- 9 -

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 2456

гр. София, 14.08.2023 година.

Върховният касационен съд, гражданска колегия, ІV-то отделение, в закрито заседание на 12.04.2023 (дванадесети април две хиляди и двадесет и трета) година в състав:

Председател: Зоя Атанасова

Членове: Владимир Йорданов

Димитър Димитров

като разгледа докладваното от съдията Д. Д. гражданско дело № 181 по описа за 2023 година, за да се произнесе взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 288 от ГПК като е образувано по повод на касационна жалба с вх. № 7150/12.11.2022 година, подадена от Прокуратурата на Р. Б. срещу решение № 133/18.10.2022 година на Апелативен съд Варна, І състав, постановени по гр. д. № 297/2022 година.

С обжалваното решение съставът на Апелативен съд Варна е потвърдено първоинстанционното решение № 206/19.02.2022 година на Окръжен съд Варна, гражданско отделение, 11-ти състав, постановено по гр. д. № 1651/2021 година в обжалваната му част, с която Прокуратурата на Р. Б. е осъдена, на основание чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ, да заплати на П. Х. К. сумата от 33 000.00 лева, представляваща обезщетение за неимуществени вреди, изразяващи се в претърпени страх от осъждане; траен стрес, персистирал в дистрес; душевни страдания; негативни отношения и отчуждение от близките и колегите; уронване на престиж и добро име; социално дистанциране, нарушени сън и апетит, главоболие, напрежение, тревожност, потиснатост, влошено качество на живот; отключени заболявания (хипертония III-та степен, кардиологични заболявания и захарен диабет тип 2), които налагат постоянно лечение с медикаменти, всички от които, в резултат на неоснователното привличане като обвиняем по ДП № 196/2010 година по описа на Окръжна прокуратура Варна на 09.03.2011 година и повдигането на обвинение срещу К. по: н. о. х. д. № 613/2011 година по описа на Окръжен съд Варна и в. н. о. х. д. № 431/2011 година по описа на Апелативен съд Варна, върнато и образувано в н. о. х. д. № 1532/2013 година по описа на Окръжен съд Варна, след това отново образувано в н. о. х. д. № 421/2014 година по описа на Окръжен съд Варна, в. н. о. х. д. № 370/2015 година по описа на Апелативен съд Варна и к. н. д. № 1322/2016 година по описа на ВКС, върнато на въззивна инстанция и образувано във в. н. о. х. д. № 137/2017 година по описа на Апелативен съд Варна, за престъпление по чл. 123, ал. 1 от НК (че на 20.04.2010 година причинил смърт на дете, прието за лечение в МБАЛ „С. М. АД [населено място], поради незнание или немарливо изпълнение на правно регламентирана дейност, представляваща източник на повишена опасност, при лечението на детето в болницата), за което обвинение окончателно бил признат за невиновен с влязло в законна сила на 25.07.2018 година решение по последното посочено въззивно производство, заедно със законната лихва върху сумата, считано от 25.07.2018 година до окончателното плащане.

В касационната на жалба Прокуратурата на Р. Б. се излагат доводи за това, че решението на Апелативен съд Варна е постановено при нарушение на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и е необосновано Направено е искане обжалваното решение да бъде отменено, като се постанови ново такова, с което предявеният от П. Х. К. срещу Прокуратурата на Р. Б. иск, с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ, да бъде отхвърлен или евентуално да бъде намален размера на обезщетението за неимуществени вреди. В изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК касаторът е посочил, че са налице основания за допускане на касационно обжалване на решението на Апелативен съд Варна по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК

Ответникът по касационната жалба П. Х. К. е подал отговор на същата с вх. № 80/05.01.2023 година, с който е изразил становище, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на решение № 133/18.10.2022 година на Апелативен съд Варна, І състав, постановени по гр. д. № 297/2022 година и такова не трябва да се допуска, а ако се допусне жалбата се оспорва като неоснователна и се иска оставянето и без уважение, като въззивното решение бъде потвърдено.

Прокуратурата на Р. Б. е била уведомена за обжалваното решение на 20.10.2022 година, а подадената от нея касационна жалба е с вх. № 7150/12.11.2022 година. Поради това е спазен предвидения от чл. 283, изр. 1 от ГПК преклузивен срок за обжалване като жалбата отговаря на формалните изисквания на чл. 284 от ГПК. Същата е подадена от надлежна страна, поради което е допустима.

Върховният касационен съд, гражданска колегия, ІV-то отделение, преценявайки въпросите посочени от жалбоподателите в подаденото от тях изложения на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК, намира следното:

При постановяване на решението си съставът на Апелативен съд Варна е в конкретният случай Държавата чрез Прокуратурата на Р. Б. отговаряла за вредите, причинени на П. Х. К. от повдигнатото и поддържано незаконно обвинение в престъпление по чл. 123, ал. 1 от НК (че на 20.04.2010 година причинил смърт на дете, прието за лечение в МБАЛ „С. М. АД [населено място], поради незнание или немарливо изпълнение на правно регламентирана дейност, представляваща източник на повишена опасност, при лечението на детето в болницата), по което той бил оправдан. Съгласно трайно установената практика на ВКС, размерът на обезщетението за неимуществени вреди бил свързан с критерия за справедливост, дефинитивно определен в чл. 52 от ЗЗД, спрямо който настъпилата вреда се съизмерявала. Справедливостта, като критерий за определяне паричния еквивалент на моралните вреди, включвала винаги конкретни факти, относими към стойността, която засегнатите блага са имали за своя притежател. В този смисъл справедливостта по смисъла на чл. 52 ЗЗД не била абстрактно понятие, а се извеждала от преценката на конкретните обстоятелства, които носели обективни характеристики-характер и степен на увреждане, начин и обстоятелства, при които било получено, последици, продължителността и степен на интензитет, възраст на увредения, обществено и социално положение. С оглед спецификата на фактическия състав на чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ, от който произтичала отговорността на държавата за вреди като критерий за преценка бил въведен и срокът на наказателното преследване, както и характера на престъплението по повдигнатото обвинение, неговото разгласяване и последиците от това. Принципът на справедливост включвал в най-пълна степен обезщетяване на вредите на увреденото лице от вредоносното действие. При определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди от незаконното обвинение, въззивният съд съобразявал, че наказателното производство срещу П. Х. К. било продължило над седем години (7 години и 4 месеца) и това, че същото се било водило срещу множество лица и по повече обвинения било обосновало неговата поголяма продължителност която надхвърляла рамките на разумния срок по смисъла чл. 6, § 1 от КЗПЧОС. Този срок представлявал един значителен период от живота на К.–мъж на 58 години, утвърден в професията си лекар и преподавател, в активна възраст, с неопетнена репутация и авторитет, в който период той бил подложен на непрекъснатия стрес от наказателното преследване и неизвестността от изхода му. В насока на по-висок размер на обезщетението следвало да бъдат съобразени най-вече вида и характера на престъплението, за което К. бил обвинен-причиняване на смърт на дете и то поради незнание или немарливо изпълнение на правно регламентирана дейност, представляваща източник на повишена опасност, за което било предвидено много тежко наказание-лишаване от свобода от пет до петнадесет години. Въззивният съд отчитал и интензитета на наказателното производство-извършване на множество процесуални действия, както и хода на наказателното дело в трите инстанции (в т. ч. и няколкократното му връщане за поправяне на процесуални нарушения) и в този смисъл поддържания с години страх от неизвестността от изхода му. В насока на повисоко обезщетение, въззивният съд отчитал също така и обстоятелството, че обвинението било повдигнато във връзка с професионалната дейност на П. Х. К. като лекар и касаело живота на лекувано (оперирано) от него дете, поради което това обвинение било засегнало с по-голям интензитет емоционалната му сфера. По-висок размер на обезщетението бил обусловен и от това, че случаят бил добил популярност в електронните медии, получил бил широк обществен отзвук и бил обсъждан, включително и сред колегите, студентите и пациентите на К.. Все в тази насока следвало да бъде отчетен и доказания със съдебно-психичната експертиза и показанията на свидетелите по-голям от обичайния интензитет на преживените от П. Х. К. морални вреди от засягане на обичайния му начин на живот, отражението на стреса в ежедневието му, в личен план и в работната му среда, включително сред колеги, студенти и пациенти (напрегнатост, потиснатост, тревожност, ограничени контакти, песимистични нагласи, отдръпване от социалния кръг и затваряне в себе си). Въззивният съд отчитал също така и влошаването на здравословното състояние на К. (с пряко влияние и основен фактор за възникване и задълбочаване на хипертонична болест и захарен диабет и последвалите във времето инфекции и предсърдно мъждене-свързани с хипертонията и диабета) и необходимостта от непрекъснато поддържащо лечение, както и че депресивното му емоционално и психологично състояние (с умерена тревожност, значително повишена невротичност, нездравословна автоагресивност, затвореност-нежелание да разговаря с околните, редуцирани социални контакти, пасивно-отбранителен начин на реагиране, намален фрустрационен толеранс) не било отшумяло и продължавало да е актуално и към момента. От друга страна, въззивният съд съобразявал, че по наказателното дело П. Х. К. бил с лека мярка за неотклонение „подписка“, че бил оправдан в две съдебни инстанции, както и че бил продължил да работи като лекар на същото място до пенсионирането му. Предвид тези съображения и конкретните данни по делото и като съобразявал стандарта на живот в страната и средностатистическите показатели за доходи по време на възникване на увреждането, както и съдебната практика в сходни случаи въззивният съд намирал, че за обезщетяването на причинените му от незаконното обвинение вреди и с оглед принципа на справедливост и на основание чл. 52 от ЗЗД, на П. Х. К. следвало да бъде присъдена сумата от 33 000.00 лева., като по-високият от средния размер на обезщетението бил обусловен от приетото относно продължителността, естеството и тежестта на обвинението, медийното разгласяване и обсъждане на случая, по-голямата интензивност на емоционалните преживявания, влошаването на здравословното състояние, негативното повлияване на професионалното и социалното му функциониране, както и остатъчните депресивни симптоми и след приключване на наказателното дело и това, че повдигнатото обвинение било във връзка с трудовата му функция, което го компрометира и като професионалист с коренна промяна и загуби в социалния му живот. При определянето на този размер, въззивният съд вземал предвид и факта, че самото осъждане на Прокуратурата на Р. Б. имало основно репариращо действие-предвид моралния, а не имуществен характер на процесните вреди.

Във връзка с тези изводи на състава на Апелативен съд Варна с изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК Прокуратурата на Р. Б. иска допускането на касационен контрол на обжалваното решение по процесуално правния въпрос за начина на определяне на неимуществените вреди след задължителната преценка на всички конкретни обективно съществуващи обстоятелства за точното прилагане на принципа на справедливостта, установен с чл. 52 от ЗЗД. Навеждат се доводи, че въззивният съд е разрешил този въпрос с противоречие с т. ІІ от ППВС № 4/23.11.1968 година, т. 3 и т. 11 от ТР № 3/22.04.2005 година, постановено по тълк. д. № 3/2004 година на ОСГК на ВКС и т. 19 от ТР № 1/04.01.2001 година, постановено по тълк. д. № 1/2001 година на ОСГК на ВКС. Наред с това се иска допускане на касационното обжалване на решението на Апелативен съд Варна и по отношение на въпроса за определянето на правилния размер на обезщетението за неимуществени вреди на пострадалия в съответствие с обществения критерий за справедливост по смисъла на чл. 52 от ЗЗД, като е направено позоваване на първите два от вече цитираните актове на ВС и ВКС.

В касационната си жалба Прокуратурата на Р. Б. навежда доводи за това, че изводите на въззивната инстанция относно причинната връзка между заболяванията на П. Х. К. и воденото срещу него наказателно производство не била установена по категоричен начин, тъй като в съдебномедицинската експертиза имало противоречие относно датата на констатирането им. Първоинстанционният съд забелязал това, но при постановяване на решението си се позовал на дадено в откритото съдебно заседание обяснение на вещото лице. Същото бил направил и въззивният съд, който бил посочил, че дори да би се приело относно хипертонията, че индикации за нея е имало и по-рано във времето, очевидно обвинението срещу К. е водещата причина за рязкото влошаване на това заболяване. Също така не било отчетено, че заболяванията не били подложени на достатъчно добра терапия. Въззивният съд също така не бил оценил и това, че по отношение на К. била взета най-леката мярка за неотклонение „подписка“. Съдебно-психологичната експертиза била изготвена значително по-късно във времето, поради което не могла да даде достоверно заключение.

Във връзка с първия от поставените от Прокуратурата на Р. Б. в изложението й по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК въпроси трябва да се има предвид, че същият се основава на дадените с ППВС № 4/23.12.1968 година указания в тази насока. Отразеното в т. ІІ от мотивите на ППВС № 4/23.12.1968 година становище на Пленума на ВС е намерило израз в т. 11 от диспозитива на същото ППВС. Съгласно даденото в т. 11 от ППВС № 4/23.12.1968 година указание при определяне размера на неимуществените вреди следва да се вземат под внимание всички обстоятелства, които обуславят тези вреди като в мотивите към решенията си съдилищата трябва да посочват конкретно тези обстоятелства, както и значението им за размера на неимуществените вреди. Това указание е доразвито с т. 11 от ТР № 3/22.04.2005 година, постановено по тълк. д. № 3/2004 година на ОСГК на ВКС, където е посочено, че обезщетение за неимуществени вреди се дължи и в случаите на частично оправдаване на лицето като същото се определя глобално по справедливост като се вземат предвид броя на деянията, за които е постановена оправдателна присъда и тежестта на тези, за които деецът е осъден, съпоставени с тези, за които е оправдан и като се вземат предвид особеностите на всеки конкретен случай. В случая изложените във въззивното решение мотиви относно определянето на вида и размера на претърпените от П. Х. К. вреди отговарят на изискванията на т. 11 от ППВС № 4/23.12.1968 година и т. 11 от ТР № 3/22.04.2005 година, постановено по тълк. д. № 3/2004 година на ОСГК на ВКС. Въззивният съд е изследвал всички установени по делото и относими към определянето на размера на обезщетението обстоятелства, включително и това, че случаят и наказателното производство срещу П. Х. К. и останалите обвинени медици за причинена смърт на дете, поради немарливо изпълнение служебните задължения, бил широко медийно разгласен в онлайн издания на информационни сайтове с данни, че информацията била „от пресцентъра на болничното заведение“, от „фейсбук група, създадена от семейството и близки на родителите на починалото дете“ и от журналистически проверки и инициативи. Нямало данни информацията да била официално изнесена от Прокуратурата на Р. Б. но интересът в медиите и публичното обсъждане на наказателното дело бил следствие от незаконото обвинение и негативните преживявания на К. в тази връзка били вреди от същото. Към датата на повдигане на обвинението П. Х. К. е бил на 58 години, работел е като „лекар детска хирургия“ при МБАЛ „Св. Марина“ АД [населено място] и бил главен асистент в съответната катедра в МУ Варна. Работил бил по специалността си от 2006 година до 2017 година, когато бил пенсиониран, като от 2010 година до 2017 година бил и Началник отделение „Детска хирургия“. Бил кандидат на медицинските науки от 1989 година и се бил ползвал с авторитет в професионалните си среди. През целия период на наказателното производство П. Х. К. бил подложен на стрес, което пряко било допринесло за възникване и задълбочаване на хипертонията и на диабета. Единствени други странични фактори при него били възрастта му над 55 години и наднорменото му тегло. Последвалите във времето инфекции и предсърдно мъждене били пряко свързани с хипертонията и диабета. От експертизата на вещото лице се налагал извода, че заболяванията са се били проявили в периода на воденото наказателно производство срещу К., като отчетеното еднократно високо артериално налягане преди обвинението било изолирано и посочено от вещото лице с друг произход при разясненията му в съдебно заседание. В този смисъл оплакванията във въззивната жалба за наличие на болестите преди процесния период били неоснователни. Вещото лице било категорично, че стресът бил пряка причина за възникване и развитие на болестите, но в конкретния случай следвало да бъде отчетено и наличието на посочените от него допълнителни фактори за развитие на болестите като възраст и наднормено тегло. Перманентният стрес водел до дистрес-до болестни състояния. Повдигнатото обвинение се било отразило пряко негативно на здравословното му състояние, като било понижило имунната му система и било обострило наличните до този момент заболявания, отключило било захарен диабет, довело било до още допълнителни кардиологични диагнози (предсърдно мъждене и трептене), както и било въздействало върху психоемоционалното му състояние (потиснат, тревожен, с перманентен стрес, понижило е фрустрационния му толеранс, увеличило било невротичността). Наранени били честта и достойнство му, доброто име на лекар и изграденият през годините авторитет като професионалист и преподавател в Медицински университет. Именно тези обстоятелства, отчетени наред с онези, които обичайно се търпят от незаконосъобразното наказателно производство са дали основание на въззивния съд да определи по-висок размер от обичайния за така претърпените от К. неимуществени вреди, като се има предвид, че това са допълнителни фактори, които увеличават интензитета на последните. Същевременно не съществува процесуална пречка, ако съдът констатира противоречие, в заключението на вещото лице да вземе мерки за отстраняването на същото при разпита на експерта в съдебното заседание. В случай, че противоречието бъде отстранено по този начин не е задължително съдът да назначава повторна или допълнителна експертиза по този въпрос. Предвид на това не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на въззивното решение на Софийски градски съд по този въпрос.

По отношение на въпроса свързан с правилния размер на обезщетението за неимуществени вреди на пострадалия в съответствие с обществения критерий за справедливост по смисъла на чл. 52 от ЗЗД, следва да се има предвид, че както ППВС № 4/23.12.1968 година, така и ТР № 3/22.04.2005 година, постановено по тълк. д. № 3/2004 година на ОСГК на ВКС дават общи указания за начина по който следва да процедира съда при определяне на размера на обезщетението и какви факти и доказателства трябва да бъдат взети предвид за това. Размерът на обезщетението обаче се определя конкретно за всеки отделен случай, като се вземат предвид специфичните за случая обстоятелства и установената по делото фактическа обстановка. Това води до възможността сходно за два случая на непозволено увреждане обстоятелство да има една тежест при определяне на размера на обезщетението по първото производство и друга тежест по второто производство. Обстоятелството, че размерът на обезщетението се определя конкретно за всеки отделен случай не дава възможност да бъде извлечено общо правило за определяне на конкретен размер на обезщетението при сходства между част от фактите и обстоятелствата по посочените от страните случаи, което да послужи за преценка на размера на обезщетението за неимуществени вреди при сходни случаи. Затова и твърдяното противоречие на въззивното решение с установената съдебна практика, не може да се извлича от определения с различните решения размер на обезщетението за неимуществени вреди. В случая обезщетението е определено като са преценени всички елементи на понятието справедливост, така както са посочени и в цитираната от касатора съдебна практика, като разминаването на размера на обезщетението с това по представените от касатора решения на ВКС е в зависимост от фактическата обстановка по всеки конкретен случай.

Предвид на изложеното не са налице предвидените в чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК предпоставки за допускане на касационно обжалване на решение № 133/18.10.2022 година на Апелативен съд Варна, І състав, постановени по гр. д. № 297/2022 година, по подадената срещу него от Прокуратурата на Р. Б. касационна жалба с вх. № 7150/12.11.2022 година и такова не трябва да се допуска.

С оглед изхода на делото Прокуратурата на Р. Б. ще трябва да заплати на П. Х. К. сумата от 500.00 лева представляваща направени разноски за адвокатско възнаграждение пред касационната инстанция.

По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Четвърто отделение

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 133/18.10.2022 година на Апелативен съд Варна, І състав, постановени по гр. д. № 297/2022 година.

ОСЪЖДА ПРОКУРАТУРАТА НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ да заплати на П. Х. К. от [населено място], ул. [адрес] № 57, ет. 8, ап. 22, с ЕГН [ЕГН] сумата от 500.00 лева представляваща направени разноски за адвокатско възнаграждение пред касационната инстанция.

ОПРЕДЕЛЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на обжалване.

Председател:

Членове: 1.