Производството е по чл. 288 ГПК.

С решение № 241 от 03.08.2020 г. по в. гр. д. № 388/2020 г. на Пазарджишкия окръжен съд е потвърдено решение № 19 от 01.03.2018 г. на РС Панагюрище, поправено по реда на чл. 247 ГПК с решение № 92 от 19.07.2018 г., с което е бил уважен предявеният от Г. Л. П. срещу Министерство на земеделието и храните /МЗХ, сега Министерство на земеделието, горите и храните - МЗГХ/ и срещу [община] иск по чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ - признато е за установено по отношение на ответниците, че към момента на образуване на ТКЗС С. през 1946 г., нива с площ от 12 дка в местността „С.“ в землището на [населено място], при граници: запад – път; юг – път, изток – дере и север – гора, представляваща понастоящем имот с проектен №. ........... с площ от 12, 633 дка, е била собственост на Г. И. П., роден на 13.10.1895 г., б. ж. на [населено място], починал на 06.12.1970 г., чийто наследник е ищецът Г. Л. П..

Въззивното решение е постановено в производство по чл. 294 ГПК, след отменително решение № 47/22.06.2020 г. по гр. д. № 2898/2019 г. на ВКС, I-во г. о.

За да уважи предявения иск въззивният съд е приел от фактическа страна следното:

Наследодателят на ищеца Г. И. П. е подал на 16.03.1946 г. заявление-декларация за членство в ТКЗС, като е внесъл движимо и недвижимо имущество, сред което и процесната нива. Тази нива, заедно с останалите недвижими имоти, е била заявена за възстановяване от бащата на ищеца на 04.01.1992 г. С решение № 166/12.06.1995 г. на ПК С. нивата е възстановена в стари реални граници. След заснемане на имота по Наредба № 49 от ПКВС е изработена скица-проект, от която се установява, че в по-голямата си част нивата попада в имот №. ........., представляващ дървопроизводителна горска площ, частна държавна собственост, а 1, 170 дка попада в отдели 432/502Г и 433/502Д по КВС. На терена имотът представлява голина, без дървесна растителност. Административната процедура по възстановяване на собствеността не е довършена, тъй като възражение за това е изразено с писмо изх. № 24-00-2/26.09.2016 г. на директора на Районна дирекция по горите П. и писмо изх. № 1291/26.09.2016 г. на директора на Държавно горско стопанство П.. От приетата по делото експертиза се установява, че процесната нива попада в следните имоти по КВС: в част от имот. ........ – полски път, собственост на [община] /0, 035 дка/; част от имот. .......... – полски път, собственост на [община] /площ от 0, 265 дка/, част от имот. ......... – гора в земеделски земи, собственост на [община] /площ от 0, 106 дка/, част от имот. .......... – гора в земеделски земи, собственост на [община] /площ от 1, 083 дка/, части от имот. ......... – дървопроизводителна площ, собственост на МЗГ – Държавно лесничейство П. /площ от 6, 836 дка; площ от 1, 162 дка и 3, 146 дка/. При извършен оглед на място обаче вещото лице установило, че на терена не съществуват частите от имоти №. ........... и №. ........., макар в КВС те да са отразени като действащи полски пътища, собственост на [община]. Разпитаните по делото свидетели също установяват, че процесната нива е била обработвана от дядото на ищеца и внесена от него в ТКЗС.

При тези данни от правна страна въззивният съд е приел, че към момента на образуване на ТКЗС нивата е била собственост на дядото на ищеца. Прието е, че в производството по ЗСПЗЗ е допустимо установяването на собствеността с молби-декларации за членство в ТКЗС /чл. 12, ал. 2 ЗСПЗЗ/; че в конкретния случай освен това заявление, свидетелските показания също установяват собствеността на Г. П. към момента на образуване на ТКЗС. Прието е, че за делото е ирелевантен въпросът дали наследодателят на ищеца е владял нивата в продължение на 20 г. преди внасянето в ТКЗС, тъй като ответниците не твърдят, че са имали права върху същия имот към 1946 г. Не е налице и придобивното основание по чл. 19 ЗСПЗЗ, на което се позовава общината, а освен това в процесния имот реално не попадат общинските пътища, които са нанесени в КВС.

Касационна жалба срещу въззивното решение е подадена от министъра на земеделието, храните и горите, чрез директора на Дирекция „АПФСДЧР“ при областна дирекция „Земеделие“ П..

Жалбоподателят счита, че въззивното решение е процесуално недопустимо и следва да се обезсили. Искът по чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ е недопустим поради липса на правен интерес. Този иск е допустим само когато спорната земя е заявена за възстановяване от различни лица, които претендират самостоятелни права върху един и същи имот. За да е допустим иск по чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ следвало да има или две позитивни решения на ОСЗ, с които собствеността се възстановява на различни лица, или две отделни висящи административни процедури по ЗСПЗЗ, или позитивно решение и висяща процедура за възстановяване на същата земя, но на друго лице. В случая тези условия не били налице.

Решението било и неправилно. Липсвали доказателства, че признатата площ от 12 дка в местността „С.“ била идентична с проектен имот. ......... по КВС и че наследодателят на ищеца е бил собственик на този имот. Към настоящия момент имотът е дървопроизводителна горска площ в едната си част и гора в земеделски земи и полски път в другата си част. В заявлението-декларация за членство в ТКЗС липсвали подобни характеристики. Не били събрани доказателства на какво основание е придобита собствеността от наследодателя на ищеца. Декларацията за членство в ТКЗС, както и свидетелските показания, не доказвали правото на собственост.

В изложението към жалбата се поддържа основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по въпроса допустим ли е иск с правна квалификация чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ, ако земеделските земи, предмет на исковата претенция, са заявени за възстановяване само от едно лице. По този въпрос въззивното решение влизало в противоречие с решение 59 от 01.02015 г. по гр. д. № 6239/2014 г. на ВКС, I-во г. о. и на ТР № 1/1997 г. на ОСГК на ВС. Ответникът в производството Г. Л. П. оспорва жалбата. Счита, че тя не следва да се допуска до разглеждане по същество.

Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, приема следното:

Касационната жалба е процесуално допустима, но не е налице поддържаното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускането до разглеждане по същество от ВКС.

Поставеният от жалбоподателя въпрос по чл. 280, ал. 1 ГПК е свързан с допустимостта на предявения иск по чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ, а оттам и с допустимостта на обжалваното въззивно решение. Този въпрос е разрешен при първото разглеждане на делото от касационната инстанция. С решение № 47/22.06.2020 г. по гр. д. № 2898/2019 г. на ВКС, I-во г. о. е прието, че в случая е налице правен интерес от предявяване на иск по чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ срещу държавата чрез МЗХ и срещу [община], тъй като спорната земя е била своевременно заявена за възстановяване по реда на ЗСПЗЗ от наследодателя на ищеца, има позитивното решение ОСЗ, но административната процедура не е приключила поради това, че има отказ за издаване на скица на възстановения имот. Същевременно [община] се позовава на придобивното основание по чл. 19 ЗСПЗЗ, което може да настъпи само ако земята не е била заявена за възстановяване в законните срокове. Отделно от това съгласно чл. 10, ал. 5 ЗСПЗЗ на възстановяване подлежи и правото на собственост върху залесени и самозалесили се земеделски зами, включително и върху земеделските земи, за които собствениците не са възмездени и те са включени в държавния горски фонд, с изключение на торските разсадници и полезащитните горски пояси. Прието е, че основният спор по делото е за това дали наследодателят на ищеца е притежавал процесния имот на мястото, на което е ситуиран сега, индивидуализиран като проектен имот №. ............ по КВС, като правата на ответниците зависят от отговора на този въпрос. Затова съставът на ВКС е отменил първото въззивно решение, с което е било обезсилено решението на районния съд и производството по предявения иск е било прекратено, като е върнал делото за ново разглеждане.

Тъй като въпросът за допустимостта на предявения иск по чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ е разрешен от първия състав на ВКС, той не може да бъде поставян отново при повторното разглеждане на делото от касационната инстанция и по него не може да се допусне касационно обжалване.

При този изход на делото жалбоподателят следва да бъде осъден да заплати на ответника сумата от 600 лв. – разноски за касационната инстанция по договор за правна защита и съдействие от 15.09.2020 г.

Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение,

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 241 от 03.08.2020 г. по в. гр. д. № 388/2020 г. на Пазарджишкия окръжен съд.

ОСЪЖДА държавата, представлявана от министъра на земеделието, горите и храните, чрез Областна дирекция земеделие [населено място], да заплати на Г. Л. П. от [населено място],[жк], [жилищен адрес]0, сумата от 600 лв. разноски за касационното производство.

Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: