Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на[Фирма 1], ЕИК[ЕИК], чрез процесуален пълномощник, срещу решение № 2350 от 29.10.2019 г. по в. т.д. № 1527/2019 г. на Апелативен съд – София, Търговско отделение, 13 състав, с което е потвърдено решение № 2439 от 10.12.2018 г. по т. д. № 674/2018 г. на Софийски градски съд, Търговско отделение, VI-16 състав. С първоинстанционното решение са отхвърлени предявените искове за солидарно осъждане на ответниците Я. Т. Д. и Т. Д. Д. да заплатят на ЕСТ АД сумата 100 000 лв.- частичен иск от 8 362 000 лв., съставляваща обезщетение за нанесени имуществени вреди в качеството им на членове на съвета на директорите на дружеството от взети с техните гласове решения за апортиране на недвижими имоти в капитала на ВЕСТ 2015 ООД и за прехвърляне на придобитите дружествени дялове в полза на И. Б. Е.

Касационният жалбоподател поддържа оплаквания за материална и процесуална незаконосъобразност и необоснованост на атакуваното решение. Оспорва се изводът на въззивната инстанция за липса на настъпила вреда в имуществото на ЕСТ АД, съответно, за липса на първия елемент от фактическия състав на управленския деликт. Твърди се, че в хода на производството ответниците не са доказали наличието на ликвидни и изискуеми парични задължения на ЕСТ АД към И. Б. Е, поради привидност на сключените два последователни договора за цесия, както и предприети действия и бездействия на ответниците, в резултат на които са генерирани огромни задължения към свързани с тях лица. Подробни фактически и правни съображения са изложени в жалбата, с искане за касиране на въззивното решение.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК са формулирани следните въпроси: 1. Длъжен ли е въззивният съд да обсъди всички относими към спора доказателства, надлежно приобщени по делото, и да се произнесе по всички оплаквания във въззивната жалба; 2. Следва ли въззивният съд на собствено основание да изследва наличието на предпоставките за уважаване на предявения иск, при релевирано с въззивната жалба оплакване за неправилност и необоснованост на изводите на първоинстанционния съд за липса на елементите от фактическия състав на разпоредбата на чл. 240, ал. 2, вр. чл. 240а ТЗ и 3. Достатъчно ли е за установяване на валидно цедиране на вземанията да се представи по делото уведомлението до длъжника за извършена цесия, при направено оспорване на същото, или за установяване на този факт ответниците следва да установят съществуването на сключени договори за цесия. Допълнителният селективен критерий по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по първите два въпроса е обоснован с: ТР № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, решение по т. д. № 1245/2013 г., решение по т. д. № 674/2014 г., решение по т. д. № 3734/2013 г., решение по т. д. № 1544/2014 г., с приложени копия от решенията, както и с решение по гр. д. № 964/2012 г./по въпрос № 2/. По третия въпрос се сочи допълнителната предпоставка по т. 3 на чл. 280, ал. 1 ГПК. Касационният жалбоподател поддържа и самостоятелното основание по чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК, с препращане към оплакванията в жалбата, частично възпроизведени и в изложението.

Ответниците Я. Т. Д. и Т. Д. Д., чрез процесуален пълномощник, са депозирали писмен отговор, в който е оспорено искането за допускане на касационно обжалване, а по същество са развити доводи за неоснователност на жалбата, с искане за присъждане на разноски.

Конституираният на основание чл. 265, ал. 2 ГПК задължителен необходим другар на жалбоподателя – ЕСТ АД не е заявил становище.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, второ отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното:

Касационната жалба е подадена е от легитимирана страна, при спазване на преклузивния срок по чл. 283 ГПК, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.

За да отхвърли предявените субективно кумулативно съединени частични осъдителни искове за осъждане на ответниците да заплатят сумата от 100 000 лв., на основание чл. 240, ал. 2 вр. с чл. 240а ТЗ, след преценка на събраните по делото доказателства, въззивният съдебен състав е формирал краен извод за липса на първия елемент от фактическия състав на тази специална имуществена отговорност на членовете на съвета на директорите, произтичаща от дейността им по управление на търговското дружество. Този извод е основан на съображения относно: решение от 10.10.2016 г. на СД на ЕСТ АД за участие на дружеството като съдружник във ВЕСТ 2015 ЕООД, чрез апорт на недвижими имоти на стойност 8 362 070 лв., срещу които са придобити 83 620 дяла, с номинална стойност 100 лв. всеки един; решения от 20.12.2016 г. и от 03.05.2017 г. за прехвърляне на: 62 715 дяла от капитала на ВЕСТ 2015 ЕООД на И. Б. Е по тяхната номинална и балансова стойност за сумата 6 271 500 лв. и на 20 905 дяла за сумата 2 090 500 лв., като срещу стойността на прехвърлените дружествени дялове се прихващат задълженията на ЕСТ АД към И. Б. Е по договори за заем, в общ размер на 12 823 000 евро, с първоначален заемодател ВИКОМ ЛЛС, последният прехвърлил вземането си към заемателя ЕСТ АД на ИНТЕРДЕЙТА КОРПОРЕЙШЪН и последващо цедиране на дъщерно дружество И. Б. Е, което е кредитор на ЕСТ АД и има вземане в размер на 7 445 448.33 евро, съгласно споразумение от 01.02.2013 г.

Решаващият състав на Апелативен съд – София е отхвърлил възраженията на ищеца за привидност на заемните договори, предвид реалното постъпването на сумите по банков път, тяхното деклариране пред БНБ, надлежното им осчетоводяване и отразяване в ГФО, уведомленията за цесиите и счетоводното им отразяване, установени от писмените доказателства и заключенията на счетоводната експертиза. Съдът е изтъкнал, че с уговореното, от страните по споразумението от 01.02.2013 г., прихващане, са погасени задължения на ЕСТ АД, с еквивалентна стойност на задължението по предоставените заеми. Поради това, не е настъпила вреда в имуществото на ЕСТ АД – обективна предпоставка за деликтната отговорност. Предвид липсата на доказана от ищеца вреда за дружеството, апелативният съд не е преценявал доводите на ищеца – акционер, притежаващ повече от 10 % от капитала на ЕСТ АД, досежно останалите елементи от фактическия състав на чл. 240, ал. 2, вр. с чл. 240а ТЗ.

Въззивният съд допълнително е констатирал, че неоснователността на исковете за вреди за част от периода произтича и от освобождаването от отговорност на членовете на СД за: 2007 – 2009 г.

Настоящият съдебен състав на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на атакувания съдебен акт.

Процесуалноправният въпрос - относно задължението на въззивният съд да обсъди релевантните за материалноправния спор факти и събрания по делото доказателствен материал, както и да прецени оплакванията на въззивника, попада в обхвата на основната селективна предпоставка. По делото липсват обаче данни за допуснато от апелативния съд отклонение от задължителна и константна практика на ВКС по приложение на чл. 236, ал. 2 ГПК, предвид подробните мотиви към атакувания съдебен акт. Що се отнася до елементите от фактическия състав на отговорността на членовете на съвета на директорите по чл. 240, ал. 2 ТЗ, въззивният съд е изложил подробни правни съображения за специалната имуществена отговорност. След като е извел обаче категоричен извод за липса на причинена за дружеството вреда, в резултат на сочените от ищеца решения на СД, е счел, че не би могло да се търси отговорност за вреди на посоченото основание, а доводите на ищеца във връзка с останалите елементи от фактическия състав на тази специална отговорност, не са преценявани. Отказът на въззивния съдебен състав да обсъжда възраженията и доводите на ищеца, вкл. и оплакванията във въззивната жалба, касаещи: наличието на вредоносно и противоправно деяние /действие или бездействие/ на ответниците, в качеството им на членове на СД на ЕСТ АД, както и причинната връзка между деянието и вредата, в случая не би могъл да се прецени като отклонение от посочената от касатора практика на ВКС. В тази насока следва да се има предвид обективният характер на приетата за недоказана вреда за дружеството, както и изискването за кумулативност на всички елементи от фактическия състав на отговорността по чл. 240, ал. 2 ТЗ.

Третият въпрос е съотносим към правилността на въззивното решение в частта, с която не са възприети възраженията на ищцовото дружество за липса на валидно прехвърляне на вземанията по заемните договори и за недоказване на цесиите. Видно и от обосновката на този въпрос е, че касационният жалбоподател твърди необоснованост на изведения от апелативния съд извод за валидно прехвърляне на вземанията в полза на И. Б. Е, която не би могла да се преценява в производството по чл. 288 ГПК. При поставяне на този въпрос, не е отчетена разликата между основанията за достъп до касация и основанията по чл. 281, т. 3 ГПК, разяснена в мотивите към т. 1 на ТР № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС. Независимо от горното, необходимо е да се посочи, че изводите на съда във връзка с действителността на извършените прехвърляния на вземания, не са изведени единствено въз основа на уведомяването на длъжника за цесиите, а и с оглед заключението на ССЕ. Поради неустановяване на общата предпоставка по този въпрос, касационната инстанция не дължи произнасяне по поддържания допълнителен селективен критерий.

Касационно обжалване не би могло да се допусне и поради очевидна неправилност. Не се установява обжалваният съдебен акт да страда от порок, изразяващ се в прилагане на закона в неговия обратен смисъл или явна необоснованост на изводите на съда, в резултат на грубо нарушаване на правилата на формалната логика. Касаторът е обосновал очевидната неправилност на атакуваното решение чрез препращане към развитите в касационната жалба оплаквания за неправилност по чл. 281, т. 3 ГПК и възпроизвеждане на фактическите и правни доводи. Преценката на основателността на заявените доводи е допустима едва в производството по чл. 290, ал. 2 ГПК, което изключва наличието на очевидна неправилност, установима от самия съдебен акт, без необходимост от касационна проверка за законосъобразност и обоснованост.

При този изход на делото, на ответниците по касационната жалба се дължат разноски в размер на по 3 177 лева, доказани с приложени към отговора и към списъците по чл. 80 ГПК: договори за правна защита и съдействие, фактури и платежни нареждания.

Предвид горното, Върховният касационен съд, състав на Търговска колегия, второ отделение

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на решение № 2350 от 29.10.2019 г. по в. т.д. № 1527/2019 г. на Апелативен съд – София, Търговско отделение, тринадесети състав.

ОСЪЖДА[Фирма 1] да заплати на Я. Т. Д. сумата 3 177 лева – разноски за касационното производство.

ОСЪЖДА[Фирма 1] да заплати на Т. Д. Д. сумата 3 177 лева – разноски за касационното производство.

Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: