ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 783

София, 12.03.2025 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, В. Т. отделение, Четвърти състав, в закрито заседание на осемнадесети февруари две хиляди двадесет и пета година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: КОСТАДИНКА НЕДКОВА

ЧЛЕНОВЕ: НИКОЛАЙ МАРКОВ

КРАСИМИР МАШЕВ

като разгледа докладваното от съдия Кр. Машев к. т. д. № 2239 по описа за 2024 г., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на „Н. Ф. Ш. С. А.“, регистрирано в Р. П. чрез адв. Н. Н. от АК-Варна, назначен от първоинстанционния съд на основание чл. 35, ал. 2 КМЧП за процесуален представител на ответника, срещу решение № 214/05.07.2024 г., постановено по в. т. д. № 193/2024 г. по описа на Апелативен съд-Варна, ІІІ с-в, с което е потвърдено решение № 94/26.02.2024 г., постановено по т. д. № 691/2021 г. по описа на Окръжен съд-Варна, с което изцяло е уважен предявеният от ДП „Пристанищна инфраструктура“ (ДП „ПИ“) срещу „Н. Ф. Ш. С. А.“ осъдителен иск с правно основание чл.103в ЗМППВВППРБ за заплащане на сумата от 200232,01 лв., представляваща сбора от пристанищни кейови такси, дължими за м/к „Н. Ф. и начислени за периода от 22.02.2019 г. до 05.10.2021 г. (по фактура № [ЕГН]/05.10.2021 г.), ведно със законната мораторна лихва от 12.10.2021 г. до изпълнение на главното парично притезание.

Касаторът поддържа, че обжалваното решение е неправилно, тъй като то е необосновано – макар и от събраните по делото доказателства ищецът да не е установил пораждането и съществуването на предявеното парично вземане, апелативният съд е счел, че предявеният осъдителен иск е изцяло основателен. В този смисъл, излага правни съображения, че представените от ищеца фактури сами по себе си не са основание за пораждане на правно задължение – относно неговото пораждане и изискуемост.

Касаторът обосновава искането за допускане на въззивното решение до касационно обжалване, съдържащо се в изложението по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК, както със специалните процесуални предпоставки, регламентирани в чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, така и със самостоятелното селективно основание, уредено в чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК – решението е очевидно неправилно, като поставя следните процесуалноправни въпроса: „1. Дължи ли въззивният съд произнасяне и излагане на мотиви по въведените във въззивната жалба възражения?“; 2. „Задължен ли е въззивният съд при постановяване на решението си да изложи собствени мотиви, формирали фактическите и правните му изводи по съществото на правния спор, от които да се установи обсъдил ли е и анализирал ли е относимите към спора доказателства, както и твърденията, доводите и възраженията на страните?“; 3. „При липса на препращане към мотивите на първата инстанция по чл. 272 ГПК за въззивния съд съществува ли задължение да изложи собствени мотиви за пълното или частично съвпадение или несъвпадение на правните му изводи с тези на първата инстанция, което намира израз в диспозитива на решението?“ и 4. „Достатъчно ли е въззивният съд само да посочи правните си изводи относно всеки елемент по спорното право, като формално заяви, че е извършил задълбочен анализ на събраните доказателства, без да са изложи собствени мотиви по какъв начин стига до правните си изводи?“ (не се твърди в противоречие с коя задължителна или казуална практика на ВКС въззивното решение е постановено). Касаторът счита, че правният отговор на тези четири процесуалноправни въпроси ще допринесе за точното прилагане на закона и за развитие на правото.

Ответникът по касационната жалба е подал в законоустановения срок писмен отговор, в който развива правни съображения както за необосноваване на основанията за допускане на въззивното решение до касационно обжалване, така и за неоснователност на касационните основания, изложени в касационната жалба.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, ІІ отделение, след като разгледа касационната жалба и извърши преценка на предпоставките на чл. 280, ал. 1 ГПК, констатира следното:

Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежна страна, чрез процесуален представител, назначен от съда на основание чл. 35, ал. 2 КМЧП, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл. 284 ГПК.

За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е изяснил, че съгласно чл. 103 ЗМПВВППРБ пристанище за обществен транспорт е всяко пристанище, в което се извършват срещу заплащане пристанищни услуги и други съпътстващи дейности от/на кораби и сухоземни транспортни средства, което е достъпно без ограничение за всички кораби и товари, а ищецът-държавно предприятие по смисъла на чл. 62, ал. 3 ТЗ стопанисва и управлява инфраструктурата на пристанищата с национално значение, като тази дейност може да се извършва от други, несвързани с държавата субекти. Съобразил е, че в разпоредбата на чл. 103в, ал. 1 ЗМПВМППРБ е уредено субективно право на държавното предприятие да събира пристанищни такси за посещаващите пристанище за обществен транспорт кораби, с изключение на военните - преди отплаването на кораба от пристанището, както следва: 1. канални такси; 2. тонажни корабни такси; 3. линейни кейови такси; 4. светлинни такси; 5. такси за приемане и обработване на отпадъци, резултат от корабоплавателна дейност. А съгласно последното изменение на тази правна норма (ДВ, бр. 104/2020 г.) тези такси включват: 1. ползване на пристанищната инфраструктура и 2) приемане и обработване на отпадъци от кораби, като те се определят и събират от ДП „ПИ“ и се разходват за обезпечаване на достъпа до пристанищата за обществен транспорт с национално значение, вкл. за покриване на разходите за изграждане и поддържане на морски канали, външни защитни диги, докове, басейни, кейове, буйове, фарове, драгирането и увеличаването на максималната дълбочина на водата. В конкретния случай ищецът единствено е претендирал таксата за ползване на пристанищната инфраструктура (т. 1), но не и тази за обработване на отпадъците по т. 2 от чл. 103в, ал. 1 от закона.

Апелативният съд е пояснил, че съгласно чл. 1, ал. 3 от Тарифата ДП „ПИ“ събира канални, тонажни и светлинни такси от корабите, които посещават пристанищата за обществен транспорт с регионално значение и пристанищата по чл. 107-109 ЗМПВВППРБ, и обезпечава достъп до тези пристанища чрез поддържане на средства за навигационно осигуряване, каналите и пристанищната акватория до границата на оперативната акватория. Според чл. 5 за престой на кораб на кей в пристанище за обществен транспорт с национално значение се събира линейна кейова такса в размер на 0,10 евро за всеки започнат линеен метър от максималната дължина на кораба, обявена в корабните документи като за кораби, посещаващи пристанище за обществен транспорт с национално значение за снабдяване с гориво, вода, провизии, необходими за техните собствени нужди, за наемане и освобождаване на екипаж, за получаване и доставяне на поща, както и за кораби, извършващи докуване и ремонт, без да извършват товаро-разтоварна дейност, като линейната кейова такса по ал. 1 се редуцира с коефициент 0,5. Таксата се изчислява за всеки започнат час престой до отплаването (развързването) на кораба от кейовото място (ал. 2). Уреденото в чл. 20 от Тарифата плащане на таксите към датата на отплаването на кораба има предвид най-късния възможен срок за доброволно изпълнение, но от този факт не би могло да се обоснове правен извод, че паричното вземане по чл. 103в от закона, във вр. с чл. 5 от Тарифата за пристанищните такси вече не е възникнало в полза на ДП „ПИ“ (арг. и от чл. 103в, ал. 2 от закона).

Апелативният съд е изяснил, че таксите са събират „за обезпечен достъп до пристанището“, тъй като държавното предприятие „поддържа акваторията или подходните канали“ към тези пристанища. Законодателната воля е в смисъл за безусловно заплащане на такси за достъп и престой до пристанище за обществен транспорт, което е собственост на държавата. Таксите се дължат при осъществен достъп до пристанището, по обективно започнат час от престоя, а не са определени като възнаграждения за престиране на насрещни услуги, изпълнението на които да подлежат на доказване във всеки конкретен случай. Въззивният съд е обосновал основание за този правен извод с последващото изменение на закона (в ДВ, бр. 104/2020 г.), според което таксите са безусловно дължими от „посещаващите пристанище за обществен транспорт кораби, с изключение на военните, и за опериращите в такова пристанище кораби“ и са определени като пристанищни такси за „ползване на пристанищната инфраструктура“. Приел е, че основание за събиране на таксите в полза на държавното предприятие – при предпоставките на чл. 103в ЗМПВМППРБ, представлява извършените от предприятието разходи за обезпечаване на достъпа до пристанищата за обществен транспорт с регионално значение и до пристанищната по чл. 107-109 от закона - чрез поддържане на акваторията или подходните канали към тях. Въз основа на тези правни доводи е достигнал до правното съждение, че ищецът притежава активна материалноправно легитимация да претендира и да получи предвидените пристанищни (кейови) такси като правен субект, опериращ процесното пристанище съгласно чл. 106а, съответно чл. 103в от закона - процесното притезателно материално право е възникнало в момента на заставането на кей на м. к. „Н. Ф. в терминал „Варна-запад“ на Пристанище „Варна“ - до момента на отплаването му, като този период е именно процесният.

От справки на СП „Дирекция ръководство на корабния трафик-Черно море“ се установява, че за периода от 22.02.2019 г. до 05.10.2021 г. корабът, собственост на ответното дружество, е бил в акваторията на пристанище Варна, чието предназначение е за осъществяване на обществен транспорт съобразно дефинитивната разпоредба, уредена в чл. 103 ЗМПВВППРБ. В издадената от ищеца фактура от 05.10.2021 г. като основание за заплащане на сумата от 102377 евро е удостоверено „кейова такса“ - посочен е и получателят на тази услуга – ответникът, вкл. основните характеристики на плавателния съд.

Въззивният съд е изяснил правнорелевантното обстоятелство, че таксите, удостоверени в тази фактура като дължими – за осъществения достъп и престой на кораба до пристанището с обществено значение, се определят съгласно чл. 5 и чл. 8 от Тарифата на пристанището. Те се изчисляват съобразно формулата, описана в чл. 5, ал. 1-ал. 3 от Тарифа за пристанищните такси, събирани от ДП „ПИ“, като дължината на кораба – 89 м., се умножава по 0,10 евро и часовете на престой на кей - сумарно 23006 часа, като произведението се намалява с коефициент 0.5 - при липса на разтоварни работи (в конкретния случай не е начислена таксата по чл. 8 от Тарифата за обработка на отпадъци от кораба). При това аритметично изчисление се достига до сумата, предмет на исковата претенция - 102377 евро. Съгласно чл. 20 от Тарифата таксите се заплащат преди отплаване на кораба от пристанището в евро или в левова равностойност по централен курс на БНБ в деня на издаване на фактурата - 05.10.2021 г. Процесният кораб е напуснал пристанище Варна на 21.06.2022 г. - след освобождаването му от арест през м. април същата година.

Апелативният съд е счел ирелевантно за настоящия спор обстоятелството, че междувременно корабът е бил арестуван и възбранен като обезпечителна мярка за задължения, вкл. такива за пристанищни такси, както и че впоследствие е продаден по изпълнително дело № 749/2021г. на ЧСИ Д. П.-Я. на трето лице. Водените предходни дела - т. д. № 55/2021 г. по описа на ВОС и т. д. № 1035/2020 г. по описа на ВОС, макар да имали връзка с настоящия спор, не представлявали част от предмета му – предметът на спора по тях представлявал кейови такси за престоя на кораба за предходен период, както и начислени пристанищни такси за извършени други услуги от пристанище Варна (снабдяване с електричество, вода, преместване в акваторията на порта и др.).

При формиране на своето вътрешно убеждение въззивният съд е изяснил, че в случая издаването на процесната фактура не е основание нито за възникналото по силата на закона парично задължение, нито за неговата изискуемост, а тя само би могла да послужи за покана за плащане при връчване на насрещната страна и при липса на друго предназначение съгласно чл. 84 и чл. 86 ЗЗД. Разгледал е правните доводи за неправилност на първоинстанционното решение, релевирани във въззивната жалба (относно допуснато съществено нарушение на съдопроизводствените правила - необсъждане на събраните по делото доказателства, което е довело до постановяване на решение при непълнота на доказателствата, като единствено е било обсъдено заключението на счетоводната експертиза и фактурата, която не установявала основание на задължението), като ги е приел за неоснователни. Счел е, че действително с отговора на исковата молба ответникът чрез назначения му от съда процесуален представител е оспорил верността на удостовереното във фактурата изявление на издателя, но е пояснил, че не следва да се открива производство по оспорване на нейната вярност по реда на чл. 193 ГПК, тъй като тя като частен свидетелстващ документ не се ползва с материална доказателствена сила, поради което преценката на съда за верността на съдържащите се в нея изявления следва да се основе на всички останали събрани по делото доказателства. Приел е, че предявеният иск намира своето правно основание в разпоредбата на чл. 103в ЗМП от закона и приетата въз основа на законовата делегация Тарифа за пристанищните такси събирани от ДП „ПИ“, в която същите са определени по размер (с изменението на закона - ДВ, бр.104/2020 г., таксите се определят по размер именно от ДП „ПИ“). Въз основа на извършените и от въззивния състав самостоятелни изчисления претендираната сума се явявала точен аритметичен израз на предвидените в чл. 5 от Тарифата, във вр. с чл. 103в от закона пристанищни такси.

При така приетите за установени правнорелевантни факти и изложените правни доводи и въззивният съд е достигнал до правния извод, че предявеният иск е основателен, вследствие на което като краен резултат от свята логическа мисловна дейност е потвърдил първоинстанционното решение.

Обобщени четирите процесуалноправни въпроси са от значение за установяване на действителните правнорелевантни обстоятелства по делото и изграждането на правилни фактически изводи при формиране на вътрешното убеждение на съда (арг. чл. 235, ал. 2 ГПК, във вр. с чл. 12 ГПК) – чрез съвкупната преценка на всички събрани по делото годни доказателствени средства (съобразно тяхната действителна доказателствена сила) и при съобразяване с наведените правни и фактически доводи във въззивната жалба и нейния писмен отговор. Именно вследствие на тази мисловна логическа дейност въззивният съд трябва да подведе приетите от него за установени по делото факти под диспозицията на приложимата материалноправна норма, за да реши правилно правния спор, предмет на исковото производство. Апелативният съд е извършил самостоятелна преценка на всички относими по делото доказателства, като се е произнесъл по релевираните във въззивната жалба правни доводи за неправилност на първоинстанционното решение, при съвкупния анализ на всички събрани по делото доказателства и действителната нормативна воля на законодателя. Изяснил е правнорелевантното обстоятелство, че процесните такси се определят съобразно формулата, описана в чл. 5, ал. 1-ал. 3 от Тарифа за пристанищните такси, събирани от ДП „ПИ“, като дължината на кораба – 89 м., се умножава по 0,10 евро и часовете на престой на кей - сумарно 23006 часа, като произведението се намалява с коефициент 0.5 - при липса на разтоварни работи (в конкретния случай не е начислена таксата по чл. 8 от Тарифата за обработка на отпадъци от кораба). При това аритметично изчисление се достига до сумата, предмет на исковата претенция - 102377 евро, за престоя на процесния кораб в пристанище Варна – през релевантния период. Отговорил е на всички правни доводи, изложени във въззивната жалба, за неправилност на първоинстанционното решение - счел е, че действително с отговора на исковата молба ответникът чрез назначения му от съда процесуален представител е оспорил верността на удостовереното във фактурата изявление на издателя, но е пояснил, че не следва да се открива производство по оспорване на нейната вярност по реда на чл. 193 ГПК, тъй като тя като частен свидетелстващ документ не се ползва с материална доказателствена сила, поради което преценката на съда за верността на съдържащите се в нея изявления следва да се основе на всички останали събрани по делото доказателства. Приел е, че предявеният иск намира своето правно основание в разпоредбата на чл. 103в ЗМП от закона и приетата въз основа на законовата делегация Тарифа за пристанищните такси събирани от ДП „ПИ“, в която същите са определени по размер (с изменението на закона - ДВ, бр.104/2020 г., таксите се определят по размер именно от ДП „ПИ“). Въз основа на извършените и от въззивния състав самостоятелни изчисления претендираната сума представлява точен аритметичен израз на предвидените в чл. 5 от Тарифата, във вр. с чл. 103в от закона пристанищни такси.

Следователно, въззивният е разгледал правния спор, пренесен с въззивната жалба, като се е произнесъл по всички наведени в нея правни доводи за неправилност на първоинстанционното решение, както предписват процесуалните правила, уредени в ГПК, и установената задължителна и казуална съдебна практика на ВКС. Въззивният съд е съобразил изцяло задължителните за правосъдните органи тълкувателни разяснения, дадени по т. 2 от ТР № 1/9.12.2013 г. на ВКС по тълк. д. № 1/2013 г., ОСГТК, съгласно които непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата, и подвеждане на установените факти под приложимата материалноправна норма. Въззивният съд е длъжен да реши спора по същество, като съобразно собственото си становище относно крайния му изход може да потвърди или да отмени решението на първата инстанция. Обект на въззивната дейност не са пороците на първоинстанционното решение, а решаването на материалноправния спор, при което преценката относно правилността на акта на първата инстанция е само косвен резултат от тази дейност.

Следователно, не е доказана специалната процесуална предпоставка, уредена в чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, за допускане на въззивното решение до касационно обжалване.

Дали при осъществения анализ на събраните по делото доказателства и на изложените във въззивната жалба правни доводи за неправилност на първоинстанционното решение апелативният съд е допуснал твърдяната в касационната жалба правна грешка, обуславяща необосноваността на въззивното решение, касационният съд може да се произнесе само при разглеждане на релевираните касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК, но едва след установяване на обстоятелството, че въззивното решение подлежи на касационен контрол при общата и специалните предпоставки, уредени в разпоредбата на чл. 280, ал. 1 ГПК.

Процесуалните правомощия на въззивния съд са уредени в ГПК, като те са изяснявани със задължителната съдебна практика, вкл. посочената в настоящото определение, поради което произнасянето по поставените четири процесуалноправни въпроси от настоящия състав на ВКС не би допринесло за промяна на създадената съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването на релевантните процесуалноправни норми, респ. за развитие на правото - разпоредбите, които уреждат правилата за събиране на доказателства и съвкупната преценка относно тяхната доказателствена стойност, са ясни и непротиворечиви.

Обжалваното решение не е очевидно неправилно съобразно самостоятелното селективно основание на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. От съдържанието му не се констатира нито превратно прилагане на материалния и процесуалния закон, нито груби нарушения на правилата на формалната логика. За да е очевидно неправилно по смисъла на чл. 280, ал. 2 ГПК, въззивното решение трябва да страда от особено тежък порок, който може да бъде констатиран от касационната инстанция без извършване на присъщата на същинския касационен контрол по чл. 290, ал. 2 ГПК проверка за обоснованост и съответствие с материалния закон на решаващите правни изводи на въззивния съд и за законосъобразност на извършените от него съдопроизводствени действия. Всяка друга неправилност, произтичаща от неточно тълкуване и прилагане на закона - материален и процесуален, и от нарушаване на правилата на формалната логика при разрешаване на правния спор, представлява основание за касационно обжалване и може да бъде преценявана от Върховния касационен съд само в случай, че въззивният акт бъде допуснат до касационен контрол в някоя от хипотезите на чл. 280, ал. 1 ГПК. Обжалваното въззивно решение не е очевидно неправилно, защото не е постановено нито в явно нарушение на закона (contra legem), нито извън закона (extra legem), нито изводите на съда са явно необосновани с оглед правилата на формалната логика.

По изложените съображения въззивното решение не следва да бъде допуснато до касационно обжалване.

За осъщественото процесуално представителство пред настоящата съдебна инстанция в полза на назначения от съда на основание чл. 35, ал. 2 КМЧП процесуален представител на касатора трябва да се изплати адвокатско възнаграждение в размер на сумата от 800 лв.

С оглед на изхода на настоящото съдебно производство на основание чл. 78, ал. 3 ГПК в полза на ответника по касационната жалба трябва да се присъдят сторените пред ВКС съдебни разноски – в размер на сумата от 800 лв., представляваща определеното на назначения от съда на ответника процесуален представител адвокатско възнаграждение, а на основание чл. 78, ал. 6 ГПК, във вр. с чл. 83, ал. 1, т. 5 ГПК в полза на бюджета на ВКС сумата от 30 лв.

Мотивиран от горното, Върховният касационен съд

ОПРЕДЕЛИ:НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 214/05.07.2024 г., постановено по в. т. д. № 193/2024 г. по описа на Апелативен съд-Варна, ІІІ с-в.

ДА СЕ ИЗПЛАТИ на адв. Н. Н. от АК-Варна, с адрес [населено място], ул. „Д-р П.“ № 52 сумата от 800 лв. – внесен депозит от Държавно предприятие „Пристанищна инфраструктура“ за осъщественото от този процесуален представител на „Н. Ф. Ш. С. А.“ процесуално представителство пред ВКС.

ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 3 ГПК „НИКА ФОРЧЪН ШИПИНГ С. А.“, регистрирано в Р. П. с рег. №[ЕИК], със седалище и адрес на управление Р. П. [населено място], Г. П. Т. Кале 50, етаж 20, ап. „Д“ и „Е“ да заплати на ДЪРЖАВНО ПРЕДПРИЯТИЕ „ПРИСТАНИЩНА ИНФРАСТРУКТУРА“ сумата от 800 лв. – съдебни разноски пред ВКС, а на основание чл. 78, ал. 6 ГПК, във вр. с чл. 83, ал. 1, т. 5 ГПК в полза на бюджета на ВКС сумата от 30 лв.

ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: 1.

2.