Производството е по реда на чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационната жалба на О. В. В., с адрес в [населено място], представляван от адв. М. Д., против решение № 1395 от 13 август 2021 г., постановено по в. гр. д. № 1312/2021 г. по описа на Окръжен съд Варна, с което е потвърдено решение № 260921 от 15 март 2021 г., постановено по гр. д. № 2601/2020 г. по описа на Районен съд Варна, за отхвърляне на предявения от В. против „Еос матрикс“ ЕООД, със седалище и адрес на управление в гр. София, иск за признаване за установено между страните, че В. не дължи не дружеството суми по изпълнително дело, образувано по заповед за незабавно изпълнение и изпълнителен лист, както следва: 18152, 39 лева главница по договор за банков ипотечен кредит, ведно със законната лихва от 27.10.2020 г. до заплащането изцяло, 4785, 17 лева законна лихва за периода 23.03.2018 г.-27.10.2020 г., 8371, 86 лева неолихвяеми вземания – законни лихви за периода 03.08.2013 г.-23.03.2018 г., поради погасяване по давност на вземането, и в тежест на касатора са присъдени разноски.

В касационната жалба се твърди, че въззивното решение е неправилно по всички основания на чл. 281, т. 3 ГПК. Изводите на въззивния съд са неправилни, тъй като нарушават ЗЗД, ЗНА и противоречат на събраните по делото писмени доказателства. Поддържа се, че нормите на чл. 115, б. „ж“ и чл. 116, б. „в“ ЗЗД, са приети през 1999 г., и че ТР № 2 от 26.06.2015 г. по тълк. дело № 2/2013 г., ОСГТК, ВКС, действа от тази дата, поради което е приложимо по настоящия казус, като дори да се приеме, че се тълкува чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК, то тълкувателното решение влиза в сила от 2007 г., когато е приет ГПК, заедно с тази норма. Излага се, че съдът не е взел предвид молбата на касатора от 02.02.2017 г. и жалбата му от 15.02.2018 г. съответно за перемпция и за погасяване по давност. Вместо да изпълни законовото си задължение да ги получи по надлежния ред (съгласно чл. 50 ГПК се считат за връчени в адреса на управлението му), взискателят е изтеглил изпълнителния лист. Твърди се, че към датата на жалбата от 15.02.2018 г. и момента на образуване на новото изпълнително дело № 235/2018 г., е изтекла и погасителната давност. Сочи се, че неправилно съдът е приел, че мотивите на влязлото в сила решение, постановено по в. гр. д. № 682/2019 г. на Окръжен съд Варна, нямали задължителен характер. Не е взето предвид, че пълномощникът на касатора не е успял да възрази по доклада поради неадекватно състояние след два часа чакане на закрито с маска, и е прието, че не е налице нарушение на съдопроизводствените правила. Неправилно въззивният съд е приел също, че жалбата от 15.02.2018 г., депозирана по изпълнително дело № 1158/2012 г., не съставлява искане по чл. 439 ГПК, въпреки че това изрично е посочено в нея. Неправилно съдът не е приел и възражението, че конституирането на „Еос матрикс“ ЕООД като взискател по изпълнително дело № 1158/2012 г. не е валидно изпълнително действие, тъй като е направено след перемирането на изпълнителното дело. Твърди се, че междувременно, съгласно чл. 112 ЗЗД, е изтекла и 10-годишна абсолютна давност, тъй като договорът за ипотечен кредит е от 2007 г. В изложение на основанията за допускане на касационното обжалване се поставят правни въпроси в приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. Поддържа се и че обжалваното решение е очевидно неправилно.

Ответникът „Еос матрикс“ ЕООД, със седалище и адрес на управление в гр. София, представлявано от юрк. Й. К., в отговор на касационната жалба излага становище за липса на предпоставки за допускане на касационното обжалване и сочи доводи за неоснователност на жалбата по същество.

В обжалваното решение въззивният съд приема за установено, че производството пред районния съд е образувано по предявен от О. В. срещу „Еос матрикс“ ЕООД иск с правно основание чл. 439, ал. 1 ГПК за признаване за установено между страните, че В. не дължи на дружеството следните вземания по изпълнително № 235/2018 г. по описа на частен съдебен изпълнител Д. Я.: сумата 18152, 39 лева главница по договор за банков ипотечен кредит, сумата 8371, 86 лева неолихвяеми вземания – законни лихви за периода 03.08.2023 г.-23.03.2018 г., сумата 4785, 17 лева законна лихва за периода 23.03.2018 г.-27.10.2020 г., ведно със законната лихва от 27.10.2020 г. до заплащането изцяло, поради погасяване по давност на вземането. Съдът е намерил предявения иск за процесуално допустим, а по същество, че наведените в жалбата оплаквания за допуснати процесуални нарушения не касаят съдопроизводствени действия, които са от значение за правилното решаване на спора, нито са такива, нарушаващи правото на защита на страната, след като същата се е явила в съдебно заседание и е пледирала по съществото на спора, като й е предоставена и възможност за представяне на писмена защита. Установено е, че въз основа на заповед № 8699 от 02.11.2012 г. за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл. 417 ГПК по ч. гр. д. № 15883/2012 г. на Районен съд Варна е издаден изпълнителен лист в полза на „Б. П. Б“ АД срещу О. В. и „Интерпак“ ЕООД за солидарно заплащане на сумата 35528, 66 евро - главница по договор за кредит, обезпечен с ипотека, сключен на 26.04.2007 г., ведно със законната лихва от 01.11.2012 г.; сумата 558, 89 евро - възнаградителна лихва за периода 07.09.2012 г.-31.10.2012 г.; сумата 5, 17 евро – наказателна лихва за периода 07.10.2011 г.-31.10.2012 г. и 1411, 88 лева разноски. Въз основа на този изпълнителен лист кредиторът „Б. П. Б“ АД е поискал с молба от 20.11.12 г. образуване на изпълнително дело срещу посочените длъжници, както и налагането на запори върху банкови сметки, дялове и трудови възнаграждения и на възбрана върху недвижими имоти. По тази молба е образувано изпълнително дело № 20127110401158. На В. е връчена покана за доброволно изпълнение на 01.12.2012 г. В резултат на проведена публична продан на 09.05.2013 г. е издадено постановление за възлагане на недвижим имот, влязло в законна сила на 12.06.2013 г. Последващата молба за извършване на изпълнителни действия е подадена на 11.09.2015 г. от кредитора „Б. П. Б“ АД, с която е отправено искане за налагане на запор върху притежаваните от длъжниците банкови сметки в „Булбанк“ АД. С постановление от 08.08.2016 г., издадено по молба вх.№ 29866/01.08.2016 г., „Еос матрикс“ ЕООД е конституиран като взискател по делото в качеството му на цесионер по договор за цесия, сключен с „Б. П. Б” АД. С молба вх. № 40506/24.10.2016 г. взискателят „Еос матрикс“ ЕООД е отправил искане за налагане на възбрана върху недвижим имот, собствен на О. В., като на 12.07.2017 г. е издадено постановление за налагането й и тя е вписана на 30.11.2017 г. С молба вх. № 8586/30.03.2018 г. взискателят „Еос матрикс“ ЕООД е отправил искане за връщане на изпълнителния лист и с постановление от 20.04.2018 г. е прекратено изпълнително дело № 20127110401158 на осн. чл. 433, ал. 1, т. 2 ГПК. С постановление от 22.04.2019 г. е добавено в постановлението за прекратяване от 20.04.2018 г. основанието по чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК. Впоследствие кредиторът „Еос матрикс“ ЕООД е поискал с молба от 18.06.2018 г. образуване на изпълнително дело срещу длъжниците О. В. и „Интерпак“ ЕООД, като е образувано изпълнително дело № 20187110400235 по описа на частен съдебен изпълнител Д. Я..

Въззивният съд е посочил, че изпълнително дело № 20127110401158 е образувано на 20.11.2012 г., като с оглед искането на взискателя съдебният изпълнител е наложил възбрана на недвижим имот и е предприел действия по извършване на публична продан на имота, приключила с издаването на постановление за възлагане, влязло в законна сила на 12.06.2013 г. Прието е, че именно от този момент, в който е приключило осъществяването на изпълнителния способ и не се осъществява вече изпълнение, е започнал да тече двугодишния срок за перемпция по чл. 433, ал. 1, т. 8 от ГПК, като същият е изтекъл на 12.06.2015 г. Съдът е посочил, че не е съобразено постановеното по в. гр. д. № 682/2019 г. на Окръжен съд Варна решение, доколкото мотивите на последното нямат задължителен характер. Извел е, че изпълнителното производство е прекратено към дата, която предхожда приемането на Тълкувателно решение № 2 от 26.06.2015 г. по тълк. дело № 2/2013 г. на ВКС, ОСГТК, поради което приложение следва да намерят разрешенията, дадени с ППВС № 3/1980 г. В тази връзка новата погасителна давност за вземането в случая е започнала да тече от датата на прекратяване на изпълнителното дело, а именно от 12.06.2015 г. Съобразено е, че заповедта за изпълнение е влязла в сила и че тя поражда сходни правни последици на влязлото в сила съдебно решение, поради което приложение намира разпоредбата на чл. 117, ал. 2 ЗЗД, съгласно която срокът на новата давност е всякога пет години. Започнал е да тече от 12.06.2015 г. и е прекъснат с предприемането на изпълнителни действия по налагане на запор и възбрана по новообразуваното изпълнително дело № 20187110400235, поради което и към момента давността не е изтекла. Доколкото приложение в случая намират тълкуванията, дадени с ППВС № 3/1980 г., то изложените в жалбата доводи, касаещи Тълкувателно решение № 2 от 26.06.2015 г. по тълк. дело № 2/2013 г. на ВКС, ОСГТК, и формираната практика по неговото приложение, се явяват ирелевантни за спора. Отбелязано е, че дори и да се приеме твърдението на жалбоподателя, че изпълнително дело № 1158/2012 г. е перемирано на 20.11.2014 г., то с оглед постановките на действащото към този момент ППВС № 3/1980 г., петгодишната погасителна давност за вземанията по стабилизираната заповед за изпълнение не е изтекла към момента предвид прекъсването й с предприетите изпълнителни действия по налагане на запор и възбрана по изпълнително дело № 20187110400235. Съдът счита, че жалбата от 15.02.2018 г., депозирана по изпълнително дело № 1158/2012г., не съставлява искане по чл. 439 ГПК, тъй като тя няма характера на искова молба, отговаряща на изискванията на чл. 127 и сл. ГПК. С оглед изложеното, въззивният съд намира първоинстанционното решение за правилно, макар по други мотиви.

Касационният съд приема, че не са налице поддържаните основания за допускане на касационното обжалване, очертани в хипотезите на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 и ал. 2, предл. трето ГПК.

Според указанията, дадени от ВКС в т. 1 на ТР № 1/2009 г., ОСГТК, касационно обжалване на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 - 3 ГПК се допуска по посочен от касатора материалноправен или процесуалноправен въпрос, включен в предмета на спора и обусловил решаващите правни изводи на въззивния съд по конкретното дело - чл. 280, ал. 1 ГПК, ако по отношение на него са осъществени някои от допълнителните предпоставки по т. 1 - т. 3 на чл. 280, ал. 1 ГПК. В съобразителната част на решението е разяснено, че въпросите, които имат значение за правилността на въззивното решение, не са правни въпроси по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК и касационно обжалване по повод на тях не може да се допусне.

С първите два, формулирани в изложението, въпроси, в приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, се пита дали тече давност по време на изпълнителното дело и от кога започва да тече нова давност при перемирано изпълнително дело. Сочи се противоречие с ТР № 2/25.06.2015 г., ОСГТК, ВКС, както и с практика на ВКС, постановена по реда на чл. 290 ГПК, обективирана в решение № 45 по т. д. № 61273/2016 г., IV г. о., решение № 131 по гр. д. № 5140/2015 г., IV г. о., решение № 12 по т. д. № 3788/2014 г., I т. о., решение № 451 по гр. д. № 2306/2015 г., IV г. о., решение № 269 по гр. д. № 795/2012 г., III г. о., решение № 209 по т. д. № 1248/2013 г., I т. о. По въпроса е постановено ТР 3/2020 г. от 28.03.2023 г. по тълк. д. № 3/2020 г. ОСГТК, ВКС, с което се приема, че погасителната давност не тече докато трае изпълнителният процес относно вземането по изпълнителни дела, образувани до приемането на 26.06.2015 г. на ТР № 2/26.06.2015 г. по т. д. № 2/2013 г., ОСГТК, ВКС. В мотивите към него е посочено, че задължителното тълкуване по ППВС № 3/1980 г. отпада едва от момента на обявяване на тълкувателното решение, с което постановлението е счетено за загубило сила, поради което по изпълнителните дела, образувани за принудително събиране на вземания до обявяване на ТР № 2/2013 г., ОСГТК, ВКС, не е текла погасителна давност на основание чл. 115, ал. 1, б. ж ЗЗД, като давността за тези вземания e започнала да тече от 26.06.2015 г. В настоящия случай въззивният съд, приемайки, че по изпълнително дело № 20127110401158 приложение намират разрешенията, дадени с ППВС № 3/1980 г., съгласно които образуването на изпълнителното производство прекъсва давността, като по време на изпълнителното производство давност не тече, е процедирал в съответствие със задължителната практика на ВКС, поради което не са налице твърдените хипотези на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. В тълкувателното решение е посочен и моментът, от който започва да тече давност, а именно от 26.06.2015 г. - датата, на която е обявено за загубило сила ППВС № 3/1980 г. За начална дата на новата давност съдът приема 12.06.2015 г., когато е изтекъл двугодишния срок по чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК, но е посочено, че давността е прекъсната през 2018 г. с предприемане на изпълнителни действия по налагане на запор и възбрана по новообразуваното изпълнително дело № 20187110400235 и до момента 5-годишната давност не е изтекла.

Касаторът се позовава на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК във връзка с третия въпрос - кое е последното валидно изпълнително действие. Сочи се противоречие с цитираните по-горе актове на ВКС. Въпросът обаче няма претендираното значение, тъй като не е изведен от конкретно разрешение, дадено в мотивите на въззивния акт, което да е обусловило крайния извод на съда, поради което не удовлетворява общо основание по чл. 280, ал. 1 ГПК за селекция на касационната жалба за достъпа й до касационно обжалване. Същият е фактически и касае правилността на решението, като е свързан с твърденията на касатора, че в случая съдът е следвало да приложи ТР № 2/2013, ОСГТК, ВКС, и с твърденията относно момента, от който започва да тече нова давност. Поради това и по този въпрос не се обосновава допускането на касационно обжалване.

Накрая, неоснователно се поддържа от касатора, че решението е очевидно неправилно по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК. Не се установява наличието на нито една от хипотезите на очевидната неправилност като порок, обуславящ допускането на касационното обжалване – непосредствено от мотивите на обжалваното решение да се констатира прилагане на закона в неговия обратен, противоположен на вложения в него смисъл, прилагане на несъществуваща или отменена правна норма, или грубо нарушаване на правилата на формалната логика.

При този изход на спора на ответника се дължат 50 лева юрисконсултско възнаграждение за касационното производство.

Мотивиран от изложеното, Върховният касационен съд, състав на IV г. о.,

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 1395 от 13.08.2021 г., постановено по в. гр. д. № 1312/2021 г. по описа на Окръжен съд Варна.

ОСЪЖДА О. В. В., ЕГН [ЕГН], да заплати на „Еос матрикс“ ЕООД, ЕИК 131001375, сумата от 50, 00 (петдесет) лева юрисконсултско възнаграждение за касационното производство.

Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: