О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 2348

София, 28.07.2023 г.

Върховният касационен съд на Р. Б. Първо гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и първи март две хиляди двадесет и трета година в състав:

Председател: ДИЯНА ЦЕНЕВА

Членове: БОНКА ДЕЧЕВА

ВАНЯ АТАНАСОВА

като разгледа докладваното от съдията Атанасова гр. дело № 3819 по описа за 2022 год. и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба, подадена от С. Г. К. и С. Г. В., чрез адв. С. В. С., срещу решение № 157 от 19. 05. 2021 г. по в. гр. д. № 731/2020 г. на ОС – Перник, потвърждаващо решение № 630 от 12. 03. 2020 г. по гр. д. № 1489/2009 г. на РС – Перник в частта, с която е допусната съдебна делба на недвижим имот - апартамент № ***, находящ се на първи етаж, вход „***“, в блок № ***, на [улица], [населено място], с площ от 87, 54 кв. м., състоящ се от две стаи, кухня, дневна, баня, тоалетна, коридор и балкони, ведно с прилежащото му избено помещение № ***, с площ от 6, 72 кв. м., ведно с 4, 05 % идеални части от общите части на сградата и от правото на строеж върху мястото, нанесен като самостоятелен обект на собственост с идентификатор ***по КККР, между следните лица и при следните квоти: С. Г. В. - 1/4 идеална част, С. Г. К. - 1/4 идеална част за и Р. М. К. - 1/2 идеална част. Иска се допускане до касационно обжалване на въззивното решение на основание чл. 280, ал. 1, т. 3 и ал. 2, пр. 3 ГПК.

С подаден от Р. М. К., чрез адв. Б., отговор на исковата молба, се поддържа липса на основания по чл 280 ГПК за допускане до касационно обжалване на въззивното решение, правилност на същото и неоснователност на касационната жалба.

Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение, при извършването на преценка за наличие на основания по чл. 280 ГПК за допускане касационно обжалване на въззивното решение, съобрази следното:

Въззивният съд е препратил, на основание чл. 272 ГПК, към мотивите на първоинстанционния от фактическа и правна страна.

Прието е за установено от фактическа страна, че от 30. 05. 1943 г. до 06. 09. 1962 г. Г. Т. е бил в брак със С. В., прекратен със смъртта на съпругата. През време на брака е действал режим на разделност на имуществените отношения между съпрузите, а предвид прекратяване на брака преди влизане в сила на Семейния кодекс от 1968 г. /отм./, не е налице хипотезата на заварен брак по смисъла на чл. 103 ЗПР СК от 1968 г. /отм./.

През време на този брак Г. Т. е придобил в собственост имот пл. № 4010, в кв. 38 по плана на [населено място], ведно с построената през 1947 г. жилищна сграда.

След смъртта си С. В. е оставила за наследници съпруга си Г. Т. и децата си С. Г. В. и С. Г. К..

През 1963 г. имотът на Г. Т. бил отчужден на основание чл. 55а ЗПИНМ /отм./ за групово и кооперативно жилищно строителство. С решение от 23. 08. 1963 г. Г. Т. бил обезщетен имотно, с двустаен апартамент в новострояща се сграда, с доплащане на разликата между отчуждения и предоставения като обезщетение имот. Стойността на отчуждения имот е определена на 4751, 77 лв.

На 05. 10. 1964 г. Г. Т. е сключил втори граждански брак със С. Т., прекратен на 29. 10. 2004 г., със смъртта на съпругата. Този брак е „заварен“ по смисъла на чл. 103 ЗПР СК от 1968 г. /отм./, както и пар. 4 ПР СК от 1985 г. /отм./, поради което правилата относно имуществените отношения между съпрузите се прилагат и за наличните имущества, придобити преди влизане в сила на съответния кодекс.

През време на брака със С. Т. е избран, индивидуализиран и определен апартаментът от новостроящата се сграда, предоставен като обезщетение за отчуждения имот – това е процесният апартамент. От извършена на 21. 08. 1967 г. оценка на имота, предоставен като обезщетение, и справка-извлечение за стойността на отчуждените имоти е установено, че стойността на предоставения като обезщетение имот е възлизала на 8001, 51 лв., поради което Г. Т. е следвало да доплати 3249, 74 лв. (8001, 51 – 4751, 77). Тази разлика е била доплатена през време на брака на С. Т. и Г. Т., със средства от отпуснат заем от БИБ. В полза на Г. Т. и С. Т. е издаден констативен нотариален акт по чл. 55г ЗПИНМ /отм./ № 160/04. 06. 1969 г.

При тези данни съдът е приел, че 4751, 77/8001, 51 идеални части от процесния апартамент са били лична собственост на Г. Т., а 3249, 74/8001 идеални части са били обща собственост, в режим на СИО, на съпрузите Г. и С. Т..

С н. а. № 178/8. 06. 2000 г. Г. Т., чрез пълномощника си С. Т., и С. Т. продават на Л. В. 1/2 идеална част от процесния апартамент, а с н. а. № 141/24. 06. 2004 г. Л. В. и М. В. даряват 1/2 идеална част от апартамента на сина си Р. М. К..

Съдът е приел, че с договора за продажба от 8. 06. 2000 г. са прехвърлени всички идеални части притежавани в режим на СИО от съпрузите Г. и С. Т.– т. е. 3249, 74/8001, 51 ид. ч., както и 751, 01/8001, 51 ид. ч. от притежаваните в лична собственост от Г. Т. 4751, 77/8001, 51 идеални части - общо 4000, 755/8001, 51 (общо 1/2 идеална част от имота), при което Г. Т. е останал собственик на 1/2 идеална част (на 4000, 755/8001, 51 ид. ч.) от процесния имот.

Втората съпруга С. Т. починала 2004 г. и оставя за наследници съпруга си Г. Т., сестра и племенници от две сестри, починали преди нея. Съделителят Р. М. К. е син на племенницата й Л. А. В. (дъщеря на сестра й Г. Д. Я.).

Г. Т. е починал на 25. 06. 2007 г. и е оставил за законни наследници дъщерите си С. Г. В. и С. Г. К.

От правна страна съдът е приел, че собственици на 1/2 идеална част от процесния апартамент са С. Г. В. и С. Г. К. с дял по 1/4 идеална част всяка от тях, на основание наследяване на Г. Т., а собственик на 1/2 идеална част е Р. К. – на основание договор за дарение.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК е поставен се твърди очевидна неправилност на решението по смисъла на чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК, както и наличие на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК за допускането му до касационно обжалване.

Не е налице очевидна неправилност на въззивното решение по смисъла на чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК. Очевидната неправилност е квалифицирана форма на неправилност, която предполага наличието на видимо тежко нарушение на закона – материален или процесуален или явна необоснованост. Порокът следва да е особено тежък и да бъде констатиран от касационната инстанция без извършване на характерната за същинския касационен контрол проверка за наличие на отменителни основания за неправилност по чл. 281, т. 3 ГПК, каквато се извършва само в случай на допускане до касационно обжалване на въззивното решение. В случая обжалваното решение не страда от пороци с такава тежест. Не е налице прилагане на закона в неговия обратен смисъл, нито е налице прилагане на отменена, неотносима или позоваване на несъществуваща правна норма. Не са нарушени основни принципи на гражданския процес. Не е налице и очевидна необоснованост на акта, изразяваща се в явно несъответствие на фактическите изводи с правилата на логиката и науката.

Във връзка с основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК не е поставен правен въпрос – материален или процесуален. Съгласно ТР № 1/2010 г., т. 1, обжалваното решение не може да се допусне до касационен контрол без да бъде посочен правен въпрос, както и на основания различни от формулираните в жалбата. Посочването на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело и обусловил решаващите изводи на съда е задължение на касатора. Касационният съд може само да квалифицира и конкретизира, но няма право да извежда правния въпрос от твърденията и доводите на касатора в касационната жалба и изложението по чл. 284, ал. 3 ГПК, тъй като това би засилило твърде много служебното начало във вреда на ответната страна.

В останалата си част изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК съдържа оплаквания за неправилност на решението, поради постановяването му в нарушение на материалния закон и при необоснованост на фактическите изводи. Тези оплаквания представляват касационни основания за неправилност по чл. 281, т. 3 ГПК, обсъждането на каквито във фазата по чл. 288 ГПК е недопустимо. Преценка на правилността на въззивното решение би могла да се направи само с решението по чл. 290 ГПК, ако обжалваният акт бъде допуснат до касационен контрол.

По изложените съображения настоящият състав намира, че не са налице основания по чл. 280 ГПК за допускане до касационен контрол на въззивното решение за проверка на правилността му.

При този изход на делото жалбоподателите С. Г. К. и С. Г. В. следва да бъдат осъдени да заплатят на съделителя Р. М. К. сумата 600 лв. разноски за касационната инстанция, представляващи разходи за адвокатско възнаграждение.

С оглед на горното Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение,

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 157 от 19. 05. 2021 г. по в. гр. д. № 731/2020 г. на ОС – Перник.

ОСЪЖДА С. Г. К. и С. Г. В. да заплатят на Р. М. К. сумата 600 лв. разноски за касационната инстанция.

Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: