О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 2303
гр. София, 24.07.2023 г.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на осемнадесети май през две хиляди двадесет и трета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: АЛБЕНА БОНЕВА
ЧЛЕНОВЕ: БОЯН Ц.
МАРИЯ ХРИСТОВА
като разгледа, докладваното от съдия Боян Ц., гр. дело № 132 по описа за 2023 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производство по чл. 288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на ищците по делото Е. Й. Ц. и В. М. Ц., и в качествата им на еднолични търговци, съответно – ЕТ „Е. Ц. – Е.“ (заличен търговец, което е без значение за правосубектността и дееспособността `и) и ЕТ „В. Ц. – В.“, срещу решение № 137/30.09.2022 г., постановено по възз. гр. дело № 219/2022 г. на Великотърновския апелативен съд. С обжалваното въззивно решение, като е потвърдено първоинстанционното решение № 93/22.03.2022 г. по гр. дело № 336/2021 г. на Русенския окръжен съд, е отхвърлен, предявеният от двамата жалбоподатели срещу „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД, иск по чл. 439 от ГПК за признаване за установено, че ищците-касатори не дължат солидарно на ответното дружество сумата 100 642.47 лв. – неизплатена главница по договор за банков кредит от 26.05.2008 г., анекс № 1/11.11.2010 г. и анекс № 2/18.11.2011 г., и сумата 69 909.33 лв. – лихви върху главницата, по изпълнителен лист, издаден по ч. гр. дело № 9879/2012 г. на Русенския районен съд (РРС), за принудителното събиране на които е образувано изп. дело № 978/2019 г. на частен съдебен изпълнител (ЧСИ) с рег. № 833; в тежест на касаторите са възложени разноски по делото.
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в срок от процесуално легитимирани за това лица срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение. В жалбата се поддържат оплаквания и доводи за неправилност на същото, поради необоснованост, противоречие с материалния закон и нарушение на съдопроизводствените правила – касационни основания по чл. 281, т. 3 от ГПК.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК на касаторите Ц., като общи основания по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване, са формулирани следните правни въпроси: 1) относно задължението на решаващия съд да изложи мотиви по всички възражения на страните, направени във връзка с правни доводи, от които черпят своите права; 2) какво е процесуалното значение на постановлението за прекратяване на изпълнителното дело; 3) има ли съдебният изпълнител (СИ) законова възможност да върне изпълнителното основание на взискателя преди влизане в сила на постановлението за прекратяване на изпълнителното дело; 4) валидно извършени ли са изпълнителните действия по новообразувано изпълнително дело, което е образувано въз основа на изпълнително основание, което е било такова по прекратено изпълнително дело, по което сроковете за обжалване на постановлението за прекратяване не са изтекли; и 5) представлява ли валидно изпълнително действие изпращането на запорно съобщение до банка в хипотеза, при която съдебният изпълнител е получил на основание чл. 508, ал. 1 от ГПК отговор, че длъжникът няма сметка в съответната банка. По отношение на първите два правни въпроса жалбоподателите навеждат допълнителното основание за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, като поддържат, че въззивният съд разрешил първия въпрос в противоречие с решение № 331/19.05.2010 г. по гр. дело № 257/2009 г. на IV-то гр. отд. на ВКС и решение № 27/02.02.2015 г. по гр. дело № 4265/2014 г. на IV-то гр. отд. на ВКС, а втория въпрос – в противоречие с решение № 228/12.12.2019 г. по гр. дело № 3047/2019 г. на III-то гр. отд. на ВКС, решение № 115/04.07.2019 г. по гр. дело № 4861/2018 г. на IV-то гр. отд. на ВКС и решение № 179/27.07.2016 г. по гр. дело № 1653/2016 г. на IV-то гр. отд. на ВКС. Също по отношение на втория въпрос, както и по отношение на последните три правни въпроса касаторите навеждат допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК, като поддържат, че тези въпроси са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Жалбоподателите сочат и основанието за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК, като считат, че съставлявал очевидно нарушение на формалната логика фактът, че въззивният съд не обсъдил съображенията им за отрицателен отговор на третия и четвъртия от горните правни въпроси, а именно – според касаторите, съдебният изпълнител не следвало да връща изпълнителния лист на взискателя преди влизане в сила на постановлението за прекратяване на изпълнителното дело, „под страх“, че това ще доведе като последица невалидност на изпълнителните действия по новообразуваното изпълнително дело въз основа на същия изпълнителен лист.
Ответникът „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД в отговора си на касационната жалба излага съображения за неоснователност на жалбата, като не заявява становище относно допускането на касационното обжалване.
За да постанови обжалваното въззивно решение, апелативният съд е приел за установено по делото следното: На основание договор за цесия ответното дружество е придобило от „УниК. Б. АД вземане, произтичащо от договор за кредит от 26.05.2008 г. и анекси към него, солидарно срещу двамата ищци. За това вземане банката се е снабдила със заповед за изпълнение по чл. 417 от ГПК от 27.12.2012 г. и изп. лист по ч. гр. дело № 9879/2012 г. на РРС, и е предприела действия за събирането му по изп. дело № 75/2013 г. по описа на ЧСИ В. М., образувано на 25.01.2013 г. По изпълнителното дело е предприето изпълнение срещу ипотекиран в полза на банката недвижим имот, наложен е запор върху банкови сметки на ищеца Ц. и запор върху трудовото възнаграждение на ищцата Ц.. Последната преведена от работодателя по сметка на ЧСИ сума е на 05.04.2015 г., като от тази дата до 26.02.2019 г., когато като взискател на мястото на банката е конституиран цесионерът – ответното дружество, и след това – до 20.11.2019 г., не са извършвани изпълнителни действия. По искане на взискателя, с постановление от 19.11.2019 г. ЧСИ е прекратил производството по изп. дело № 75/2013 г. и на 20.11.2019 г. по молба на взискателя е образувал изп. дело № 978/2019 г. за събиране на непогасения остатък от задълженията по изп. лист – процесната главница в размер 100 642.47 лв. и процесната лихва в размер 69 909 лв. С молбата за образуване на изпълнителното дело взискателят е поискал от ЧСИ да наложи запор върху всички банкови сметки на длъжниците-ищци в „Те-дже зираат банкасъ“ АД, във връзка с което ЧСИ е изпратил запорни съобщения до банката на 20.11.2019 г., получени от нея на 21.11.2019 г. В тази банка длъжниците-ищци не са имали и нямат банкови сметки. На 02.03.2021 г. взискателят е отправил искане до ЧСИ, след извършване на справки, да наложи запор върху всички банкови сметки на длъжниците, върху трудовите им възнаграждения/пенсии и възбрана върху всяко налично имущество. На 04.03.2021 г. ЧСИ е изпратил запорни съобщения до „ТБ инвестбанк“ АД, „ЦКБ“ АД и „Ю. Б. АД, получени от банките на 05.04.2021 г.; на 12.03.2021 г. е наложен запор на два леки автомобила, собственост на длъжниците-ищци, а на 24.03.2021 г. – и запор върху трудовото възнаграждение на ищцата Ц..
При така установената фактическа обстановка, въззивният съд е намерил за неоснователен предявения от ищците-жалбоподатели установителен иск с правно основание чл. 439 от ГПК – за признаване за установено спрямо ответното дружество-взискател, че вследствие изтекла погасителна давност след влизане в сила на заповедта за изпълнение, послужила като изпълнително основание, изпълняемото му право е престанало да съществува.
За да обоснове този свой извод, апелативният съд е изложил съображения, че съгласно чл. 439, ал. 2 от ГПК, длъжникът може да оспорва изпълнението, позовавайки се само на факти, настъпили след приключване на съдебното дирене в производството, по което е издадено изпълнителното основание, и макар в заповедното производство да не се провежда съдебно дирене, разпоредбата е приложима и за факти, настъпили след влизане в сила на заповедта за изпълнение. Въззивният съд е приел, че след като в случая срещу издадената заповед за незабавно изпълнение от 27.12.2012 г. не са подадени възражения от длъжниците-ищци по реда на чл. 414 от ГПК, тя е влязла в сила за ищеца Ц. на 06.02.2013 г. и за ищцата Ц. – на 08.02.2013 г.
На следващо място апелативният съд е приел, че съгласно нормата на чл. 117, ал. 2 от ЗЗД, давностният срок за вземане, установено със съдебно решение, е пет години, както и че това се отнася и до вземания, установени с влязла в сила заповед за изпълнение, защото при неподаване на възражение против нея в преклузивния законов срок се получава крайният ефект на окончателно разрешен правен спор относно съществуването на вземането. Съдът е приел също, че съгласно даденото с ППВС № 3/18.11.1980 г. тълкуване на нормата на чл. 116, б. „в“ от ЗЗД, погасителната давност за процесното вземане по заповедта за изпълнение е прекъсната с образуването на изп. дело № 75/2013 г. и давността не тече докато трае изпълнителното производство. Въззивният съд е съобразил, че това ППВС е обявено за изгубило сила с т. 10 от тълкувателно решение (ТР) № 2/26.06.2015 г. на ОСГТК на ВКС, с което е разяснено, че образуването на изпълнителното дело не представлява предприемане на действия на принудително изпълнение по смисъла на чл. 116, б. „в“ от ЗЗД и не води до прекъсване на погасителната давност, а тя се прекъсва многократно с предприемането на кое да е изпълнително действие в рамките на определен изпълнителен способ. Съдът е посочил и че поради противоречие в съдебната практика, по въпроса от кой момент действа отмяната на ППВС № 3/18.11.1980 г. и прилага ли се ТР № 2/26.06.2015 г. за вземания по изпълнителни дела, образувани преди приемането му, е образувано тълкувателно дело № 3/2020 г. на ОСГТК на ВКС, по което към момента на постановяване на въззивното решение не е било постановено тълкувателно решение. Въззивният съд е възприел становището, че отмяната на ППВС № 3/18.11.1980 г. поражда действие от датата на обявяване на ТР № 2/26.06.2015 г., оттогава предшестващият тълкувателен акт престава да се прилага по отношение на висящите към този момент изпълнителни дела, и от тази дата за тях се прилага новото разрешение. Апелативният съд е приел, че отнесено към настоящия казус, това означава, че до 25.06.2015 г. за процесното вземане давност не е текла, но считано от тази дата е започнала да тече новата петгодишна давност.
По-натам въззивният съд е приел, че с оглед предмета на настоящия правен спор, настъпилата перемпция и прекратяването на изп. дело № 75/2013 г. на основание чл. 433, ал. 1, т. 8 от ГПК поради бездействие на взискателя в продължение на две години, е ирелевантна за давността. В тази връзка съдът е изложил съображения, че перемпцията и давността са два различни правни института с различни правни последици; перемпцията е основание за прекратяване на конкретно изпълнително дело, като прекратяването настъпва по право, и без правно значение е дали съдебният изпълнител ще постанови акт за констатиране на прекратяването и кога ще направи това, като няма пречка взискателят да поиска образуването на ново изпълнително дело. За разлика от перемпцията, давността изключва възможността за предприемане на принудително изпълнение за удовлетворяване на вземането на кредитора, което обуславя и правния интерес на длъжниците-ищци от воденето на настоящото дело.
Въззивният съд е приел още, че тъй като изп. дело № 75/2013 г. е прекратено по право на 05.04.2017 г. – две години след последното предприето изпълнително действие, и по него не е могло да се извършват изпълнителни действия, то правилно за продължаване на изпълнението е образувано новото изп. дело № 978/2019 г. по описа на същия ЧСИ. Съдът е приел и че започналият да тече на 26.06.2015 г. давностен срок, е прекъснат на 21.11.2019 г. – с налагането от ЧСИ на запор върху банкови сметки на длъжниците-ищци в „Те-дже зираат банкасъ“ АД. В тази връзка въззивният съд е намерил за неоснователно оплакването (доводът) на жалбоподателите-ищци, че изпращането на запорно съобщение до банка, на която те не са клиенти, не представлявало валидно изпълнително действие, прекъсващо давността. Съдът е изтъкнал, че по този въпрос е налице произнасяне в т. 5 от ТР № 3/10.07.2017 г. на ОСГТК на ВКС – в смисъл, че съществуването на вземане на длъжника от съответната банка не е част от фактическия състав по налагането на запора, а е от значение само за постигане на предвидените в закона последици – да послужи за удовлетворяване на взискателя или не; съгласно разпоредбите на чл. 450, ал. 3 и чл. 507 от ГПК, запорът се счита наложен с разпореждането на съдебния изпълнител и с получаването на запорното съобщение от третото задължено лице; изпращането на запорното съобщение до банката представлява действие по налагането на запора, дори и в случаите, в които е върнато уведомление по чл. 508 от ГПК, че длъжникът не разполага със сметка в банката; от значение за определяне на вида на действието е материализираното в него изявление на съдебния изпълнител, а не дали са настъпили свързаните с това изявление правни последици; в случай, че вземането не съществува, запорът не може да породи предвидените в закона последици, а оттам и не може да се реализира изпълнителният способ, от който той е част, като вземането на кредитора ще остане неудовлетворено. По тези съображения въззивният съд е приел, че към датата на налагането на запора – 21.11.2019 г., петгодишният давностен срок по отношение на процесното вземане, започнал да тече на 26.06.2015 г., не е изтекъл; респ. – отново е преповторил крайния си извод, че исковата претенция по делото е неоснователна.
Настоящият съдебен състав намира, че при така изложените мотиви към обжалваното въззивно решение, не са налице основания за допускане на касационното му обжалване.
Възприетият от въззивния съд положителен отговор на последния формулиран от страна на касаторите правен въпрос (представлява ли валидно изпълнително действие изпращането на запорно съобщение до банка в хипотеза, при която съдебният изпълнител е получил на основание чл. 508, ал. 1 от ГПК отговор, че длъжникът няма сметка в съответната банка) е даден в актуалната задължителна практика на ВКС, обективирана в т. 5 от ТР № 3/10.07.2017 г. на ОСГТК на ВКС, на която апелативният съд и изрично се е позовал. Доводите на касаторите, че така даденото задължително тълкуване било остаряло и се нуждаело от осъвременяване или от доразвитие поради възможност за злоупотреба от страна на взискателите, са напълно несъстоятелни, тъй като не е налице съществена промяна в обществените отношения или законодателни изменения, които да налагат такова осъвременяване или промяна на тази задължителна практика, която е нова и е актуална, включително и съотнесена спрямо института на погасителната давност. Този извод следва и от т. 10 от ТР № 2/26.06.2015 г. на ОСГТК на ВКС, в която е прието, че нова погасителна давност за вземането започва да тече от датата, на която е поискано или е предприето последното валидно изпълнително действие, като в мотивите е разяснено и следното: При изпълнителния процес давността се прекъсва многократно – с предприемането на всеки отделен изпълнителен способ и с извършването на всяко изпълнително действие, изграждащо съответния способ. Искането да бъде приложен определен изпълнителен способ прекъсва давността, защото съдебният изпълнител е длъжен да го приложи, но по изричната разпоредба на закона давността се прекъсва с предприемането на всяко действие за принудително изпълнение. Ищецът (кредиторът, взискателят) няма нужда да поддържа висящността на исковия процес, но трябва да поддържа със свои действия висящността на изпълнителния процес като внася съответните такси и разноски за извършването на изпълнителните действия, изграждащи посочения от него изпълнителен способ, както и като иска повтаряне на неуспешните изпълнителни действия и прилагането на нови изпълнителни способи. От така дадените разяснения също ясно следва, че всяко искане на взискателя, както и всяко предприемане от съдебния изпълнител на изпълнително действие прекъсват давността, дори когато изпълнителното действие е неуспешно проведено не по вина на взискателя, каквато е разглежданата хипотеза на липса на банкова сметка (вземане) на длъжника в (към) съответната банка, на която е връчено запорното съобщение. В тази връзка следва да се посочи и че злоупотреба с процесуални права (включително и от страна на взискателя в изпълнителното производство) е винаги възможна (макар да е неправомерна), но наличието или не на такава злоупотреба с права се преценява винаги с оглед конкретните обстоятелства във всеки отделен случай (а по настоящото дело такива конкретни обстоятелства нито са твърдяни, нито са обсъждани от въззивния съд), без от това да се налага промяна на дадено принципно разрешение в задължителната практика на ВКС. По така изложените съображения и съгласно задължителните указания и разяснения, дадени с т. 4 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, петият поставен от касаторите правен въпрос не е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК, респ. – не е налице така сочената от жалбоподателите допълнителна предпоставка за допускане на касационното обжалване по този въпрос.
Също в мотивите към т. 10 от ТР № 2/26.06.2015 г. на ОСГТК на ВКС е прието, че в доктрината и съдебната практика е трайно установено разбирането, че прекратяването на изпълнителното производство поради т. нар. „перемпция“ – на основание чл. 433, ал. 1, т. 8 от ГПК – настъпва по силата на закона, а съдебният изпълнител може само да прогласи в постановление вече настъпилото прекратяване, когато установи осъществяването на съответните правнорелевантни факти. Изрично е разяснено и че е без правно значение дали съдебният изпълнител ще постанови такъв акт за прекратяване на принудителното изпълнение и кога ще направи това, тъй като прекратяването на изпълнителното производство на това основание става по право (ex lege). Въззивният е приел същото в мотивите към обжалваното решение, с което е разрешил и втория поставен от касаторите правен въпрос (какво е процесуалното значение на постановлението за прекратяване на изпълнителното дело) в съответствие със задължителната практика на ВКС, поради което и по отношение на този въпрос не е налице допълнителната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК. По отношение на него не е налице и хипотезата по 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, тъй като в никое от трите посочени в тази връзка решения на ВКС (решение № 228/12.12.2019 г. по гр. дело № 3047/2019 г. на III-то гр. отд., решение № 115/04.07.2019 г. по гр. дело № 4861/2018 г. на IV-то гр. отд. и решение № 179/27.07.2016 г. по гр. дело № 1653/2016 г. на IV-то гр. отд.) не е прието перемпцията по чл. 433, ал. 1, т. 8 от ГПК да не настъпва по право, нито пък е прието при настъпването на това прекратително основание да е необходимо съдебният изпълнител да издаде изрично постановление за прекратяване на изпълнителното производство. Тези три решения на ВКС са постановени в съдебната фаза на дисциплинарни производства – по реда на чл. 73 от ЗЧСИ, като те нямат никакво отношение нито към разглеждания правен въпрос, нито към настоящия казус, респ. – съставляват неотносима в случая практика на ВКС, и нито въззивното решение е в противоречие с тях, нито пък те са в противоречие с цитираните по-горе разяснения в мотивите към т. 10 от ТР № 2/26.06.2015 г. на ОСГТК на ВКС, в съответствие с които апелативният съд е разрешил въпроса.
Третият и четвъртият правни въпроси (има ли съдебният изпълнител законова възможност да върне изпълнителното основание на взискателя преди влизане в сила на постановлението за прекратяване на изпълнителното дело; и валидно извършени ли са изпълнителните действия по новообразувано изпълнително дело, което е образувано въз основа на изпълнително основание, което е било такова по прекратено изпълнително дело, по което сроковете за обжалване на постановлението за прекратяване не са изтекли) не са обуславящи правните изводи на въззивния съд и не са от значение за изхода на материалноправния спор по делото, поради което не осъществяват общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване (т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС). След като въззивният съд (в съответствие със задължителната практика на ВКС) е приел, че поради настъпилата перемпция изп. дело № 75/2013 г. е било прекратено по право (ex lege) още на 05.04.2017 г., то съгласно гореизложеното, изцяло ирелевантно за правния спор е дали изобщо съдебният изпълнител е издал постановление за прекратяването на това изпълнително производство, респ. – напълно ирелевантно е и издаденото в случая повече от две години и половина по-късно постановление от 19.11.2019 г. за неговото „прекратяване“ по молба на взискателя. Поради вече настъпилата перемпция, това постановление очевидно нито е могло да „влезе в сила“, а още по-малко – да повлияе по какъвто и да било начин върху валидността на изпълнителните действия, извършени по новообразуваното изп. дело № 978/2019 г. С оглед това, въззивният съд само е констатирал наличието на това постановление от 19.11.2019 г. при обсъждането на доказателствата по делото, и по никакъв начин не го е коментирал при излагането на правните си съображения и изводи по спора, тъй като не е имало необходимост от такова обсъждане, включително и на свързаните с него правни доводи на касаторите-ищци, отговор по същество на които е даден с извода на съда за настъпилата по-рано перемпция и изричните му съображения в тази връзка, че е без правно значение дали съдебният изпълнител ще постанови акт за констатиране на прекратяването и кога ще направи това.
От изложеното следва, че не е налице и твърдяната от касаторите очевидна неправилност на въззивното решение по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. 3 от ГПК, изразяваща се според тях в необсъждане от апелативния съд именно на тези им доводи и съображения за отрицателен отговор на горните два правни въпроса.
В посочената от жалбоподателите практика на ВКС е даден следният отговор на първия формулиран от тях правен въпрос: В решение № 331/19.05.2010 г. по гр. дело № 257/2009 г. на IV-то гр. отд. е прието, че съдът е задължен да обсъди всички събрани по делото доказателства, заедно и поотделно, както и да отговори на всички доводи и възражения на страните, свързани с твърденията им. В решение № 27/02.02.2015 г. по гр. дело № 4265/2014 г. на IV-то гр. отд. е прието, че съдът е длъжен да изложи мотиви по всички възражения на страните, направени във връзка с правни доводи, от които черпят своите права, както и събраните по искания на страните доказателства във връзка с техните доводи; преценката на всички правно релевантни факти, от които произтича спорното право, както и обсъждането на всички събрани по надлежния процесуален ред доказателства във връзка с тези факти, съдът следва да отрази в мотивите си, като посочи въз основа на кои доказателства намира едни факти за установени, други за неустановени. В същия смисъл е трайната и постоянна съдебна практика, отразена и в множество други решения на ВКС по тълкуването и приложението на чл. 12, чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 от ГПК. В случая, както стана ясно, въззивният съд е мотивирал обжалваното решение в пълно съответствие с тази практика на ВКС и по никакъв начин не се е отклонил от нея, поради което и по отношение на този правен въпрос не е налице допълнителната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, сочена от жалбоподателите. В тази връзка следва да се отбележи и че съгласно разясненията, дадени с т. 1 и т. 2 от TP № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, несъгласието на касатора с фактическите констатации и с правните изводи на въззивния съд, респ. – конкретните касационни оплаквания за неправилност на въззивното решение по чл. 281, т. 3 от ГПК, сами по себе си не съставляват основание за допускане на касационното обжалване, след като не се установява противоречие между въззивното решение и практиката на ВКС по съответния правен въпрос.
В заключение – касационното обжалване на въззивното решение не следва да се допуска, тъй като не са налице наведените от жалбоподателите основания за това по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 и ал. 2, предл. 3 от ГПК; съдът намира, че не са налице и останалите две хипотези по чл. 280, ал. 2 от ГПК – за служебно допускане на касационното обжалване.
Предвид изхода на делото, съгласно чл. 78, ал. 3 и ал. 8 от ГПК жалбоподателите-ищци дължат и следва да бъдат осъдени да заплатят на ответното дружество, претендираните от последното разноски за юрисконсултско възнаграждение за защитата му в производството пред настоящата съдебна инстанция, чиито размер, определен съгласно чл. 25а, ал. 3, предл. последно от НЗПП, във вр. с чл. 78, ал. 8 от ГПК и с чл. 37, ал. 1 от ЗПП, предвид вида и количеството дейност на процесуалния му пълномощник по делото – юрисконсулт, а именно – изготвянето на отговора на касационната жалба, възлиза на сумата 50 лв.
Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение
ОПРЕДЕЛИ :
НЕ ДОПУСКА касационното обжалване на решение № 137/30.09.2022 г., постановено по възз. гр. дело № 219/2022 г. на Великотърновския апелативен съд.
ОСЪЖДА Е. Й. Ц. с ЕГН [ЕГН] и В. М. Ц. с ЕГН [ЕГН] да заплатят на „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД с ЕИК[ЕИК] сумата 50 лв. (петдесет лева) – разноски за касационното производство по делото.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: