищожност поради противоречие с добрите нрави, е налице, когато насрещната престация е практически почти нулева. Накърняването на добрите нрави е тежък порок, който води до нищожност на договорите. Както се приема в практиката на ВКС, добрите нрави са морални норми, на които законът е придал правно значение; те не са писани, систематизирани и конкретизирани правила, а съществуват като общи принципи или произтичат от тях, като за спазването им съдът следи служебно; един от тези принципи е принципът на справедливостта, който в гражданските и търговските правоотношения изисква да се закриля и защитава всеки признат от закона интерес; преценката за нищожност на договорни клаузи поради накърняване на добрите нрави следва да се прави за всеки конкретен случай към момента на сключване на договора - Тълкувателно решение № 1 от 15.06.2010 г. на ВКС по т. д. № 1/2009 г., ОСTK; решение № 34 от 12.03.2024 г. на ВКС по к. т. д. № 161/2023 г.; решение № 173 от 15.04.2004 г. на ВКС по гр. д. 788/2003 г., решение № 620 от 23.10.2007 г. на ВКС по т. д. № 275/2007 г. и др. Макар в по-общ план всеки един порок на договора да може да се разглежда като израз на накърняване на добрите нрави, от юридическа гледна точка основанията за недействителност не се припокриват. Поради това при преценка на действителността на двустранните възмездни договори относно това дали са накърнени добрите нрави следва съдът да преценява действителната воля на страните съобразно с чл. 20 ЗЗД.

Решението на въззивния състав не е и очевидно неправилно.

За да е налице очевидна неправилност на обжалвания съдебен акт като предпоставка за допускане на касационно обжалване, е необходимо неправилността да е съществена до такава степен, че същата да може да бъде констатирана от съда „prima facie“ - без реална необходимост от анализ или съпоставяне на съображения за наличието или липсата на нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила или необоснованост. Като квалифицирана форма на неправилност, очевидната неправилност е обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост, довели от своя страна до постановяване на неправилен съдебен акт. Очевидно неправилен ще бъде съдебният акт, който е постановен contra legem до степен, при която законът е приложен в неговия обратен, противоположен смисъл. Няма да бъде налице очевидна неправилност, когато въззивният акт е незаконосъобразен поради неточно прилагане и тълкуване на закона, както и когато актът е постановен в противоречие с практика на ВКС, включително с тълкувателни решения и постановления на ВКС, с актове на Конституционния съд или с актове на Съда на Европейския съюз (в тези случаи допускането на касационно обжалване е обусловено от предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 ГПК).

Направеното в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК твърдение на жалбоподателя не сочи на неправилно приложение на императивна разпоредба от страна на въззивния съд, нито пък на това, че същият е приложил закона в неговия обратен, противоположен смисъл, нито пък, че спорът е разрешен въз основа на несъществуващ или отменен закон.

При този изход на спора пред касационния съд ответника следва да бъде осъден да заплати на процесуалния представител на ищеца адвокатско възнаграждение на основание чл. 38, ал. 2 ЗАдв в размер на 511 евро и 29 евроцента, съобразявайки правната и фактическа сложност на делото. /Предвид подмяната на националната валута, считано от 01.01.2026 г., тази парична сума, присъждана с настоящото определение, следва да се превалутира съгласно чл. 11-13 от ЗВЕРБ. Определеното адвокатско възнаграждение в размер на 1000 лв., след превалутиране по чл. 12 ЗВЕРБ и закръгляване по чл. 13 ЗВЕРБ, е 511 евро и 29 евроцента./

Предвид изложените съображения, съдът

О П Р Е Д Е Л И :

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 121 от 07.03.2025 г. по в. гр. д. № 1270/2024 г. на ОС – Благоевград в частта му, с която са уважени искове с правно основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД и чл. 108 ЗС.

ОСЪЖДА Г. К. Г. да заплати на адв. К. М. от АК - Варна, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК вр. чл. 38, ал. 2 Задв. с. в размер 511, 29 евро разноски за процесуално представителство пред ВКС.

Определението е окончателно.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: