О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 1102
Гр. София, 10.03.2025 г.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Р. Б. гражданска колегия, I-во отделение, в закрито заседание на 20 февруари през две хиляди двадесет и пета година в състав:
Председател: Светлана Калинова
Членове: Г. Г. Н. Неделчева
като изслуша докладваното от съдията Неделчева к. гр. дело №3088/2024г., и за да се произнесе, взе предвид:
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба вх. №15583/10.06.2024г. на Л. П. Г., чрез адв. Д. Г. срещу въззивно решение №361 от 28.03.2024г. по в. гр. д. №1922 по описа на Апелативен съд София за 2023г. Според жалбоподателя решението е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост, поради което моли да бъде отменено изцяло, а предявеният срещу нея иск в обжалваната му част да бъде отхвърлен като недопустим, евентуално неоснователен и недоказан. Моли да бъдат присъдени разноски. Счита, че въззивният съд е допуснал нарушение на материалния закон и не е приложил правилно разпоредбата на чл. 30, ал. 2 ЗН, като не е съобразил, че тя е трето лице, което не е наследник по закон на И. А. Г. и искът спрямо нея е допустим само при приемане на наследството под опис. Твърди и допуснато нарушение на чл. 110 от ЗЗД във връзка с чл. 48 от ЗН при определяне началния момент, от който започва да тече давността за погасяване правото на иск за възстановяване на запазена част от наследство. Счита, че въззивният съд е допуснал съществено нарушение на съдопроизводствените правила, тъй като не е обсъдил и взел под внимание всички релевантни за спора факти, което е довело до формиране на погрешни правни изводи. На последно място излага, че решението е немотивирано поради липсата на съображения, обосноваващи пасивната легитимацията на Л. Г., тъй като тя не е наследник на И. А. Г., нито в нейна полза са направени завещания или дарения от нея или във връзка с нейното наследство, а други основания, обосноваващи качеството на ответник не са изложени. Липсват и мотиви, обосноваващи извода на съда, че продажбата на лекия автомобил през 2009г. не съставлява упражняване на правата по завещанието по начин, който да е направил възможно това упражняване да достигне до знанието на наследника по закон. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се твърди наличието на основанията по чл. 280, ал.1, т.1 ГПК, както и очевидна неправилност. Според касатора решението следва да се допусне до касационно обжалване по следните въпроси:
1. Относно приложението на разпоредбата на чл. 30, ал. 2 от ЗН, при направено искане по чл. 30, ал. 1 от ЗН, след отмяната на т. 15 от ППВС № 4/64 с ТР №1/2005г. на ОСГК на ВКС и липса на приемане на наследството по опис, при позоваване на наследствено правоприемство от общ наследодател от по-горен ред /в контекста на чл. 30, ал. 2 от ЗН/. По така поставения въпрос се твърди противоречие е ТР №3 от 19.12.2013г. по т. д. №3/2013 г. на ОСГК на ВКС и с решение №342 от 12.07.2010г. по гр. д. № 397 по описа за 2010год. на ВКС, Второ гражданско отделение.
2. „От кой момент започва да тече погасителната давност за упражняване правото по с правно основание чл. 30 от ЗН?“ и „Какво е значението на узнаването за съществуването на завещателното разпореждане?“, по които е налице противоречие със задължителното тълкуване дадено в т. 3, б. г на ППВС № 7/1973 г. и практиката на ВКС изразена в Решение № 679 от 25.11.1996 г. по гр. д. № 848/1996г., решение №24 от 17.02.2012г. на ВКС по гр. д. № 407/2011г., и Решение №10 от 8.03.2022г. на ВКС по гр. д. № 2260/2021г.
3. „Длъжен ли е въззивният съд да обсъди в мотивите си всички възражения и доводи на страните, допустими и относими към предмета на спора, фактите, на които се основават и доказателствата за тях?“. Според касатора като не се е произнесъл по всички приобщени доказателства и своевременни искания, въззивният съд се е отклонил от задължителните указания в ППВС №1/1953г., ППВС №7/1965г. и ППВС №1/1985г., според които за него съществува задължение да обсъди в мотивите си и да се произнесе по всички редовно заявени и поддържани от страните доводи и възражения, от които зависи правилното разрешаване на спора, в който смисъл е и решение №8 от 19.01.2018г. по т. дело 2435/2016г. на ВКС, ТО.
Касаторът счита, че като не е допуснал и не е разгледал по същество защитната му теза да се извърши проверка дали не е налице и друго имущество /освен завещаното/, включително и по реституционните закони, въззивният съд e постановил очевидно неправилно решение поради ограничаване правата на страната в процеса.
Чрез постъпилия писмен отговор, ответникът П. А., чрез адв. Ал. С., изразява становище за неоснователност на касационната жалба. Излага подробни съображения, че липсват основания за допустимостта на касационен контрол на осн. чл. 280 ГПК. Счита за неоснователни твърденията за незаконосъобразност и необоснованост на въззивното решение. Развива подробни аргументи относно недопустимостта и неоснователността на касационната жалба. В заключение моли решението да не бъде допуснато до касационно обжалване, като му бъдат присъдени съдебно-деловодни разноски.
Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283, изр. 1-во ГПК, насочена е срещу въззивно решение, попадащо в обхвата на касационното обжалване и отговаря на изискванията на чл. 284 ГПК, поради което е допустима.
При произнасяне по допускането до касационното обжалване Върховният касационен съд на РБ, състав на І-во г. о., съобрази следното:
Производството е образувано по предявени от П. П. А. против Л. П. Г. евентуално съединени искове - главен -за прогласяване нищожност на саморъчно завещание осн. чл. 42 „б“ вр. чл.25 ал.1 ЗН и евентуален по чл.30 ал.1 ЗН за намаляване с 1/3 идеални части на извършеното универсално завещателно разпореждане от 28.10.1993г. и възстановяване на полагащата му се 1/3 запазената част от наследството на И. А. Г..
С влязло в сила решение в тази част, е отхвърлен главният иск по чл. 42 „б“ вр. чл.25 ал.1 ЗН за нищожност на саморъчното завещание, поради неспазване на предвидената в закона форма. Предмет на разглеждане пред въззивната инстанция е било само наличието на материалните предпоставки за уважаване на иска с пр. осн. чл. 30 ал.1 ЗН
От фактическа страна, въззивният съд е приел за установено, че наследодателката И. Г., починала на 12.03.1994г. е оставила за свои наследници - П. Г. - преживял съпруг и П. П. А. - внук, встъпил по право на заместване в наследствените права на син П. П. А., починал на 10.05.1993г. Преживелият съпруг П. П. Г., в полза на когото е извършено завещателното разпореждане, е починал на 27.03.2020г. и оставил за наследници — ответницата Л. П. Г.- преживяла съпруга, с която имал сключен втори по ред гр. брак и П. П. А. - внук, встъпил по право на заместване в правата на починалия му на 10.05.1993г. син П. П. А..
Със саморъчно завещание от 28.10.1993г., обявено с протокол от 20.07.2016г. на нотариус Д. и вписано в Агенция по вписвания с акт №20, том Х/20.07.2016г., И. Г. е завещала на съпруга си П. Г. цялото си движимо и недвижимо имущество, вкл. и влоговете, като изрично е посочено, че недвижимото имущество включва собствената на завещателката Ѕ ид. части от апартамент №16, находящ се в [населено място], ул. Т. Ш., №2, [жилищен адрес] ведно с 1/2 ид. части от мазе №4 и 1/2 ид. части от гараж №4, притежаваната 1/2 идеални части от собствеността върху движимо имущество - лек автомобил, както и обзавеждането и всичко друго.
На първо място съдът е счел за неоснователни твърденията, че искът по чл.30 ал.1 ЗН следва да се отхвърли поради приложението чл.30 ал.2 ЗН, тъй като ищецът не е приел наследството по опис.
Посочил е, че действително ответницата Л. Г. в качеството на преживяла съпруга на П. Г., поч. през 2020г. не се явява призовано към наследяване лице към момента на откриване на наследството на И. Г.. Въззивният съд се е позовал на Тълкувателно решение № 3/2013 г. на ОСГК на ВКС, т. 4, според което приемането на наследството по опис е предпоставка за реализиране на правото за възстановяване на запазена част от наследството спрямо заветник или надарен, който не е призован към наследяване, т. е. изискването не е приложимо за универсално завещателно разпореждане. Нормата на чл. 30, ал. 2 от ЗН не намира приложение в случаите, в които чрез извършване на дарствен акт в полза на един надарен, наследодателят е изчерпал цялото наследство - хипотеза, аналогична на тази на разпореждане с универсално завещание, тъй като и в този случай липсват свободни имущества, от които лицата по чл. 28, ал. 1 ЗН биха могли да получат онова, което съставлява тяхна запазена част от наследството. При предявен иск по чл. 30, ал. 1 ЗН за намаляване на универсални завещателни разпореждания не се образува наследствена маса по чл. 31 ЗН, а възстановяването се извършва чрез дробна част по чл. 29 ЗН, съставляваща размера на запазената част. Поради това за неоснователни е счел оплакванията за извършени от първоинстанционния съд процесуални нарушения, изразяващи се в отказ да се допуснат доказателства за наличие на други имущества -придобити след съставяне на завещанието или новоткрити по силата на реституция.
По спорния въпрос дали завещанието е универсално или представлява завет, въззивният съд се е позовал на чл. 16 ЗН и константната съдебна практика. Посочил е, че при съмнения относно характера на едно завещание следва да се тълкува волята на завещателя при спазване чл.20 ЗЗД и чл.44 ЗЗД, като отделните завещателни разпореждания следва да се тълкуват във връзка едно с друго и в смисъла, който произтича от текста на цялото завещание, като се търси действителната воля на завещателя.
Предвид изложеното, въззивният съд е приел, че съставеното от И. Г. завещание е универсално по своя характер и негов предмет не са отделни имоти/вещи, а цялото имущество. Посочените апартамент, гараж, лек автомобил са били придобити в режим на СИО с П.Г. /по този въпрос страните не спорят/, като при прекратяването на СИО след смъртта на завещателката, в наследство му остава по 1/2 ид. ч. от тях. Даден е приоритет на недвусмисленото изявление в завещанието „цялото си движимо и недвижимо имущество…“, което не поставя под съмнение волята на завещателката, преживелият съпруг да придобие притежаваното от нея имущество, независимо от следващото описание на съществените обекти от него. Този извод се подкрепя от факта, че изброяването не е изчерпателно, а е последван фразата „и всичко друго“, която тълкувана в контекста на израза „завещавам цялото си движимо и недвижимо имущество“ не оставя съмнение, че не се касае за отделни имоти. След като е завещала цялото имущество на съпруга си, въззивният съд е приел, че И. Г. е накърнила запазената част на ищеца, който по заместване е встъпил в правата на низходящ на завещателката, поради което е счел, че извършеното завещание следва да бъде намалено със запазената част на ищеца - с 1/3 ид. ч. и съответно с толкова тази запазена част е възстановена.
За неоснователно е прието възражението на ответницата за погасяване на иска по чл.30 ал.1 ЗН по давност. Посочено е, че според разясненията в ППВС 7/1973 г. на ВС, ОСГК, за завещанията петгодишният общ давностен срок започва да тече от момента, когато заветникът упражни своите права, а за даренията - откриването на наследството, като според съдебната практика упражняването на правата по завещанието следва да е чрез действия, сочещи по несъмнен начин намерението на ползващото се от завещанието лице да приеме наследството, като тези действия следва да достигнат или да е било възможно да достигнат до знанието на наследника по закон, за да бъде поставено началото на погасителната давност по отношение на неговата претенция за възстановяване на запазената му част от наследството. Приемането на противното - че погасителната давност тече въпреки липсата на възможност на наследника по закон да узнае за накърняването на правата му, противоречи както на правната природа на давността като санкция за бездействие, така и на формалната логика и принципа за справедливост.
Предвид изложеното, съдът е счел, че сключеният през 2009г. договор за продажба на лек автомобил от ползващото се от завещанието лице П. П. Г., идеални части от който са били включени в наследството на завещателката, не съставлява упражняване на правата по завещанието по начин, даващ възможност това упражняване да достигне до знанието на наследника по закон. Посочено е, че вписването на едно саморъчно завещание създава по-голяма гаранция за узнаването му от наследниците, на които то се противопоставя, особено когато в него изрично са изброени завещаните недвижими имоти и не се създава проблем за определяне на местно компетентната служба по вписванията. Във всеки конкретен спор, който се съсредоточава върху момента, от който тече погасителната давност за упражняване на правото по чл.30, ал.1 от ЗН – дали от обявяването на завещанието или от вписването му, съдът следва да държи сметка за това кога наследниците, на които се противопоставя това завещание, са могли да узнаят за него. Приел е, че в конкретния случай моментът на обявяване на саморъчното завещание и на вписването му /на 20.07.2016г/ съвпадат и след като няма убедителни данни завещанието да е узнато от наследника в по-ранен период, то за начало на 5 годишния давностен срок следва да се приеме посочената дата 20.07.2016г, от която до завеждане на исковата молба на 15.07.2021г. давностният срок, погасяващ правото на иск по чл.30 ал.1 ЗН не е изтекъл.
При така изложените мотиви на въззивната инстанция, се обосновава извод, че не са налице основания за допускане до касационно обжалване по следните съображения:
Допускането до такова на въззивното решение е обусловено от посочването от касатора на конкретен правен въпрос от значение за изхода на конкретното дело и с обуславящо значение за правилността на правните изводи на въззивния съд по спорния предмет. Като израз на диспозитивното начало в гражданския процес, касаторът е длъжен да формулира този въпрос в изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК /ТР № 1/2009 г. от 19.02.2010 г. по дело № 1/09 г., ОСГТК/. С определението по чл. 288 ГПК касационният съд трябва да се произнесе дали соченият от касатора правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело, е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора, но не и дали те са законосъобразни, като основанията за допускане до касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК са различни от общите основания за неправилност на въззивното решение по чл. 281, т. 3 ГПК. Проверката за законосъобразност на обжалвания съдебен акт ще се извършва едва след като той бъде допуснат до касационно обжалване при разглеждане на касационната жалба.
По първия въпрос относно приложението на разпоредбата на чл. 30, ал. 2 от ЗН, при направено искане по чл. 30, ал. 1 от ЗН, не се констатира разрешението на въззивния съд да е в противоречие със съдебната практика. В т.4 на Тълкувателно решение №3 от 19.12.2013 г. на ВКС по т. д. № 3/2013г. се приема, че изискването за приемане на наследство по опис е предпоставка за реализиране на правото да се иска възстановяване на запазена част от наследството само когато наследодателят е извършил дарствени разпореждания или частни завещателни разпореждания, но не и когато завещателното му разпореждане е универсално. Вв последната хипотеза общото завещателно разпореждане съгласно чл. 16, ал. 1 ЗН придава на лицето, в полза на което е направено, качеството наследник, а не на кредитор на наследството. Именно в съответствие с тези разяснения е изводът на въззивния съд, че изискването по чл.30, ал.2 ЗН не намира приложение в хипотеза, като настоящата, при която разпореждането е било извършено с универсално завещание. В този случай, конкретните имуществени права и задължения, които се включват в наследството е ирелевантно за преценката дали наследодателят е накърнил запазената част от наследството на посочените в чл.28, ал.1 ЗН лица, тъй като след неговата смърт не остават свободни имущества, от които тези лица биха могли да получат това, което съставлява тяхна запазена част от наследството.
В цитираното от касатора решение №342 от 12.07.2010г. по гр. д. № 397/2010г. на ВКС се приема, че след отмяната на т. 15 от ТППВС № 4/1964 г., разпоредбата на чл. 30, ал. 2 от ЗН следва да се тълкува в смисъл, че ограничението да се иска намаляване на завещателни разпоредби във връзка с изискването за приемане на наследството по опис, следва да се прилага само по отношение на лица, които не са призовани да наследят. Въпреки, че ответницата не е била призована да наследява завещателката Ив. Г., приетото в това постановление относно изискването за опис не намира приложение по настоящото дело поради разясненията в посоченото по-горе ТР №3 от 19.12.2013г., а именно тъй като в случая завещателното разпореждане е универсално, и след смъртта на наследодателя не остават свободни имущества, от които тези лица биха могли да получат това, което съставлява тяхна запазена част от наследството.
По следващите въпроси относно момента, от който започва да тече погасителната давност за упражняване правото по чл. 30 от ЗН и значението на узнаването за съществуването на завещателното разпореждане не се констатира противоречие със съдебната практика.
Според разясненията в т. 3, б. г на ППВС №7/1973, в закона не е посочено дали искът за възстановяване на запазена част се погасява по давност, поради което и при липсата на специален срок, следва да се приеме, че искът за намаляване на завещания и на дарения се погасява с общата петгодишна давност по чл. 110 ЗЗД. Посочва се, че на наследника обаче могат да не бъдат известни направените от наследодателя завещания.
В цитираното от касатора решение №10 от 8.03.2022г. на ВКС по гр. д. № 2260/2021г. се посочва, че трайно установената съдебна практика изисква действията по т. нар. мълчаливо приемане на наследство да са недвусмислени, така че да водят до единствен извод за намерение за приемане на наследството – изразяват непоколебимо намерение /ППВС № 4/64 г., т. 14/. Тези фактически или правни действия на наследника могат да са различни по вид и във всеки конкретен случай съдът извършва преценка дали са израз на волята на наследника да приеме наследството.
В посоченото Решение №679 от 25.11.1996г. по гр. д. №848/1996г., се приема, че общата пет годишна давност започва да тече от момента, в който заветникът упражни правото си по завещанието. В ПВС №7/73г. не е посочено какво се разбира под упражняване на право по завещание, но следва да се приеме, че това е фактически въпрос, който трябва да бъде изяснен в конкретния спор. Посочва се, че това могат са юридически действия на заветниците чрез правни сделки с предмет получените идеални части от завещанието, но правата по завещанието могат да се упражняват и с мълчаливи или обикновени фактически действия на каквито заветниците са се позовали по делото и представили доказателства.
В актуалната си практика /решение №142 от 21.04.2012г. по гр. д. №988/2011г./ ВКС възприема, че правата по завещание следва да бъдат упражнени чрез действия, сочещи по несъмнен начин намерението на ползващото се от завещанието лице да приеме наследството, считайки себе си за собственик на разпореденото с тази сделка имущество. Тези действия следва да достигнат до знанието на наследника по закон, за да бъде поставено началото на погасителната давност по отношение на неговата претенция за възстановяване на запазената му част от наследството и да сочат обема на разпореденото със завещанието имущество-дали завещателното разпореждане е универсално или касае отделни имоти, притежавани от наследодателя към момента на неговата смърт. Простото уведомяване, че наследодателят е оставил завещание в полза на определено лице не може да постави началото на погасителната давност по отношение на претенцията за възстановяване на запазената част, тъй като само въз основа на него наследникът по закон не би могъл да прецени дали запазената му част е накърнена, т. е. дали следва да потърси по съдебен ред защита на своето право - за да се заяви едно право за защита пред съд страната следва да знае дали това право е накърнено и по какъв начин, тъй като процесуалният закон изисква посочване в исковата молба на обстоятелствата, на които се основава иска и точно формулиране на отправеното до съда искане /чл. 127, ал. 1, т. 4 и 5 ГПК/. Още повече, че фактът на накърняването на запазената част е обвързан не само с момента на откриване на наследството, но и с приемането на наследството, доколкото правата върху наследственото имущество преминават към ползващото се от завещателното разпореждане лице от момента на откриване на наследството, но само ако последното е било прието.
В тази смисъл следва да бъдат възприемани и указанията, дадени в т. 3, буква г на ППВС № 7/1973г. за това, че петгодишният давностен срок за погасяване на искането по чл. 30 ЗН започва да тече от момента, когато заветникът упражни своето право по завещанието, тъй като на наследника по закон следва да бъдат известни направените от наследодателя завещания, за да може да упражни правото си.
Именно в съответствие с тази практика е изводът на въззивния съд, че сключването през 2009г. на договор за продажбата на лекия автомобил от П. Г., идеални части от който са били включени в наследството на завещателката, не съставлява упражняване на правата по завещанието, тъй като не е било възможно и не се установява това упражняване да е достигнало до знанието на наследника по закон. Въззивният съд, позовавайки се на съдебната практика е посочил, че вписването на едно саморъчно завещание създава по - голяма гаранция за узнаването му от наследниците, на които то се противопоставя, особено когато в него изрично са изброени завещаните недвижими имоти и не се създава проблем за определяне на местно компетентната служба по вписванията
По последния въпрос относно задължението на съда да обсъди в мотивите си всички възражения и доводи на страните, фактите, на които се основават и доказателствата за тях, не се констатира въззивният съд да е допуснал нарушение, изпълнявайки своята правораздавателна дейност в противоречие с установената съдебна практика. Напротив, именно в съответствие с нея, включително и с разясненията, съдържащи се ТР № 1/09.12.2013г. по тълк. д. №1/2013г., ОСГТК и множество решения, въззивният съд е извършил самостоятелна преценка на събрания по делото доказателствен материал, и е изложил свои мотиви по иска, с който е бил сезиран. Въззивният съд съобразно изискванията на чл. 12 ГПК и чл. 235 ГПК се е произнесъл по спорния предмет на делото, очертан от въззивната жалба, като е развил собствени съображения по аргументите, съдържащи се в нея. Касаторът поставя този въпрос във връзка с твърдението си, че съдът е пренебрегнал своевременно направените му доказателствени искания тъй като неправилно е преценил характера на завещанието като общо. Следва да се отбележи, че несъгласието на касатора с този извод на съда касае правилността на решението, което не може да се преценява в тази фаза на производството, относима само към наличето на основанията по чл. 280 ГПК. Независимо от това, следва да се посочи, че въззивният съд е съобразил, че при предявен иск за възстановяване на запазена част чрез намаляване на универсалното завещание до размера на запазената част на наследник по закон, не е нужно да бъде образувана маса по чл. 31 ЗН, а намалението следва да се извърши направо в дробна част, съответстваща на запазената част на наследника по закон съобразно разпоредбата на чл. 29 ЗН. Предвид което не се установява действията му да са в противоречие с цитираната от касатора съдебна практика.
В заключение следва да се посочи, че по тези въпроси не е налице основанието по чл. 280, ал.1, т.1 ГПК за допускане до касационно обжалване.
Не се установява и наличието на друго от основанията по чл. 280, ал. 2 ГПК. Няма вероятност решението да е нищожно - да е постановено от незаконен състав, извън общата компетентност на гражданския съд, или отразената в акта правораздавателна воля на съда да е неразбираема; същото е в изискуемата писмена форма и е подписано. Не е налице и вероятност същото да е недопустимо, тъй като е постановено от функционално компетентен съд, по редовна, подадена в срок жалба, от страна с правен интерес, срещу подлежащ на инстанционен контрол акт съдебен акт. Не се установява и очевидна неправилност на решението, тъй като това е такъв порок на решението, който може да бъде констатиран без извършване на характерната за същинския касационен контрол проверка за наличие на отменителни основания за неправилност по чл. 281, т. 3 ГПК, каквато се извършва само при допускане до касационно обжалване на въззивното решение. В случая обжалваното решение не страда от пороци с такава тежест. Въззивният съд е изложил мотиви, в които подробно е обсъдил доказателствата, събрани по делото по отделно и в тяхната цялост, без да нарушава правилата на логическото мислене, изводите за установените по делото факти се явяват обосновани. Не са налице допуснати от съда нарушения на относима за конкретния спор императивна материалноправна норма или на основополагащи за съдопроизводството процесуални правила, гарантиращи обективно, безпристрастно и съобразено с обективната истина, при зачитане равенството на страните, решаване на правния спор, имащи за резултат прилагане на закона в неговия противоположен, несъществуващ или отменен смисъл, нито е налице грубо нарушаване на основните логически, опитни и общоприложими научни правила при формиране на правните изводи въз основа на установените по делото факти. Изложените от касатора съображения представляват субективни оплаквания за допусната необоснованост на постановеното решение поради неправилен и непълен анализ на събраните доказателства и поради необсъждането на определени доводи, които според личното му виждане имат значение за изхода на делото и съдът е следвало да вземе предвид при постановяване на акта си. В тази връзка наведените съображения не обосновават очевидна неправилност на въззивното решение.
В обобщение - не са налице основания за допускане на касационното обжалване.
С оглед изхода на спора, на ответника, заявил такова искане, следва да се присъдят разноски за производството във Върховния касационен съд в общ размер на 3000 лева съобразно представения договор за правна защита и съдействие, и списък на разноските.
Водим от изложеното, Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделениеОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на Решение №361 от 28.03.2024г. постановено по в. гр. дело №1922 по описа на Софийския апелативен съд за 2023г.
ОСЪЖДА Л. П. Г., ЕГН [ЕГН] да заплати на П. П. А., ЕГН [ЕГН] сумата от 3000.00 /три хиляди/ лв., представляваща разноски пред касационната инстанция.
Определението не подлежи на обжалване.
Председател: ______________________
Членове:
1. _______________________
2. _______________________