Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба вх. № 10154/10.04.2020 г., подадена от С. В. Т., чрез адв. Н. Ш., и касационна жалба вх. № 13719/1.06.2020 г., подадена от А. И. П., чрез адв. Ц. П., срещу решение № 250 от 24.02.2020 г. по гр. д. № 2015/2018 г. на Окръжен съд – Пловдив в частта, с която е отменено първоинстанционното решение № 1154 от 4.04.2018 г. по гр. д. № 5010/2016 г. на Районен съд – Пловдив за отхвърляне на предявените от А. С. П. и Г. Т. П. срещу А. И. П. и С. В. Т. искове по чл. 109 ЗС ответниците да бъдат осъдени да премахнат вътрешна жилищна сграда, построена в съсобствения между страните поземлен имот с идентификатор ***, заснета като самостоятелен обект с идентификатор ****, като вместо него е постановено друго, с което въпросните искове са уважени.

С. В. Т. твърди, че решението на Окръжен съд – Пловдив е неправилно, като постановено в нарушение на материалния закон и при допуснати процесуални нарушения, както и поради необоснованост.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК Т. се позовава, на първо място, на основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по следните въпроси, по които, според жалбоподателя, се е произнесъл въззивният съд и които са обусловили изхода на делото:

1. Длъжен ли е съдът да обсъди събраните по делото доказателства, извършвайки съпоставка на доказателствения материал с фактите по спорното материално право, като се произнесе по всички искания, възражения и доводи на страните в рамките на предмета на делото, и да изложи правните си доводи.

Сочи противоречие с: решение № 57/2.03.2011 г. по гр. д. № 1416/2010 г. на ВКС, ІІІ г. о., решение № 37/29.03.2012 г. по гр. д. № 241/2011 г. на ВКС, І г. о., решение № 536/19.12.2012 г. по гр. д. № 89/2012 г. на ВКС, ІV г. о. Твърди, че въззивният съд е нарушил изискването да обсъди твърденията и доводите на страните и представените доказателства, а именно: делбен протокол от 28.12.1967 г. по гр. д. № 506/1967 г. на Пловдивския народен съд, с който е било разпределено между праводателите на страните правото на ползване на процесното дворно място, и влязло в сила съдебно решение по гр. д. № 4004/1999 г. на Pайонен съд - Пловдив, с което е отхвърлен иск, предявен от ищците и техните праводатели за ново разпределяне на ползването на поземлен имот с идентификатор ***; възраженията на жалбоподателя, изложени в отговора на исковата молба, отговора на въззивната жалба и писмената защита пред въззивния съд относно това, че процесната сграда не е единствената пречка за въвеждане в експлоатация на другата намираща се в имота сграда с идентификатор ****, както и че същата все още не е напълно завършена и практически не е готова за въвеждане в експлоатация.

2. При наличие на постигнато между собствениците съгласие за разпределение на ползването на дворното място, кои действия се считат за неоснователни по смисъла на чл. 109 ЗС - онези действия на съсобственик, които не му пречат да ползва конкретно определената му за ползване част, или действия, които пречат на ползването на цялото дворно място.

По този въпрос се твърди противоречие с приетото в решение № 299/15.06.2010 г. по гр. д. № 500/2009 г. на ВКС, II г. о.

3. Ако една сграда не е напълно завършена, практически може ли да се въвежда в експлоатация – противоречие с решение № 460/10.02.2014 г. по гр. д. № 1288/2013 г. на ВКС, IV г. о.

На второ място, С. Т. визира основания за допускане до касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК във връзка с въпроса, който според него е обусловил изхода на делото и който е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото, поради липсата на практика на ВКС: Необходимо ли е да се въвежда в експлоатация сграда, която в настоящия си вид е реализирана преди 9.04.1993 г. и представлява заварен строеж.

На трето място, налице е позоваване на чл. 280, ал. 2, пр. трето ГПК - очевидна неправилност на решението на въззивния съд.

Жалбоподателят твърди, че Окръжен съд – Пловдив е изложил различни съждения по приложението на ЗТСУ, ЗУТ и други нормативни актове, за да обоснове наличието на задължение за премахване на процесната сграда с идентификатор ****, като нито е направил анализ кой нормативен акт кога е действал, нито кой нормативен акт действа по отношение на конкретния казус. Твърди, че нормите на горепосочените благоустройствени закони в настоящия казус не биха могли да доведат до еднозначно наличие на неоснователни действия по смисъла на чл. 109 ЗС. А. И. П. счита въззивното решение в обжалваната част за неправилно поради нарушения на материалния и на процесуалния закон и необосновано. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК А. П. сочи, на първо място, че Окръжен съд - Пловдив се е произнесъл по въпроса: длъжен ли е въззивният съд да обсъди при постановяване на решението си всички събрани по делото доказателства, заедно и поотделно, както и да отговори на всички доводи и възражения на страните, свързани с твърденията им. Твърди, че по този въпрос обжалваното решение противоречи на практиката на ВКС (основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК), обективирана в: решение № 228/1.10.2014 г. по гр. д. № 1060/2014 г., І г. о., решение № 75/31.03.2014 г. по гр. д. № 5152/2013 г., І г. о., решение № 443/25.10.2011 г. по гр. д. № 166/2011 г., ІV г. о., решение № 110/12.04.2010 г. по гр. д. № 4617/2008 г., ІV г. о., решение № 115/30.04.2013 г. по т. д. № 805/2011 г., ІІ т. о., решение № 55/3.04.2014 г. по т. д. № 1245/2013 г., І т. о., решение № 63/17.07.2015 г. по т. д. № 674/2014 г., ІІ т. о. и др.

Излага, че въззивният съд не е обсъдил: представеното от ответниците в тяхна защита писмо изх. № 19Ю-П-603/16/11.10.2019 г.; обстоятелството, че сграда с идентификатор **** се намира в частта на общия имот, която е разпределена за ползване именно от А. И. П.; поставения въпрос дали процесната сграда може да бъде запазена съгласно чл. 100, във вр. с чл. 64, ал. 1 ППЗТСУ отм., както и че не се е аргументирал защо не се е съгласил със становището на вещите лица, че сградата може да стои, докато „не падне“.

На второ място, А. П. е формулирал следната група въпроси: 1. Приложим ли е в настоящия случай чл. 53а ЗУТ; 2. Приложим ли е в настоящия случай чл. 236, ал. 2 ППЗТСУ отм. ; 3. Съгласно чл. 236, ал. 2 ППЗТСУ отм. може ли сграда с идентификатор **** да остане или е задължително да бъде премахната; 4. Възможно ли е съдът да приложи едновременно чл. 236, ал. 2 ППЗТСУ отм. и чл. 53а ЗУТ; 5. Може ли съгласно чл. 100, във вр. с 64, ал. 1 ППЗТСУ отм. да бъде запазена сграда с идентификатор ****. Излага, че като е приложил разпоредбите на чл. 53а ЗУТ и чл. 236, ал. 2 ППЗТСУ – поотделно и заедно, въззивният съд е отговорил на въпрос, който е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото (основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК), тъй като по него липсва съдебна практика на ВС или на ВКС.

Аргументира приложението на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК по отношение на втората група въпроси от изложението и с противоречието на въззивното решение с приетото в: решение № 204/21.04.2011 г. по гр. д. № 28/2011 г. на Окръжен съд – Плевен и решение № 1095/11.07.2011 г. по гр. д. № 1865/2010 г. на Окръжен съд – Пловдив.

На трето място, е визирана следната група въпроси: 1. Пречи ли сграда с идентификатор **** на ищците да упражняват правото си на собственост; 2. Възможно ли е законен строеж да бъде пречка по смисъла на чл. 109 ЗС; 3. Може ли да се уважи негаторен иск, когато сградата не създава пречки на ищците за упражняване на правото им на собственост; 4. Ако ищците са дали съгласие за изграждане на процесната сграда, налице ли е пречка за упражняване на правото на собственост от страна на ищците; 5. Пречка ли е запазването на сграда с идентификатор **** за въвеждане в експлоатация на сграда с идентификатор **** в случай, че ищците не са правили опити за въвеждането й в експлоатация; 6. Подлежи ли на въвеждане в експлоатация сграда с идентификатор ****, която е завършена преди 9.04.1993 г. и не попада в обхвата на Наредба № 2/2003 г. на МРРБ за въвеждане в експлоатация на строежите в Р. Б и минималните гаранционни срокове за изпълнени строителни и монтажни работи, съоръжения и строителни обекти; 7. Представлява ли сграда с идентификатор **** пречка за въвеждане в експлоатация на сграда с идентификатор ****; 8. Представлява ли сграда с идентификатор **** пречка за ползването на дворното място от страна на ищците, при положение, че реалното му разпределение е направено с влязъл в сила делбен протокол от 28.12.1967 г. по гр. д. № 506/1967 г. на Пловдивския народен съд, което разпределение е потвърдено с влязло в сила съдебно решение по гр. д. № 4004/1999 г. на PC - Пловдив и сградата се намира в частта, разпределена за ползване от ответника; 9. При наличие на постигнато между собствениците съгласие за разпределение на ползването на дворно място, кои действия се считат за неоснователни по смисъла на чл. 109 ЗС - онези действия на съсобственик, които не му пречат да ползва конкретно определената му за ползване част, или онези, които пречат на ползването на цялото дворно място.

По отношение на въпроси № № 1, 2 и 3 жалбоподателят твърди наличие на основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, като визира противоречие с практиката на ВКС, а именно: решение № 139/25.06.2010 г. по гр. д. № 457/2009 г., І г. о., решение № 411/2.03.1999 г. по гр. д. № 2190/1998 г., ІV г. о., решение № 316/18.02.2005 г. по гр. д. № 2746/2003 г., ІV г. о., решение № 51/7.05.2013 г. по гр. д. № 764/2012 г., ІІ г. о., решение № 816/7.07.2011 г. по гр. д. № 2028/2009 г., І г. о., както и със задължителната практика на ВС и ВКС: ТР № 31/1985 г. на ВС и ТР № 4/2015 г. по тълк. д. № 4/2015 г. на ОСГК на ВКС.

По отношение на въпрос № 4 се твърди наличие на основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, поради разрешаването му в противоречие с практиката на ВКС: решение № 34/24.02.2015 г. по гр. д. № 5239/2014 г., І г. о.

По отношение на въпроси № № 5, 6 и 7 жалбоподателят сочи основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, като счита, че са от значение за развитието на правото и за точното прилагане на закона. Относно последните два въпроса от тази група се сочат основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. А. П. твърди противоречие на въззивното решение с решение № 299/15.06.2010 г. по гр. д. № 500/2009 г. на ВКС, ІІ г. о., както и противоречивото им разрешаване в решение № 115/17.03.2011 г. по гр. д. № 972/2010 г. на Окръжен съд – Пазарджик в сравнение с обжалваното пред настоящия съд въззивно решение.

На последно място, жалбоподателят се позовава на очевидна неправилност на решението на Окръжен съд – Пловдив, предвид прилагането от съда на разпоредбата на чл. 53а ЗУТ; извода, че сграда с идентификатор **** подлежи на въвеждане в експлоатация; прилагането от въззивния съд на чл. 236, ал. 2 ППЗТСУ отм.,

Постъпил е отговор на касационната жалба на А. И. П., подаден от А. С. П. и Г. Т. П., в който са изложени съображения за липса на основания за допускане на касационно обжалване.

Върховният касационен съд, състав на второ гражданско отделение, приема следното:

Касационните жалби са процесуално допустими, тъй като са подадени в срок, от надлежни страни, срещу въззивно решение, подлежащо на касационно обжалване.

За да отмени първоинстанционното решение в обжалваната му част и постанови друго за уважаване на исковете по чл. 109 ЗС за премахване на сграда с идентификатор ****, възззивният съд е съобразил, че първоинстанционният съд е сезиран с искова молба на А. С. П. и Г. Т. П. срещу А. И. П. и М. И. Т. (починала в хода на делото, с конституиран наследник С. В. Т.). Ищците сочат, че първият от тях е собственик на 1/3 ид. ч. от ПИ с идентификатор *** по силата на договор за дарение, оформен в нот. акт № 154/4.04.1968 г., а двамата ищци са етажни собственици в сградата с идентификатор **** като притежават първия жилищен етаж от същата. Ответникът А. И. П. притежава 1/3 ид. ч. от дворното място, а ответницата М. И. Т. - 1/6 ид. ч от дворното място. В имота, освен горепосочената масивна жилищна сграда с идентификатор **** в лицевата му част откъм [улица], съществува и стара полумасивна жилищна сграда, собственост на наследодателя на ответниците И. П., съгласно делбен протокол от 28.12.1967 г. Изтъкват, че по действащия ЗРП от 1984 г. било предвидено осъществяването на изцяло ново застрояване в дворното място, т. е. не било предвидено запазването на въпросната полумасивна жилищна сграда. В съответствие с плана било реализирано строителството на сградата с идентификатор ****. Тази сграда била предмет на делба, извършена с влязло в сила съдебно решение по гр. д. № 4862/1992 г., в резултат на което ищците придобили правото на собственост върху първия жилищен етаж. А. С. П. и Г. Т. П. поддържат, че ответниците, в качеството им на собственици на старата сграда (****), категорично отказвали да изпълнят задължението си за премахването й, поради което и новопостроената сграда не била въведена в експлоатация. Старата полумасивна жилищна сграда е разположена приблизително в средата на дворното място и пречи за пълноценното му ползване. През м. октомври 2014 г. ищците изпратили до ответниците нотариални покани, с които поискали от тях заплащане на обезщетение за ползването на дворното място, чрез държането в същото на старата подлежаща на премахване сграда. Ответниците нито премахнали сградата, нито платили обезщетение. Въз основа на така изложеното, ищците искат от съда да осъди ответнците да премахнат вътрешната жилищна сграда, построена в съсобствения между страните поземлен имот с идентификатор *** и заснета като самостоятелен обект с идентификатор **** по КККР на гр. Пловдив. Ответниците са оспорили исковете с твърдения, че новата жилищна сграда не е въведена в експлоатация не поради съществуването на старата полумасивна сграда в двора, чието премахване се иска, а поради това, че новата сграда не е изградена докрай (не е изграден предвиденият по плана и по проекта четвърти етаж и не е положена външна мазилка); старата сграда с идентификатор **** е напълно законна и не подлежи на премахване; в двора има още четири сгради и постройки с различни собственици, поради което дворното място не представлява обща част към първата сграда, а е налице хоризонтална етажна собственост, при което съществуват няколко етажни собствености и съответно прилежащата земя към сградите ги обслужва; реалното ползване на двора било разпределено още през 1976 г. с делбения протокол по гр. д. № 506/1967 г., като този начин на ползване е меродавен и към настоящия момент, като именно поради това по гр. д. № 4004/1999 г. на Районен съд - Пловдив бил отхвърлен иск на ищците за ново разпределяне на реалното ползване.

Въззивният съд е заключил, че от събраните по делото доказателства се установява по несъмнен начин, че процесната сграда с идентификатор **** не съставлява нито незаконен строеж, нито търпим строеж. Това е така, защото за тази сграда са налице съответните документи, одобрени от компетентните административни органи: строително разрешение № 45/17.02.1951 г., строително разрешение № 86/6.03.1971 г. и протокол от 6.03.1971 г. за дадена строителна линия и определено ниво, издадени на името на И. А. П. (наследодател на А. И. П.). Същевременно същата не е запазена в предвижданията на действащия ЗРП от 1984 г. като елемент от осъщественото ново застрояване. Обсъдил е водената кореспонденция между Община - Пловдив, район „Южен“ и А. С. П., съгласно която сграда с идентификатор **** не е в режим на търпимост, а на основание чл. 53а ЗУТ е следвало да бъде премахната. Тъй като строежът не бил премахнат доброволно, по образувана административна преписка с № П-1653/2014 г. е дадено предписание до А. И. П. в срок до 4.01.2016 г. доброволно да премахне сградата, като в противен случай ще започне административно производство по реда на чл. 225а ЗУТ за премахването й. Ето защо, Окръжен съд – Пловдив е приел, че процесната сграда подлежи на премахване, не защото при изграждането й не са били налични съответните строителни разрешения и протокол за строителна линия, не и защото сградата е била изградена в отклонение на строителни правила и норми (такива твърдения няма от страните, а и вещите лица не ги установяват), а защото това е така по силата на нормативните разпоредби - чл. 236, ал. 2 ППЗТСУ отм., но в сила към завършването на новата сграда с идентификатор **** през 1979 г. - 1980 г.), и чл. 53а ЗУТ - сега действащ, според които заварените сгради и постройки, които не се включват като елемент на застроителния режим в парцела, се премахват от инвеститора преди издаването на разрешението за новия строеж, като по изключение такива сгради и постройки могат да бъдат оставени временно до въвеждане на новата сграда в експлоатация, ако се обитават или използват от собствениците или са нужни във връзка с организирането на новия строеж. Окръжен съд – Пловдив е посочил, че новата триетажна сграда с идентификатор **** е била завършена съгласно одобрения проект. Съгласно постановеното по чл. 292 ГПК отм. решение № 353/4.10.2012 г. по гр. д. № 455/2011 г. на ВКС, I г. о., сградата е била поделена, както следва: дял I - целият първи етаж от триетажната сграда, ведно с дял VI - гараж № 2..., са разпределени на съделителите А. С. П. и Г. Т. П.; дял II - целият втори етаж, ведно с дял VII - гараж № 3... - на съделителя А. И. П.; дял III - целият трети етаж, ведно с дял VIII - гараж № 4…, са разпредели в общ дял на В. С. Ф., С. С. Ф. и Г. С. Ф.; дял IV - трите помещения в южната част на приземния етаж, преустроени в ателие …, както и дял V - гараж № 1 - на М. И. Т. (наследодателка на С. В. Т.). Решението на ВКС е било изпълнено на практика от страните, като съгласно данните по делото всички съделители много преди започване на делото са се нанесли да живеят в сградата и да ползват отредените им дялове.

Като е кредитирал събраните по делото гласни доказателства, въззивният съд е приел за установено, че понастоящем на първия етаж в сградата с идентификатор **** живеят наематели на Топузови, а на етаж втори - дъщерята на А. И. П..

Относно възражението на А. И. П., че новата триетажна сграда не е завършена, тъй като се предвиждало изграждането и на четвърти етаж, въззивната съдебна инстанция е намерила същото за неоснователно. Като е взел предвид заповед № ОА-268/18.02.1994 г. на зам. кмет и гл. архитект на Община – Пловдив и заключенията на вещите лица по делото, съдът е счел, че става дума за дадена възможност за надстрояване с още един (четвърти) жилищен етаж, която не е задължително да се осъществи. Направил е извод, че неосъществяването на тази възможност не означава, че предвидената триетажна сграда не се явява завършена. С. О. съд – Пловдив е намерил, че не е възможно да се запази сградата с идентификатор ****, наред с новата сграда ****, завършена към 1979 г. - 1980 г., като се е позовал на чл. 21, ал. 2 от Наредба № 5 за правила и норми по териториално и селищно устройство (обн. ДВ, бр. 69/2.09.1977 г. – отм. ), съгласно която разпоредба не се разрешава в парцели е едно лице да се застрояват сгради една зад друга.

Въззивният съд е изложил, че не споделя изводите на първоинстанционния, че в случая е нямало необходимост от въвеждане на сградата в експлоатация, тъй като съгласно § 6 от ПЗР на Наредба № 2/2003 г. на МРРБ за въвеждане в експлоатация на строежите в Р. Б въпросната наредба не се прилага за заварени строежи до 9.04.1993 г., които не са били приети по установения ред до 9.04.1993 г. Окръжен съд – Пловдив е визирал § 6 от ПЗР на Наредба № 2/31.07.2003 г., съгласно който наредбата не се прилага за заварени строежи, завършени до 31.03.2001 г., които не са били приети по установения ред до 31.03.2001 г., като е посочил, че това не означава, че за сградата няма изобщо никаква необходимост от въвеждане в експлоатация, респ. от разрешаване за ползване, което трябва да стане след преценка на административен орган, обективирано чрез издаване на съответен документ за всички собственици. Приел е, че отговор на този въпрос е даден изрично със заключението на вещото лице арх. Б. К.-Х., а именно, че тъй като към настоящия момент е в сила чл. 53а ЗУТ, според същия заварени строежи, невключени в режима на застрояване на УПИ, се премахват от възложителите най-късно до завършване на разрешения строеж, като ако възложителят не изпълни това, строежът не се въвежда в експлоатация; съгласно § 22, ал. 1, т. 2 ЗУТ ПУП се счита за приложен по отношение на застрояването с полагането на фундаментите по издадените строителни книжа. Визирал е, че друг е въпросът на какво основание съделителите по гр. д. № 455/2011 г. на ВКС, I г. о. са влезли и са се нанесли да живеят в сградата при положение, че за нея няма данни да е издаден и наличен по делото акт обр. 16, както няма данни и за издадено разрешение за ползване и за въвеждане в експлоатация. Въззивният съд е намерил за неправилни изводите на Районен съд - Пловдив за това, че по делото не е станало ясно с какво пречи старата сграда на ищците и по какъв начин се смущава собствеността им. Изложил е, че процесната сграда е изградена върху общите части от прилежащото към сградата дворно място, съсобствено между страните по делото и още едно лице. Приел е, че при това положение, на първо място, е налице пречене за ползване на поземления имот, а на второ място - че непремахването на старата сграда е пречка за въвеждането на новата сграда в експлоатация, респ. е съществена пречка за обитаването й. Позовал се е на съдебната практика, съгласно която е допустимо съдилищата да се произнасят по негаторен иск по чл. 109 ЗС и да разрешават спор между съсобственици на общи части, включително за премахване на изграден строеж върху същите тези съсобствени общи части, който строеж пречи за ползването им. Визирал е, че в този случай следва да се съобрази дали строежът е допустим в съответния му вид съгласно относимите нормативни технически правила и норми и по какъв начин пречи на упражняването на собствеността. Въз основа на така изложеното е приел исковете по чл. 109 ЗС за премахване на сградата с идентификатор **** за основателни.

Въз основа на така изложеното, настоящият съдебен състав на второ гражданско отделение на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване. Съображенията му за това са следните: Допустимостта на касационно обжалване на въззивното решение е предпоставено от разрешаването на правен въпрос (материалноправен или процесуалноправен), който е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора и по отношение на който са осъществени допълнителни предпоставки от кръга на визираните в ал. 1 на чл. 280 ГПК, както и при вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност на въззивното решение (чл. 280, ал. 2 ГПК). Съгласно дадените в Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, т. 1 разяснения задължение на касатора е да формулира обуславящия изхода на спора правен въпрос, който определя рамките, в които ВКС следва да селектира касационната жалба с оглед допускането й до касационно разглеждане. Този въпрос следва да се изведе от предмета на спора и трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните доказателства. В съответствие с диспозитивното начало в гражданския процес ВКС може единствено да конкретизира и уточни поставения от касатора правен въпрос, но не може да го извежда от съдържанието на изложението, респ. от касационната жалба. Непосочването на такъв въпрос е достатъчно основание за недопускане на касационното обжалване при условията на чл. 280, ал. 1 ГПК.

По касационната жалба на С. В. Т.:

яма спор, че въззивната инстанция, като инстанция по съществото на спора, е длъжна да обсъди представените и приети доказателства и да мотивира решението си в съответствие е изискванията на чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК като изложи самостоятелни изводи по съществото на спора и се произнесе по защитните доводи и възражения на страните в пределите, очертани с въззивната жалба и с отговора по чл. 263, ал. 1 ГПК. В случая въззивният съд е изпълнил тези си задължения.

Същият е обсъдил възраженията, че сградата не е още напълно завършена, като е приел обратното и в тази връзка е съобразил, че същата обективно се ползва за живеене от собствениците на отделните обекти в нея.

Не е вярно и че съдът не е обсъдил съществуващото разпределение на ползването на дворното място. Същият е сторил това при разглеждане исковете по чл. 31, ал. 2 ЗС (в която част въззивното решение е влязло в сила), като е споделил изводите на първоинстанционния съд, че разпределението се отнася само за една част от дворното място – относно 2.50 линейни метра от лицевата страна на парцела, служещ за вход, а за останалата част няма реално разпределение. Дали тези му съображения са правилни, касационната инстанция може да провери едва в производството по чл. 290 ГПК. Независимо от това, настоящият съдебен състав следва да отбележи, че С. Т. се позовава на разпределение на дворното място, извършено на 28.12.1967 г. – протокол по гр. д. № 506/1967 г. на П. народен съд, към който момент в поземления имот не е била изградена сградата с идентификатор ****. В правната теория и съдебна практика не съществува разнобой по въпроса, че установеното разпределение на ползването на съсобствен имот отпада при промяна на обстоятелствата, каквато промяна безспорно е наличието на нов застроителен режим за поземления имот и построена нова сграда. В този смисъл, въпросното разпределение от 1967 г., ако същото касае цялото дворно място (каквито са твърденията), следва да се счита за изгубило действието си и по тази причина - ирелевантно за спора. Постановените по реда на чл. 32, ал. 2 ЗС съдебни решения, от своя страна, са актове в производство по спорна съдебна администрация, които не се ползват със сила на пресъдено нещо (т. 4 от ТР № 7/31.07.2017 г. по тълк. д. № 7/2014 г. на ОСГТК на ВКС).

По изложените съображения, настоящият съдебен състав приема, че във връзка с първия въпрос от изложението към касационната жалба на С. Т. не са налице предпоставките на Закон за допускане на касационно обжалване.

Вторият въпрос не попада в приложното поле на чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като е формулиран според становището на жалбоподателя и неговата интерпретация на обстоятелствата по делото, доколкото въззивният съд не е приел, че е налице постигнато съгласие между страните за ползване на цялото дворно място. Същото се отнася и до третия въпрос, предвид приетото от въззивния съд, че сградата е завършена.

По касационната жалба на А. И. П.:

По отношение на първия въпрос от изложението към тази касационна жалба относими са изложените по-горе мотиви по сходния първи въпрос, формулиран в изложението към касационната жалба на С. Т.. Допълнително следва се отбележи, че визираното писмо изх. № 19Ю-П-603/16/11.10.2019 г. не е доказателство, което да влиза в конфликт с решаващите мотиви на въззивния съд; същото се отнася и до становището на вещите лица, визирано от жалбоподателя като необсъдено. В случая няма основание да се разсъждава и относно приложението на чл. 100, във вр. с чл. 64, ал. 1 ППЗТСУ отм., тъй като въпросните разпоредби уреждат хипотезите, при които кварталнозастроителните и силуетни планове могат да бъдат съставени съобразно фактическото разположение на заварени сгради, неотговарящи на действащите строителни правила, норми и нормативи, при определени, изрично уредени условия. В случая не е налице такъв план, предвиждащ запазването на процесната сграда.

От първата група въпроси, формулирани в изложението, тези под №№ 1, 2, 3, и 5 не представляват такива по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като отговорите им изискват обсъждане на конкретните обстоятелства и доказателства по делото, т. е. тези въпроси не притежават необходимата абстрактност.

Въпросът под № 4 е зададен некоректно, тъй като в случая въззивният съд не е приел едновременното действие на разпоредбите на чл. 236, ал. 2 ППЗТСУ отм. и чл. 53а ЗУТ, а е проследил последователно във времето правните норми, имащи отношение към сградата, като заварен от тях строеж. От втората група въпроси, формулирани в изложението:

Въпрос № 1 е въпрос по съществото на спора, на който съдът следва да отговори, като обсъди доводите на страните и събраните доказателства, а не материалноправен въпрос по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК.

Въпрос № 2 представлява материалноправен въпрос по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, но по отношение на него не е налице допълнително сочената предпоставка за допускане на касационно обжалване, а именно по него Окръжен съд – Пловдив да се е произнесъл в противоречие с цитираната съдебна практика. В случая става дума за законно извършен строеж (сграда с идентификатор ****), който обаче не е предвиден да бъде запазен в предвижданията на регулационния план, като елемент на осъщественото ново застрояване, и запазването му е недопустимо съгласно закона (първоначално съгласно чл. 236, ал. 2 ППЗТСУ, отм., а впоследствие по силата на чл. 53а ЗУТ), след реализирането на новото застрояване. Нито едно от решенията на ВКС и тълкувателните решения, посочени от А. И. П., не разглежда такава хипотеза.

Третият въпрос от тази група е формулиран според защитната теза на жалбоподателя и не представлява въпрос по чл. 280, ал. 1 ГПК, предвид обстоятелството, че въззивният съд е изложил изрични и конкретни мотиви, че сградата създава пречки на ищците за упражняване правото им на собственост.

Четвъртият въпрос не е обусловил решаващите мотиви на въззивното решение. Петият въпрос също е формулиран според защитната теза на жалбоподателя, освен това не стои в основата на решаващите изводи на Окръжен съд – Пловдив.

По отношение на въпрос № 7 са приложими изложените по-горе мотиви относно въпрос № 1.Въпроси № 8 и № 9 не са свързани с решаващите мотиви на въззивното решение, доколкото въззивният съд въобще не е приел по делото, че е налице постигнато между съсобствениците споразумение за ползването на цялото дворно място. Освен това, дори такова разпределение да е било налице, то е изгубило действието си след построяване на новата сграда. Принципно е налице основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК по въпроса, визиран и от двамата жалбоподатели, уточнен от настоящия съд съгласно правомощията му: необходимо ли е да се въвежда в експлоатация жилищна сграда, която е реализирана преди 9.04.1993 г. (през 1979 г. - 1980 г.).

Този въпрос има отношение към изводите на въззивния съд за основателност на иска по чл. 109 ЗС. Разглеждането му, обаче, не може да доведе до промяна в изхода на спора по делото, предвид обстоятелството, че в случая негаторният иск е уважен на две самостоятелни основания, доколкото съдът е заключил, че запазвайки процесната сграда ответниците по исковата молба, от една страна, създават пречки за въвеждането в експлоатация на новопостроената сграда, респ. – за издаването на разрешение за ползване от съответните компетентни органи, а от друга – че се пречи да се използва дворното място, заето понастоящем неоснователно от сграда с идентификатор ****, съобразно правата на ищците от него. Дори да се приеме, че новопостроената сграда не следва да бъде въвеждана в експлоатация, изводите на въззивния съд за създаване на неоснователни пречки за ползване на дворното място са достатъчни, за да обосноват уважаване претенцията по чл. 109 ЗС.

Настоящият съдебен състав на второ гражданско отделение на ВКС намира и че обжалваното пред него решение не е вероятно нищожно или недопустимо, както и очевидно неправилно.

За да е налице очевидна неправилност на обжалвания съдебен акт като предпоставка за допускане на касационно обжалване, е необходимо неправилността да е съществена до такава степен, че да може да бъде констатирана от съда при самия прочит на съдебния акт, без да е необходимо запознаване и анализ на доказателства по делото. Очевидната неправилност е квалифицирана форма на неправилност, обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона - материален или процесуален, или явна необоснованост. Решението би било очевидно неправилно, ако например законът е приложен в неговия обратен смисъл, или е приложена отменена или несъществуваща правна норма, или е явно необосновано като постановено в нарушение на научни и/или опитни правила или правилата на формалната логика.

В конкретния казус не се откриват предпоставките за очевидна неправилност на въззивното решение, визирани по-горе. Същото не е постановено в грубо нарушение на материалния или процесуалния закон и не е явно необосновано.

Ответниците по касационните жалби имат право на 600 лв. разноски за адвокат, дължими от А. И. П..

Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на второ гражданско отделение,

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на срещу решение № 250 от 24.02.2020 г. по гр. д. № 2015/2018 г. на Окръжен съд – Пловдив в частта, с която е отменено решение № 1154 от 4.04.2018 г. по гр. д. № 5010/2016 г. на Районен съд – Пловдив за отхвърляне на предявените от А. С. П. и Г. Т. П. срещу А. И. П. и С. В. Т. искове по чл. 109 ЗС ответниците да бъдат осъдени да премахнат вътрешна жилищна сграда, построена в съсобствения между страните поземлен имот с идентификатор ***, заснета като самостоятелен обект с идентификатор ****, като вместо него е постановено друго за уважаване на тези искове.

ОСЪЖДА А. И. П., ЕГН [ЕГН], [населено място], [улица], ет. 2, да заплати на А. С. П., ЕГН [ЕГН] и Г. Т. П., ЕГН [ЕГН], двамата от [населено място], [улица], ет. 1, разноски пред ВКС в размер на 600 лв. (шестотин лева).

Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: