О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 141

гр. София , 25.02. 2022 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

Върховният касационен съд на Р. Б. трето отделение на Гражданска колегия в закрито съдебно заседание на двадесет и трети февруари две хиляди двадесет и втора година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: С. Б.

ЧЛЕНОВЕ: МАРГАРИТА ГЕОРГИЕВА

ДАНИЕЛА СТОЯНОВА

като разгледа докладваното от съдията Стоянова гр. д. № 3518 от 2021 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Мюсюлманско изповедание, подадена чрез адв. К. С. и адв. А. И., срещу въззивно решение № 10324/19.04.2021 г., постановено по възз. гр. д. № 1140/2019 г. по описа на Софийски апелативен съд.

С това решение като е потвърдено решение № 5889/14.09.2018 г., постановено по гр. дело № 15367/2014 г. по описа на Софийски градски съд и като е отменено решение№ 223/03.01.2019 г., постановено по същото гр. дело в производство по чл. 250 ГПК, като краен резултат е прието за установено на основание чл. 422, ал. 1 ГПК във вр. с чл. 415, ал. 1 ГПК, че Мюсюлманско изповедание дължи на Ж. И. К. сумата от 91 000 лв. по нотариално заверено споразумение от 31.03.2011г. с рег.№ 2729/31.03.2011г. на Нотариус Д.С., рег.№ 267 на НК, която сума представлява възнаграждения за процесуално представителство по т. д.№ 1806/2010г. на СГС, т. д.№ 1144/2006г. на СГС, т. д.№119/2008г. на ОС Пазарджик, г. д.№ 9075/2010г. на СГС и адм. дело № 1032/2010г. на Административен съд Пловдив, за което е издадена заповед за незабавно изпълнение на парично задължение, въз основа на документ по чл. 417 ГПК и изпълнителен лист по ч. гр. дело № 9509/2013 г. по описа на Софийски районен съд, гражданско отделение, 68 състав, ведно със законната лихва върху сумата от 91 000 лв., считано от датата на подаване на заявлението по чл. 417 ГПК – 05.03.2013 г., до окончателното плащане; осъдено е Мюсюлманско изповедание да заплати на Ж. И. К. 4030лв. разноски в първоинстанционното производство и 30лв. за въззивното производство; осъдено е Мюсюлманско изповедание да заплати в полза на адв. П. С. на основание чл. 38, ал. 2 ЗА адвокатско възнаграждение за първата инстанция в размер 3260лв. и 3912лв. – за втората инстанция.

Извън предмета на касационната жалба е въззивното решение в частта, имаща характер на определение, с която е оставена без разглеждане въззивната жалба с вх.№132957 от 16.10.2016г. на Ж. И. К. против първоинстанционното решение № 5889/14.09.2018 г., постановено по гр. дело № 15367/2014 г. по описа на Софийски градски съд.

В касационната жалба се твърди, че обжалваното решение е постановено при съществени нарушения на процесуалните правила и материалния закон и е необосновано – касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК.

В приложеното към жалбата изложение, във връзка с основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, касаторът поставя следните въпроси: 1/ „Задължен ли е въззивният съд да обсъди всички твърдения, доводи и възражения на страните и да анализира относимите към правния спор доказателства?“ – по този въпрос твърди противоречие на въззивното решение с т. 5 от ППВС № 7/1965 г.; решение № 3/2016 г. по гр. д. № 3973/2015 г. на ВКС, І г. о.; решение № 137/2019 г. по гр. д. № 3037/2018 г. на ВКС, ІІІ г. о.; 2/ „При ревизиране на уговорено възнаграждение на адвокат по исков ред следва ли съдът да извърши оценка на справедливостта и обосноваността на неговия размер предвид разпоредбите на чл. 36, ал. 2 от Закона за адвокатурата и чл. 14, ал. 2 от Етичния кодекс, респективно – регламентира ли нормата на чл. 36, ал. 2 от Закона за адвокатурата специална хипотеза на противоречие с добрите нрави по смисъла на чл. 26, ал. 1, предл. 3 от ЗЗД?“ – твърди противоречие на въззивното решение с решение № 125/2018 г. по гр. д. № 4497/2017 г. на ВКС, ІІІ г. о.; решение № 61/2020 г. по гр. д. № 3153/2019 г. на ВКС, ІV г. о.; 3/ „Приложима ли е разпоредбата на чл. 40 ЗЗД в хипотеза, в която договарящият е законен представител на юридическо лице, в частност – религиозна институция, респ. в кои хипотези приложимостта на нормата е ограничена?“ – по този въпрос счита, че обжалваното решение противоречи на т. 3 от Тълкувателно решение № 5/2016 г. по тълк. д. № 582014 г. на ВКС, ОСГТК и решение № 178/2020 г. по т. д. № 1991/2018 г. на ВКС.

Ответникът по касация – Ж. И. К., в писмен отговор на касационната жалба взема становище за нейната неоснователност.

Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, намира, че касационната жалба е подадена от надлежно конституирана страна с интерес от предприетото процесуално действие срещу подлежащ на обжалване акт на въззивен съд, поради което се явява допустима. Същата е редовна като подадена в срока по чл. 283 ГПК.

За да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, настоящият състав съобрази следното:

Въззивният съд е приел за установено, че въз основа на нотариално заверено споразумение от 31.03.2011 г. между страните, с което Мюсюлманско изповедание признава, че дължи на Ж. К. сумата от 91 000 лв., представляваща неплатени адвокатски възнаграждения по посочени пет съдебни дела, ищцата е подала заявление по чл. 417 ГПК и са й издадени заповед за изпълнение и изпълнителен лист за посочената сума и за направените разноски. Страните не спорят, че адв. К. е извършвала процесуално представителство в петте съдебни производства, но ответникът поддържа възражение за нищожност на клаузите в документа по чл. 417 от ГПК, касаещи уговорения размер адвокатски хонорар, поради противоречие с чл. 36 ал. 2 от ЗА, изискващ справедлив и обоснован размер на възнаграждението на адвокат, както и поради противоречие с добрите нрави поради прекомерност на договорените възнаграждения. В условията на евентуалност поддържа възражение за относителна недействителност поради договаряне във вреда на представлявания по см. на чл. 40 от ЗЗД, като твърди, че бившият представител на ответника е подписал споразумението с ищцата след като вече е бил избран нов представител и без да има представителна власт, предвид проведената преди датата на подписване на споразумението Национална мюсюлманска конференция, на която са сменени ръководните органи на изповеданието. Счита, че не дължи исковата сума и моли съда да отхвърли претенцията на ищцата.

Съдът е приел въз основа на представените писмени доказателства, че ищцата е имала сключени договори за правна защита и съдействие с ответника, предоставила е правни услуги във връзка с петте съдебни производства – не само процесуално представителство, но и правни действия и съдействие за проучване материали и нормативна база във връзка със спорните въпроси, отчела е извършената работа, като законният представител на ответника е подписал приемо-предавателни протоколи, в които се е съгласил с размера на дължимото възнаграждение по всяко дело.

Въззивният съд е обсъдил и възраженията на ответника за нищожност на споразумението от 31.03.2011 г. като противоречащо на закона и накърняващо добрите нрави поради завишаване размера на адвокатското възнаграждение и за неговата недействителност на основание чл. 40 ЗЗД, тъй като при сключването му представляващият Мюсюлманско изповедание Н. Г. е договарял във вреда на представлявания. Приел е, че споразумението е сключено въз основа на действителни договори за правна защита и съдействие, по които размерът на адвокатското възнаграждение се определя по свободно договаряне съгласно чл. 9 ЗЗД и чл. 1 от Наредба № 1 за минималните размери на адвокатските възнаграждения; че съгл. разп. на чл. 36 ал. 1 от ЗА адвокатът има право на възнаграждение за своя труд, а според чл. 2 предл. първо размерът на възнаграждението се определя в договор между адвоката и клиента; че съгласно чл. 36 ал. 2 предл. второ, този размер трябва да бъде справедлив и обоснован и не може да бъде по-нисък от предвидения в наредба на Висшия адвокатски съвет размер за съответния вид работа; че според чл. 1 от Наредба №1 размерът на възнаграждението за оказваната от адвоката правна помощ се определя по свободно договаряне въз основа на писмен договор с клиента; че ЗА и Наредба №1 въвеждат като критерий за действителност на уговореното възнаграждение минимална, но не и максимална граница, поради което размерът на възнаграждението, ако не е под минимално допустимия по посочените нормативни актове, размер не може да противоречи на закона; че прекомерността му е относима единствено между страните по делото, но не и между страните по самия договор; че накърняване на добрите нрави би могло да има при явна нееквивалентност, когато насрещната престация по договора е практически нулева, каквато нееквивалентност в процесния случай не се установява;

Приел е също, че когато престацията не е толкова незначителна, съдът може само да извършва преценка дали не е налице сделка при явно неизгодни условия, сключена поради крайна нужда/унищожаемост по чл. 33 от ЗЗД, ако такъв иск е предявен, в който смисъл се е позовал на Решение № 24 от 9.02.2016 г. на ВКС по гр. д. № 2419/2015 г., III г. о., ГК.

Отчел е, че в случая не се оспорва от ответника, че ищцата в качеството си адвокат е изпълнила задълженията си да представлява надлежно и добросъвестно клиента си по посочените дела; че от същия не е релевирано възражение за недобросъвестно или лошо извършена работа; че е установено по делото, че ищцата е положила огромна по обем работа и е изпълнила задълженията си съобразно процесуалните изисквания по всяко конкретно дело, както и, че договорите за правна защита и съдействие не са били обвързани с точен краен резултат.

По тези съображения е обосновал извод, че споразумението, което е сключено въз основа на посочените договори за правна защита и съдействие, не е нищожно на посочените от ответника основания.

Обосновал е и извод, че споразумението не е и недействително поради недобросъвестност при договарянето от страна на представляващия ответника.В тази връзка съдът е посочил, че съгласно чл. 40 от ЗЗД, ако представителят и лицето, с което той договаря, се споразумеят във вреда на представлявания, договорът не произвежда действие за представлявания; че процесното споразумение ответникът е подписал чрез законния си представител, който е бил вписан по фирменото дело на изповеданието към 31.03.2011г. Счел е, че разпоредбата на чл. 40 от ЗЗД не е приложима, тъй като процесното споразумение не е било подписано от пълномощник, а от неговия законен представител, който изразява общата вола на колективния орган, позовавайки се на Решение № 232 от 16.11.2018г., постановено по гр. д.№ 3745/2017г. IV Г.О. на ВКС. Въпреки това е приел, че видно от доказателстватна, приети в първоинстанционното производство, споразумението е било сключено след като с решение на Националната мюсюлманска конференция е било сменено ръководството на ответното изповедание, но преди вписването на това обстоятелство в ТР; че съгласно разпоредбата на чл. 10, ал. 1 от ЗТР, трети добросъвестни лица могат да се позовават на вписването, както и на обявяването, дори ако вписаното обстоятелство, съответно обявеният акт, не съществува, а съгл. ал. 2 невписаните обстоятелства се смятат несъществуващи за третите добросъвестни лица; че невписаното обстоятелство има значение само за вътрешните отношения на изповеданието преди неговото вписване, но не и спрямо третите добросъвестни лица; че нито в отговора на исковата молба, нито във въззивната жалба се твърди недобросъвестност на ищцата, напротив твърди се недобросъвестност единствено досежно подписалия споразумението за изповеданието, но това обстоятелство е ирелевантно за действителността на споразумението.

Предвид изложеното обосновал извод за основателност на предявения иск по чл. 422 от ГПК.Приел е също, че исковата сума се дължи ведно със законната лихва от датата на подаване на заявлението, тъй като искането за прибавяне на изтекли лихви не счита за увеличение или изменение на иска и може да се заяви до приключване на съдебното дирене.

При тези мотиви на въззивния съд, настоящият състав счита, че не са налице сочените от касатора основания за допускане на касационно обжалване. Съображенията за това са следните:

Първият поставен от касатора въпрос не съставлява общо основание по смисъла на чл. 280 ГПК. Той е привързан към оплакванията за неправилност и необоснованост на решението поради това, че въззивният съд не е разгледал възражения и доводи на ответника, свързани с процесното споразумение и извършените от ищцата действия по правна защита в производствата, в които е представлявала ответника. Доводите за необоснованост на решението са съображения, относими към касационните основания по чл. 281, т. 3 от ГПК. Последните са от значение за правилността на решението и подлежат на преценка в производството по чл. 290 от ГПК, а не в стадия за селектиране на касационните жалби по реда на чл. 288 от ГПК. В този смисъл са и указанията в т. 1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС.

Първата част от втория въпрос: „При ревизиране на уговорено възнаграждение на адвокат по исков ред следва ли съдът да извърши оценка на справедливостта и обосноваността на неговия размер предвид разпоредбите на чл. 36, ал. 2 от Закона за адвокатурата и чл. 14, ал. 2 от Етичния кодекс?“ касае възражението на ответника за нищожност на процесното споразумение поради противоречие с добрите нрави поради прекомерност на договорения размер адвокатско възнаграждение. Въпросът в тази му част е обуславящ решаващите изводи на съда, но не е установено поддържаното допълнително основание по чл. 280 т. 1 ГПК. На първо място посочените от касатора решения, на които се позовава, са неотносими и не могат да обосноват извод за наличие на противоречие, тъй като са постановени при различна фактическа обстановка. Въпреки това следва да се посочи, че с цитираните решения се приема еднозначно, че „съгласно задължителните постановки на т. р. №1 от 2010г. на ОСТК на ВКС, съдът следи служебно за свръхпрекомерност на уговорения размер на насрещната престация, което опорочава волеизявлението поради противоречие с добрите нрави и води до нищожност на договора(чл. 26, ал. 1пр. 3 ЗЗД). Съдът не дава указания страните да правят такива твърдения, нито да сочат доказателства за това. Но съдът е длъжен при констатирана свръхпрекомерност на уговорената престация в договора да зачете правните последици на този провоизключващ факт, а именно противоречието с добрите нрави, нищожността и липсата на действие на договора. Специална хипотеза за противоречието с добрите нрави е уредена в чл. 36, ал. 2 ЗА, където е постановено, че уговореното адвокатското възнаграждение следва да е справедливо и обосновано.“ В случая въззивното решение не е в противоречие с тези правни разрешения. Съдът е анализирал доказателствата и е обосновал и извод, че с оглед обема на извършената работа, договорените възнаграждения не са прекомерни, а са справедливи и обосновани . Изложил е и съображения, като е анализирал кога е осъществено релевираното основание за нищожност и е приел, че в случая то не е налице. Предвид това не е налице противоречие в правните разрешения по поставения въпрос. Що се отнася до проверка правилността и обосноваността на тези изводи, съдът извършва такава само ако обжалването бъде допуснато, но не и в тази фаза на производството. Втората част на въпроса, а именно: „регламентира ли нормата на чл. 36, ал. 2 от Закона за адвокатурата специална хипотеза на противоречие с добрите нрави по смисъла на чл. 26, ал. 1, предл. 3 от ЗЗД?“ е формулирана общотеоретично, а не в контекста на конкретни процесуални действия на съда и решаващите му изводи, поради което не представлява общо основание за допускане на касационно обжалване.

Не се обосновава извод за наличие на основание за достъп до касация и във връзка с третия, поставен от касатора, въпрос. Това е така защото, какъвто и отговор да се даде на същия, не би се обусловил друг краен резултат. Действително съдът неправилно е посочил в решението си, че нормата на чл. 40 ЗЗД е неприложима, тъй като касае действия на пълномощник, а не на законен представител. Без съмнение нормата на чл. 40 ЗЗД не прави разлика между представител по волята на представлявания и представител по силата на закона. Въпреки това обаче съдът, макар и твърде лаконично – ограничавайки се до липсата на твърдения за недобросъвестност на ответницата в отговора на исковата молба и във въззивната жалба, както и липсата на доказателства за такава, е изследвал наличието на елементите от фактическия състав на разпоредбата и е обосновал извод, че същите не са налице. Следва да се посочи, че по естеството си поставения въпрос от касатора е свързан с предпоставките за приложението на хипотезата на чл. 40 ЗЗД и се явява фактически въпрос, изискващ преценка на релевантните по делото факти и обстоятелства, поради което не би могъл да бъде предмет на анализ в производството по чл. 288 ГПК. Въпреки това е важно да се подчертае, че в мотивите на Тълкувателно решение № 5 от 12.12.2016 г. на ВКС, ОСГТК, по тълк. д. № 5/2014 г., е разяснен подробно фактическият състав на чл. 40 ЗЗД, както следва: фактическият състав, пораждащ недействителността по чл. 40 ЗЗД се състои от два елемента: А. Обективен елемент - договорът, сключен от (чрез) представителя и насрещната страна по него (третото лице) е във вреда на (уврежда) представлявания. Увреждането на интересите на представлявания може да има най-различни проявни форми, например: договор, сключен при неизгодни за него условия; имуществото му е неоправдано обременено с уговорени тежести или договорът поражда допълнителни бъдещи и/или условни задължения (под модалитет), нетипични за конкретния тип договори; предоставените на пълномощника права са упражнени превратно, макар и в рамките на представителната му власт, както и най-различни други хипотези. Не е необходимо вредата да е настъпила, а е достатъчно да е налице сигурност за нейното настъпване (особено при договори с продължително изпълнение), но във всички случаи се има предвид обективно увреждане на интересите на представлявания, което не е незначително. Преценката за наличието на увреждането, респ. - за сигурното му настъпване, се извършва предвид конкретните обстоятелства във всеки отделен случай, но във всички случаи - към момента на сключването на договора. Увреждането не може да се дължи, например на последващо изменение на пазарните условия, поради което изменение продажната цена по договора е станала неизгодна, макар да е била изгодна към момента на неговото сключване. Б. Субективен елемент - споразумяване между представителя и насрещната страна по договора (третото лице) за увреждането на представлявания. Този втори елемент от фактическия състав на недействителността по чл. 40 ЗЗД, на пръв поглед също има обективен характер, но се свежда до недобросъвестност на представителя и насрещната страна по договора (третото лице) относно увреждането на представлявания. Споразумяването не съставлява отделна правна сделка между представителя и насрещната страна по недействителния договор, която сделка да е различна от самия този договор, т. е. - не е необходимо да е налице изричен сговор между тях да увредят представлявания, което би предполагало във всички случаи намерение за увреждане и умисъл за това, но в голяма част от хипотезите такива не са налице или са практически недоказуеми от страна на представлявания. Това споразумяване между представителя и насрещната страна е обективирано в самия недействителен договор, увреждащ представлявания, което е първият елемент от фактическия състав. Поради това, вторият елемент от този фактически състав е субективен и се изразява, не винаги в общ сговор и общо намерение (цел) у представителя и насрещната страна да увредят представлявания, а в тяхната недобросъвестност - те, и двамата, знаят (осъзнават), че сключеният договор обективно уврежда представлявания. Тази недобросъвестност също не се предполага, а подлежи на доказване от страна на представлявания. Преценката за наличието също се извършва предвид конкретните обстоятелства във всеки отделен случай, но във всички случаи - към момента на сключването на договора. Увреждането на представлявания и недобросъвестността на представителя и на насрещната страна по договора са релевантни за недействителността по чл. 40 ЗЗД, и тя ще намери приложение, само когато договорът е сключен в рамките на представителната власт (учредена с пълномощно или от закона). Както от буквалното граматическо тълкуване, така и от систематичното място на разпоредбата на чл. 40 ЗЗД в рамките на института на представителството, следва очевидната цел на установената там недействителност - единствено и изключително в интерес на представлявания, който единствен е увреден от договора, т. е. - недействителността има защитна функция само по отношение на увреденото представлявано лице, чийто представител е злоупотребил с доверието му, а насрещната страна по договора най-често се е облагодетелствала от това за негова сметка. Приетото от въззивния съд по относимите правни въпроси като краен резултат е в съответствие с тази задължителна съдебна практика.

В този смисъл по поставените правни въпроси, не е налице противоречие на въззивното решение с практиката на ВКС, в това число задължителната такава.

Предвид изхода разноски за касатора не се следват, но същият следва да заплати на адв. П. С. адвокатско възнаграждение по чл. 38 ЗА и чл. 9, л. 3 във вр. с чл. 7, ал. 2, т. 4 от Наредба №1 от 2004г. в размер 2934лв. с ДДС.

С оглед гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на III г. о.,

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 10324/19.04.2021 г., постановено по възз. гр. д. № 1140/2019 г. по описа на Софийски апелативен съд в обжалваната му част.

ОСЪЖДА Мюсюлманско изповедание с ЕИК[ЕИК] да заплати на адв. П. С. адвокатско възнаграждение в размер 2934лв. с ДДС.

Определението е окончателно.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: