Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на „Сатфон“ С.Л., Испания срещу решение № 73 от 17.05.2022 г. по в. т. д. № 355/2021 г. на Великотърновски апелативен съд, потвърждаващо решение № 260053 от 14.06.2021 г. по т. д. № 86/2019 г. на Плевенски окръжен съд, с което са отхвърлени предявените от касатора срещу „Кико ман“ ЕООД, [населено място], „Мениджмънт оф реал естейт инвестмън“ ООД, [населено място] и „Мениджмънт оф реал естейт инвестмън“ С.Л., Испания обективно и субективно съединени искове: иск с правно основание чл. 464 ГПК за признаване за установено несъществуването на вземане на „Кико ман“ ЕООД, [населено място] (привиден взискател) към „Мениджмънт оф реал естейт инвестмън“ ООД, [населено място] (привиден длъжник) в размер на 1 817 348.16 лв. съгласно т. 5, б. „б“ от Разпределение изх. № 9382/18.03.2019 г. по изп. дело № 2017804044799 на ЧСИ Д. Н., с район на действие Бургаски окръжен съд; инцидентен установителен иск с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК вр. чл. 26, ал. 2, пр. 5 ЗЗД за признаване за установено, че договорът за заем за сумата 1 588 300.48 лева е недействителен, тъй като е привидна (абсолютно симулативна) сделка, съответно всичките му акцесорни споразумения, в това число договор за цесия, са нищожни; инцидентен установителен иск с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК за прогласяване нищожността на решение от 26.02.2018 г. по арбитражно дело № А-1/2018 г. на Софийски арбитражен съд при Сдружение „Международна асоциация за правосъдие и арбитраж“ като постановено по симулативен процес между „Мениджмънт оф реал естейт инвестмън“ ООД и „Мениджмънт оф реал естейт инвестмън“ С.Л., Испания, както и искане за обезсилване на изпълнителния лист, издаден по ч. т. д. № 71/2018 година на Плевенски окръжен съд въз основа на посоченото арбитражно решение.

Касаторът поддържа, че въззивното решение е недопустимо поради произнасянето по непредявен инцидентен установителен иск, а именно – по иска за прогласяване за нищожно на арбитражното решение, постановено по спор между ответниците „Мениджмънт оф реал естейт инвестмън“ ООД и „Мениджмънт оф реал естейт инвестмън“ С.Л., Испания съдът се е произнесъл с оглед валидността/невалидността на арбитражната клауза и с оглед компетентността на арбитражния съд, а не с оглед заявеното от ищеца основание – нищожност поради симулативност на арбитражното производство. По отношение на останалите искове твърди неправилност на акта на всички предвидени в чл. 281, т. 3 ГПК основания. Изразява несъгласие с извода за съществуване на вземане в полза на присъединения взискател „Кико ман“ ЕООД към длъжника в изпълнителното производство „Мениджмънт оф реал естейт инвестмън“ ООД, прехвърлено му с договор за цесия от ответника „Мениджмънт оф реал естейт инвестмън“ С.Л., Испания. Счита, че този извод е направен без да са обсъдени всички негови доводи и възражения, без да е представен самият договор за заем, без да са изложени съображения относно доказателствената стойност на декларациите пред БНБ, при превратно тълкуване на обясненията на вещите лица В. В. и Т. И. и при грубо нарушение на правилата за доказване в чл. 154, ал. 1 ГПК.

Освен с оплакването за недопустимост на въззивното решение по отношение на инцидентния установителен иск за прогласяване нищожността на арбитражното решение по абр. дело № А-1/2018 г. на Софийски арбитражен съд при Сдружение „Международна асоциация за правосъдие и арбитраж“, искането за допускане на касационното обжалване се подържа и на основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК – поради очевидна неправилност на акта, аргументирана с твърдението за постановяването му „при явно противоречие с правилата на формалната логика“.

Наред с това, касаторът счита, че са налице и основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК по отношение на преценените от него като значими за изхода на конкретното дело въпроси: „1. Обвързан ли е въззивният съд от дадената от ищеца/жалбоподателя и/или възприета от първоинстанционния съд правна квалификация или въззивният съд следва да издири приложимата правна норма, относима към казуса, както и да определи правната квалификация (чл. 146, ал. 1, т. 2 ГПК) с оглед твърденията, възраженията и наведените от страните релевантни факти и обстоятелства; 2. Неправилно ли е въззивното съдебно решение, в което съдът не е изпълнил задълженията си (чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК) по обсъждане в мотивите на решението на всички относими и допустими към предмета на спора доводи, твърдения и възражения, както и събраните относими и допустими доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, с посочване кои от тях намира за достоверни, респ. за недостоверни и съответно излагане на съображенията си за направената от съда преценка; 3. Допустимо ли е въззивният съд в постановения от него акт да основе изводите си относно фактическите твърдения на страните, които приема за доказани, на основание разпределение на доказателствената тежест, което е различно от извършеното от първоинстанционния съд, без в доклада си по чл. 267 ГПК да е извършил ново разпределение на доказателствената тежест по чл. 154 ГПК, и да даде изрично указания по чл. 146, ал. 2 ГПК; Каква доказателствена тежест носи всяка от страните в производството по предявен отрицателен установителен иск по чл. 464 ГПК – за несъществуване на оспореното вземане като привидно, както и по предявен като обуславящ спрямо този иск – иск за установяване несъществуването/недействителността на оспореното от ищеца облигационно отношение между страните, от което произтича оспореното с иска по чл. 464 ГПК вземане; Има ли значение за защитата на правата и интереса на взискателя, който предявява иск за оспорване вземането на друг взискател, какъв е видът на симулацията на сделката, от която според издадения изпълнителен титул произтича оспореното вземане; 4. Има ли задължение въззивният съд да извърши необходимите действия по приобщаването на допустимите и относими, съответно – по изключването на събраните в нарушение на процесуалните правила, доказателства, като съобрази направеното от ищеца пред първоинстанционния съд оспорване на представени от ответниците преписи на косвени доказателства, както и направените доказателствени искания по чл. 183 ГПК и чл. 190 ГПК за представяне в оригинал на преки доказателства – платежни нареждания и правопораждащи договори искането му за представяне на оспорените доказателства в оригинал – съгласно чл. 183 ГПК; Дължи ли въззивният съд да изложи съображенията си по възраженията на страните във въззивното производство за неправилна преценка от първоинстанционния съд относно последиците при непредставянето на находящи се у ответниците доказателства, респ. създаването на пречки, по смисъла на чл. 161 ГПК, от тяхна страна за събиране на относими и допустими доказателства, за доказване наличието на валидно основание /кауза/ на оспореното от третото лице – ищец по чл. 464 ГПК вземане и съществуването или несъществуването на същото вземане като неудовлетворено; 5. Каква е доказателствената стойност на счетоводните записи, съставени от длъжника-ответник, за доказване на твърденията му за съществуване на задълженията му към конкуриращ взискател – също ответник, по предявен от друг взискател иск по чл. 464 ГПК, който с оглед произтичащия си от този иск интерес твърди и предявява отрицателен установителен иск за това, че правоотношението, от което произтича оспореното вземане, е нищожно като създадено привидно; 6. Каква е доказателствената сила и стойност на оспорен частен неподписан документ – извлечение от банкова сметка, чиято достоверност и съдържание не могат да бъдат потвърдени от издалата го банка; Каква е доказателствената сила и стойност на оспорен от ищеца по предявения отрицателен установителен иск на основание чл. 464 ГПК едностранно съставен от ответника/ответниците частен документ – декларация, представен по делото за установяване на изгодни за тях обстоятелства; 7. Има ли задължение въззивният съд, когато постановява съдебния си акт, да извърши анализ на всички представени по делото доказателства и да извърши преценка на заключението на вещото лице в съвкупност с всички доказателства и доводи в цялост и взаимовръзка, а не изолирано, за да прецени годността за доказване на правното основание на оспорените вземания/задължения и за съществуването им като неудовлетворени/неизпълнени към релевантния момент в отношенията между ответниците по предявения иск на основание чл. 464 ГПК; 8. Недопустимо или неправилно е решението на въззивния съд, който при произнасянето си е възприел дадената от първоинстанционния съд правна квалификация и е разгледал предявените отрицателни установителни искове на непредявено основание, различно от посоченото в исковата молба и във въззивната жалба“.

По отношение на така поставените въпроси се поддържа, че са разрешени в противоречие с практиката (задължителна и казуална) на ВКС и ВС – конкретно посочени тълкувателни решения и множество решения на ВКС, постановени по реда на чл. 290 ГПК, като по отношение на въпроса по т. 5 от изложението се поддържа и основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК с твърдението, че е „от значение за точното прилагане на закона“.

Ответниците по касация – „Кико ман“ ЕООД, [населено място] и „Мениджмънт оф реал естейт инвестмън“ С.Л., Испания – оспорват жалбата и молят за недопускането й до разглеждане, респ. за отхвърлянето й като неоснователна по съображения в писмени отговори от 23.09.2022 г. Претендират присъждане на разноски.

Ответникът по касация – „Мениджмънт оф реал естейт инвестмън“ ООД, [населено място] – не заявява становище.

Върховен касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и становищата на страните, намира следното:

Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в преклузивния срок по чл. 283 ГПК, от надлежна страна в процеса и срещу акт, подлежащ на касационно обжалване.

При постановяване на обжалваното решение въззивният съд е приел за безспорно установено от фактическа страна, че:

Ищецът „Сатфон“ С.Л., Испания е взискател по изп. д. № 20148040400799 по описа на ЧСИ Д.. Н., с район на действие – Бургаски окръжен съд, образувано срещу длъжника „Мениджмънт оф реал естейт инвестмън“ ООД, [населено място]; Като взискател по същото дело е присъединено „Кико ман“ ЕООД с вземане в размер на 1 817 348.16 лв., придобито чрез договор за цесия от 30.07.2018 г., сключен с „Мениджмънт оф реал естейт инвестмън“ С.Л., Испания; Прехвърленото вземане е установено с решение от 26.02.2018 г. по в. а. д. № А-1/2018 г. на Софийски арбитражен съд, с което „Мениджмънт оф реал естейт инвестмън“ ООД е осъдено да заплати на „Мениджмънт оф реал естейт инвестмън“ С.Л., Испания сумата 818 067.01 евро (част от задължение), произтичаща от договор за заем от 01.08.2006 г., признат със споразумения от 15.11.2013 г. и от 25.11.2016 г.; Въз основа на арбитражното решение е издаден изпълнителен лист в полза на „Мениджмънт оф реал естейт инвестмън“ С.Л., Испания по ч. т. д. № 71/2018 г. на Плевенски окръжен съд.

За да потвърди първоинстанционното решение за отхвърляне на предявения иск с правно основание чл. 464 ГПК, въззивният съд е приел, че вземането на присъединения кредитор „Кико ман“ ЕООД, прехвърлено му с договора за цесия от 30.07.2018 г., съществува, тъй като от представените по делото доказателства се установява правопораждащия го факт, а именно – сключването на договор за заем между цедента „Мениджмънт оф реал естейт инвестмън“ С.Л., Испания и длъжника по изпълнението „Мениджмънт оф реал естейт инвестмън“ ООД. Изводът за реално предоставяне на заетата сума е направен с оглед заключенията на вещото лице В., което е констатирало, че средствата са преведени по банков път и са осчетоводени по счетоводна сметка 504 – Разплащателна сметка във валута на „Мениджмънт оф реал естейт инвестмън“ ООД; Общо заемните средства са осчетоводени по счетоводна сметка 152 – Получени дългосрочни заеми, на „Мениджмънт оф реал естейт инвестмън“ ООД; Предоставените средства от „Мениджмънт оф реал естейт инвестмън“ С.Л., Испания на „Мениджмънт оф реал естейт инвестмън“ ООД по договор за паричен заем от 1.08.2006 г. са декларирани в БНБ с Декларация – форма СПБ-1 № 2/978/6837/01/9.01.2007 г. за сделки по предоставяне или получаване на финансови кредити в размер, равен на или по-голям от левовата равностойност на 50 000 лева, като в декларацията е отразено, че кредитът е предоставен от „Мениджмънт оф реал естейт инвестмън“ С.Л., Испания за оборотни средства; договорът е сключен на 1.08.2006 година; крайната дата на валидност на договора е 31.12.2010 г.; размер на кредита – 4 000 000 евро; схема на усвояване на кредита: първи транш – 3.08.2006 година – 699 955 евро, втори транш – 27.09.2006 година – 49 955 евро; Във връзка с декларирания финансов кредит са подавани тримесечни отчетни форми за финансови кредити между местни и чуждестранни лица с отчетна форма по образец съгласно действащите нормативни актове за времето от 2006 година до 2018 година.

Въззивният съд е съобразил и представените от „Кико ман“ ЕООД извлечения от разплащателната сметка в евро на „Мениджмънт оф реал естейт инвестмън“ ООД в „УниК. Б“ АД от 3.08.2006г., 27.09.2006 г., 19.02.2007 г., 26.03.2007 г., 27.03.2007 г., установяващи получени преводи от „Мениджмънт оф реал естейт инвестмън“ С.Л., Испания, като е посочил, че представянето им се налага поради техническата невъзможност за достъп до историческата система на банката, съдържаща информация за движението по откритите при нея на 28.07.2006 г. и на 09.10.2006 г. банкови сметки на „Мениджмънт оф реал естейт инвестмън“ ООД за времето преди 01.07.2007 г.

По отношение на инцидентния установителен иск за недействителност на договора за заем между „Мениджмънт оф реал естейт инвестмън“ С.Л., Испания и „Мениджмънт оф реал естейт инвестмън“ ООД поради абсолютна симулация решаващият състав е приел, че същият е неоснователен, тъй като ищецът, чиято е доказателствената тежест съобразно чл. 154, ал. 1 ГПК, не е доказал, че „Мениджмънт оф реал естейт инвестмън“ ООД и „Мениджмънт оф реал естейт инвестмън“ С.Л., Испания не са желаели настъпването на правните последици на сключения между тях договор за заем, нито е установил, че с договора за заем е прекрит договор за поръчка. Според него, само по себе си обстоятелството, че представител на двете дружества е едно и също физическо лице, не е основание да се формира извод за привидност на договора за заем. Като ирелевантни в тази насока е преценил заключенията на експерти, депозирани по други дела (доколкото не са годно доказателствено средство в настоящото производство), както и постановените съдебни актове в различни производства.

Въззивният съд не е възприел и становището на ищеца за нищожност на арбитражното решение от 26.02.2018 г. по в. а. д. № А-1/2018 г. на Софийски арбитражен съд, с което „Мениджмънт оф реал естейт инвестмън“ ООД е осъдено да заплати на „Мениджмънт оф реал естейт инвестмън“ С.Л., Испания сумите по договора за заем между тях от 01.08.2006 г., поради което е потвърдил отхвърлянето и на този инцидентен установителен иск по чл. 124, ал. 1 ГПК. Приел е, че съдържащата се в споразумението от 25.11.2016 г. във връзка с договора за заем арбитражна клауза е валидна и че не се установява при условията на пълно и главно доказване арбитражното решение да е постановено по симулативен процес, като само по себе си обстоятелството, че „Мениджмънт оф реал естейт инвестмън“ ООД и „Мениджмънт оф реал естейт инвестмън“ С.Л., Испания са представлявани от едно и също физическо лице не е основание да се направи заключение за привидност на процеса. Посочил е, че доводите за пристрастност на арбитъра, не обуславят нищожност на арбитражното решение, тъй като нищожността на постановеното решение предпоставя наличието на порок, засягащ компетентността на съда, изразената в решението воля или такъв, относим към формата на решението, а в случая няма данни арбитражното решение да е постановено от незаконен състав (еднолично вместо от съдебен състав; с участието на лице, което не е избрано за арбитър; с участие на лице, неучаствало при разглеждане на спора), да излиза извън пределите на правораздавателната власт на арбитражния съд, да не е изразено в писмена форма или да не е подписано, волята на арбитражния съд да не може да се изведе поради абсолютна неразбираемост.

Настоящият състав намира, че въззивното решение следва да бъде допуснато до касационен контрол единствено в частта, касаеща инцидентния установителен иск за прогласяване нищожността на арбитражното решение от 26.02.2018 г. по в. а. д. № А-1/2018 г. на Софийски арбитражен съд. Касационното обжалване следва да се допусне поради вероятността в тази му част решението да е недопустимо, но не поради разглеждане на иска на непредявено основание, каквото е твърдението на касатора, а с оглед разглеждането му не по установения в чл. 47 ЗМТА ред.

По отношение на останалата част на въззивното решение касационното обжалване не следва да бъде допуснато.

За преобладаващата част от въпросите не е налице общото изискване на чл. 280, ал. 1 ГПК да са обуславящи за изхода на конкретното дело съгласно разясненията в т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС. По-конкретно: Въпросите по т. 1 и т. 8 са относими към правилността на дадената от съда правна квалификация на спорните права и поради това са относими към правилността на обжалвания акт, която обаче е предмет на самия касационен контрол, а не на производството по допускането му. Отделно от това, в частта за правната квалификация на иска за прогласяване нищожността на арбитражното решение въпросите са ирелевантни предвид допускането на касационното обжалване поради вероятна недопустимост. Относими към правилността на обжалваното решение са и въпросите по т. 2, т. 4 и т. 7, свързани с правомощията на въззивната инстанция и задължението й да мотивира своя акт, като се произнесе по всички заявени от страните доводи и възражения и да обсъди релевантните за спора доказателства. Още повече, че в случая въззивния съд не се е отклонил от практиката на ВКС в посочения смисъл, тъй като е изложил подробни съображения за обосноваване на приетото от фактическа и правна страна и е обсъдил всички заявени от страните твърдения и възражения. В действителност, тези въпроси обективират несъгласието на страната с изводите на съда по съществото на правния спор, правилността на които може да бъде проверена само при вече допуснат касационен контрол. Въпрос № 3 е ирелевантен, тъй като разпределението на доказателствената тежест между страните, в каквато връзка е поставен същият, не е била предмет на оспорване с въззивната жалба, поради което въззивният съд не е обсъждал, нито е бил длъжен да обсъжда, необходимо ли е да бъде извършено ново разпределение и да бъдат дадени указания на страните в тази насока.

Касационното обжалване не може да бъде допуснато и по въпросите по т. 5 и т. 6, независимо, че същите са обуславящи за изхода на делото. По отношение на тях не е доказано поддържаното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. По въпроса за доказателствената стойност на счетоводните записи не само, че не е налице твърдяното противоречие с практиката на ВКС, но точно обратното. Именно в съответствие с цитираната в т. 5 от изложението практика – решение № 169 от 31.01.2013 г. по т. д. № 664/2011 г. на II т. о., решение № 62 от 25.06.2009 г. по т. д. № 546/2008 г. на II т. о., решение № 7 от 22.01.2011 г. по т. д. № 264/2010 г. на I т. о., решение № 187 от 24.01.2013 г. по т. д. № 436/2012 г. на II т. о., съдът е взел предвид установената редовност на воденото от длъжника счетоводство и е преценявал доказателствената им сила с оглед на всички събрани по делото доказателства. Що се отнася до въпроса по т. 6, посочените във връзка с него две решения на ВКС са неотносима практика, доколкото касаят различни въпроси - за правната същност на разписката като документ, обективиращ предаването на вещи, когато характер на разписка има нередовен или недействителен запис на заповед и за доказателствената стойност на частни документи (протокол на комисия за трудова злополука и писмени свидетелски показания).

На последно място, касационният контрол не следва да бъде допуснат и на основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК. Очевидно неправилно би било съдебното решение, страдащо от особено тежък порок, който може да бъде констатиран, без да се извършва присъщата на същинския касационен контрол проверка за правилност на акта (обоснованост и съответствие с материалния и процесуалния закон). Такъв порок би бил налице, когато въззивният съд е приложил отменен закон, когато е приложил закона в противоречие с неговия смисъл, когато е нарушил основни съдопроизводствени принципи или е формирал изводите си в явно противоречие с правилата на формалната логика. Всяка друга неправилност, произтичаща от неточно тълкуване и прилагане на материален и процесуален закон, или от нарушаване на правилата на формалната логика при разрешаване на правния спор, представлява основание за касационно обжалване и може да бъде преценявана от Върховния касационен съд само при вече допуснат касационен контрол в някоя от хипотезите на чл. 280, ал. 1 ГПК.

В случая, касаторът е аргументирал това основание с общото твърдение за постановяването на акта „при явно противоречие с правилата на формалната логика“, от което не може да се направи извод за „очевидна“ неправилност.

Така мотивиран, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, на основание чл. 288 ГПК

ОПРЕДЕЛИ:

ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на решение № 73 от 17.05.2022 г. по в. т. д. № 355/2021 г. на Великотърновски апелативен съд, потвърждаващо решение № 260053 от 14.06.2021 г. по т. д. № 86/2019 г. на Плевенски окръжен съд, в частта, с която е отхвърлен предявеният от „Сатфон“ С.Л., Испания срещу „Кико ман“ ЕООД, [населено място], „Мениджмънт оф реал естейт инвестмън“ ООД, [населено място] и „Мениджмънт оф реал естейт инвестмън“ С.Л., Испания инцидентен установителен иск с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК за прогласяване нищожността на решение от 26.02.2018 г. по арбитражно дело № А-1/2018 г. на Софийски арбитражен съд при Сдружение „Международна асоциация за правосъдие и арбитраж“ като постановено по симулативен процес между „Мениджмънт оф реал естейт инвестмън“ ООД и „Мениджмънт оф реал естейт инвестмън“ С.Л., Испания.

УКАЗВА на „Сатфон“ С.Л., Испания, в едноседмичен срок от съобщението, да представи доказателства за внесена по сметка на Върховен касационен съд държавна такса за разглеждане на касационната жалба съгласно чл. 18, ал. 2, т. 2 от Тарифата за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК, в размер на 40 лв.

При неизпълнение на горното указание производството по делото ще бъде прекратено.

След внасяне на дължимата държавна такса делото да се докладва на Председателя на Второ търговско отделение при Търговска колегия на ВКС за насрочване.

НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на решение № 73 от 17.05.2022 г. по в. т. д. № 355/2021 г. на Великотърновски апелативен съд, потвърждаващо решение № 260053 от 14.06.2021 г. по т. д. № 86/2019 г. на Плевенски окръжен съд, в останалата негова част.

Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: