О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 108

София, 25.02.2022 година

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Р. Б. търговска колегия, второ отделение, в закрито заседание на шестнадесети февруари две хиляди двадесет и втора година в състав :

ПРЕДСЕДАТЕЛ: Камелия Ефремова

ЧЛЕНОВЕ: Бонка Йонкова

Евгений Стайков

изслуша докладваното от съдия Е. С. т. д.№1892/2021г. и за да се произнесе взе предвид следното :

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на „А. И. ООД –гр.София, срещу решение №262041 от 26.03.2021г., постановено по в. т.д.№479/2020г. на Софийски градски съд, ГО, ІV „Д“ състав, с което е отменено решение №178147/29.07.2019г. по гр. д.№18756/2018г. на СРС, ІІІ ГО, 88 с-в. и вместо него е постановено отхвърляне на предявените от „А. И. ООД искове с правно основание чл. 92, ал. 1ЗЗД и чл. 86 ЗЗД против Л. И. К. за сумата 3 294.95 евро (с левова равностойност от 6 442.59 лв.), представляваща неустойка за неизпълнение на договорно задължение по договор от 01.06.2017г., ведно със законната лихва, считано от 21.03.2018г. и за сумата 274.34лв. – мораторна лихва за периода от 20.10.2017г. до 21.03.2018г.

В касационната жалба, извън доводите на касатора за възможността да бъде обжалвано въззивното решение пред ВКС, се поддържа, че въззивното решение е недопустимо, тъй като в нарушение на процесуалните правила, въззивният състав е променил реда, по който се гледа делото, без да съобрази, че районният съд е разгледал спора по общия ред (по реда на част ІІ, дял І ГПК). Според касатора въззивният съд, след като е приел, че спорът е търговски, е следвало да обезсили първоинстанционното решение като недопустимо. Твърди се също, че въззивният съд е допуснал съществени нарушения на съдопроизводствените правила, давайки възможност на въззивницата за уточнява/допълва въззивната си жалба след изтичането на двуседмичния срок за обжалване. Излагат се съображения, че съдът необосновано е приел, че по делото са били ангажирани доказателства за предварително постигната уговорка между ответницата и продавача за закупуване на процесния имот, като се акцентира, че по делото не са представени доказателства, доказващи истинността на оспорения от касатора договор за депозит. Сочи се, че неправилно въззивният състав е квалифицирал договора между „А. И. ООД и Л. К. като договор за търговско посредничество. Оспорват се присъдените разноски в полза на ответницата в размер на 3 000лв. Претендира се отмяна на въззивното решение и връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на СГС, а при условията на евентуалност – отмяна на въззивното решение и уважаване изцяло на предявените искове с присъждане на разноски в полза на касатора за трите съдебни инстанции.

В изложението по чл. 284, ал. 3 т. 1 ГПК касаторът поддържа наличието на основанията по чл. 280, ал. 2, предл. 1, 2 и 3 ГПК и по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Извън бланковото твърдение, че въззивното решение е вероятно нищожно, вероятно недопустимо и очевидно неправилно, в изложението са формулирани следните процесуалноправни въпроси:

1. „Допуснал ли е въззивният съд процесуално нарушение, като е постановил решение с което е приел, че същото не подлежи на обжалване, защото било търговско, а не гражданско, като по този начин е променил реда за обжалване, без страните да са участвали в производство по глава тридесет и втора от ГПК и делото да е разглеждано като търговско без страните да са уведомени за това?“;

2. „Допуснал ли е въззивният съд процесуално нарушение, като е приел, че делото следва да се разгледа по друг ред, по който компетентен да го разгледа като първа инстанция е окръжен съд, а като въззивна инстанция апелативен съд, да го реши по същество като въззив, вместо да обезсили първоинстанционното решение и да го изпрати по компетентност ?“;

3. „Допуснал ли е въззивният съд процесуално нарушение, след като е приел, че делото следва да се разгледа по друг ред, по който компетентен да го разгледа като първа инстанция е окръжен съд, а въззивна инстанция апелативен съд, да го реши по същество като въззив ?“;

4. „Досежно поставените по-горе въпроси, ако отговорът на някой от тях е утвърдителен, следва ли ВКС да допусне до касационно обжалване касационната жалба ?“

Твърди се, че въпроси от №1 до №4 са решени от въззивния съд се в противоречие с решение №92/21.07.2015г. по т. д.№911/2014г. на ВКС, I т. о., което обуславя допускане на касация на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.

5. „Допуснал ли е въззивният съд процесуално нарушение, като е квалифицирал предмета на делото като договор за ,,посредничество“, при положение, че от самия договор и събраните по делото доказателства е доказано, че липсват елементи от фактическия състав на квалификацията - договор за „посредничество ?“

6. „Ако отговорът е утвърдителен то въззивният съд допуснал ли е неправилна правна квалификация, водеща до неправилност на решението ?“

Сочи се, че въпроси №5 и №6 са решени в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решение №45/20.04.2010г. по т. д.№516/2009г. на II т. о.; решение №71/02.02.2010г. по гр. д.№138/2009г. на III г. о.; решение № 398/25.05.2010г. по гр. д.№738/2009г. на IV г. о.; решение №494/15.06.2010г. по гр. д.№ 673/2010г., на IV г. о.; решение №593/07.10.2010 г. по гр. д.№1484/2009г. на IV г. о.; решение от 20.02.2012г. по гр. д.№658/2011г. на II г. о.; решение от 08.03.2011г. по гр. д.№127/2010 г. на IV г. о. и решение от 23.07.2010г. по гр. д. 92/2009г. на IV г. о. ВКС – основание за допускане на касация по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.

7. „Допуснал ли е въззивният съд процесуално нарушение като е дал възможност на въззивника да изложи нови доводи и нови основания за пороци в първоинстанционното решение, извън преклузивния срок за обжалването му?“

8. “Ако отговорът на горния въпрос е положителен, следва ли ВКС да допусне касационната жалба до разглеждане за отстраняване на допуснатото нарушение ?“

Според касатора въпроси №8 и №9 са решени от въззивния съд в противоречие с решение №81/04.05.2015г. по гр. д.№5534/2014г. на ВКС, III г. о. и решение №24/20.02.2014г. по гр. д.№5245/2013г. на ВКС – основание за допускане на касация по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.

9. „Допуснал ли е въззивният съд процесуално нарушение, при формирането на вътрешното си убеждение и правните изводи, като е допуснал грешки при формиране на вътрешното си убеждение, тълкувайки превратно доказателства по делото, като е обосновал решението си на ирелевантен, оспорен и недоказан документ по делото?“. Твърди се, че въпросът е решен в противоречие с решение №135/10.03.2021г. по т. д. №1653/2019 г. на ВКС, I т. о.

10. „Допуснал ли е въззивният съд процесуални нарушения, при формирането на вътрешното убеждение и правните изводи, като е кредитирал и обосновал решението си върху неотносими и противоречиви гласни и доказателства ?“

11. „Допуснал ли е въззивният съд процесуални нарушения, при формирането на вътрешното убеждение и правните изводи, като е допуснал грешки при формиране на вътрешното убеждение, нарушавайки логическите, опитните и научните правила, обезпечаващи истинността на неговите констатации, с което се реализира защитната им функция, тъй като по същността си се изразяват в превратно интерпретиране на данните по делото поради несъобразяване с посочените неюридически правила, обезпечаващи съответствието па фактическите изводи на съда с действителното извънпроцесуално положение по спора ?“

Касаторът твърди, че въпроси №10 и №11са решени в противоречие с постановките в т. 12 от ТР №1/17.07.2001г. по тълк. д. №1/2001г. на ОСГК на ВКС, както и че въпросите за от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото.

В срока по чл. 287 ал. 1 ГПК е депозиран писмен отговор на касационната жалба от Л. И. К., в който се твърди, че касационната жалба е недопустима и следва да бъде оставена без разглеждане. Отделно се поддържа, че не са налице сочените от касатора основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение като се излагат доводи, че формулираните от касатора въпроси не са решени в противоречие с практиката на ВКС, както и че касационната жалба е неоснователна по съществото на спора. Претендират се разноски за касационната инстанция.

Върховен касационен съд, търговска колегия, състав на второ отделение, след преценка на данните по делото и доводите на страните по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 и ал. 2 ГПК, приема следното:

С определение №44/07.02.2022г. по ч. т.д.№83/2022г. на ВКС, І т. о. е отменено постановеното по настоящото дело определение №60190 от 29.09.2021г., с което касационната жалба е оставена без разглеждане, и вместо него е постановено продължаване на съдопроизводствените действия по касационната жалба на „А. И. ООД. В тази връзка касационната жалба се явява допустима като подадена в срок от надлежна страна срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.

С обжалваното решение въззивният състав от Софийски градски съд е отменил решение №178147/29.07.2019г., постановено по гр. д.№18756/2018г. на Софийски районен съд и вместо него е постановил отхвърляне на предявените от „А. И. ООД искове с правно основание чл. 92, ал. 1 ЗЗД и чл. 86 ЗЗД против Л. И. К. за сумата 3 294.95 евро (с левова равностойност-6 442.59лв.), представляваща неустойка за неизпълнение на договорно задължение по договор от 01.06.2017г. за оглед и посредничество с цел покупко-продажба на недвижими имоти в новострояща се сграда, находяща се в [населено място], [улица]-162, ведно със законната лихва, считано от 21.03.2018г. и за сумата 274.34лв. – мораторна лихва за периода от 20.10.2017г. до 21.03.2018г. С решението ищецът е осъден да заплати на ответницата сумата 3 000лв. – разноски за двете съдебни инстанции.

Въззивният състав е посочил, че предмет на спора са обективно съединени осъдителни искове на „А. И. ООД против Л. К. с правно основание чл. 92, ал. 1 ЗЗД и чл. 86, ал. 1 ЗЗД за осъждане на ответницата да заплати на ищцовото дружество компенсаторна неустойка в размер на 5% от офертната цена на имота, за който тя е сключила сделка, ведно със законната лихва и с обезщетение за забавата от връчването на поканата до подаването на исковата молба.

Въззивният съд е приел за установено, че страните по спора са били обвързани от валидно възникнало правоотношение по договор за посредничество с цел - покупка на жилище, обективиран в протокола от 01.06.2017г., в който задължението на ищеца е сведено до предоставяне на имоти за извършване на оглед за покупка при уговорката, че клиентът не дължи комисиона, ако сключи сделка със съдействието на ищеца. Отразил е, че в протокола е включена неустоечна клауза, формулирана по следния начин: в случай, че клиентът се свърже директно с продавача на гореописания имот и се сключи сделка, по силата на която клиентът, негови роднини, или съпруг, или други свързани лица по смисъла на §1 от ДР на ТЗ, придобият собствеността върху имота без посредничеството на „А. И. ООД, то клиентът дължи неустойка в размер на 5% от офертната цена, описана по-горе. Според съда фактът, че в документа номерът и цената на процесния апартамент №01 в новостроящата се сграда в [населено място], [улица]-162 са били дописани, се установява както от основното, така и от допълнителното заключение на съдебно-графологическата експертиза, но този факт сам по себе си не изключва отговорността на ответницата, предвид, че от собствените й твърдения, подкрепени от показанията на св. З. е несъмнено, че е извършен оглед на апартамент № 1 в сградата на [улица]-162 . Въззивният съд не е обсъдил довода на въззивницата, че съставянето на протоколи като този от 01.06.2017г. при посредничеството на брокери на недвижими имоти, е нелоялна търговска практика, тъй като този довод се прави за първи път във въззивната жалба и се явява преклудиран.

Въззивният състав е приел за безспорно, че на 11.07.2017г. с нот. акт №6 том ІІ, дело №173/2017г. Б. И. ЕООД е учредило право на ползване на Л. К. и е продало на племенницата й К. С. (която попада в кръга на свързаните лица по §1, т. 1 от ПР на ТЗ) същия апартамент № 01, на първи надпартерен етаж в сградата, находяща се в [населено място], [улица]-162, със застроена плаощ от 69.60 кв. м. Съдът е приел, че от доказателствата по делото се установява наличието на постигната уговорка за закупуване на имота между продавача и купувача още преди подписване на протокола за оглед. В тази връзка въззивният състав се е позовал на показанията на свидетелката С., от които е видно, че същата е сключила договор за депозит с продавача за закупуването на апартамент №01 на първия етаж в жирищната сграда на [улица]-162 (който имот в последствие е закупила), преди този имот да бъде предоставен за оглед на ответницата Л. К.. Според съда това обстоятелство косвено се подкрепя и от показанията на свидетелката Т. З. която е проверила само в сайта на дружеството, дали имотът е свободен, без да се е свързвала с продавача Б. И. ЕООД.

За да приеме, че предявените искове с правно основание чл. 92, ал. 1 ЗЗД и чл. 86, ал. 1 ЗЗД са неоснователни и следва да бъдат отхвърлени, въззивният състав е посочил, че договорът за посредничество е уреден в чл. 49 - чл. 51 ТЗ като търговска сделка, по силата на която търговският посредник по занятие посредничи за сключване на сделки, имайки право да иска възнаграждение било само от едната, било и от двете страни според уговорката им. Съдът е подчертал, че на общо основание при валидно уговорена неустоечна клауза, право да търси неустойка има само изправният кредитор, който е изпълнил своето задължение. Според въззивния състав по делото не се установява ищецът да е изправна страна по процесния договор, доколкото единственото действие, извършено от него по посредничество за сключване на сделка, е осигуряването на оглед на апартамент, който вече е бил капариран и спрян от продажба от самия продавач. Съдът е обосновал извода, че поетото от ищеца задължение да съдейства на ответницата е останало неизпълнено изцяло, тъй като посредникът нито е свързал двете страни по бъдещата продажба, нито е консултирал купувачката (или нейния пълномощник), нито е съдействал за намаляване на цената, за подялба на разходите и пр. Имайки предвид и факта, че самият ищец твърди, че сделката е сключена без каквото и да е било негово участие, въззивният състав е приел, че ищецът (като неизправна страна) няма право на неустойката от 5% върху офертната цена на вече спрения от продажба апартамент №01 в процесната сграда, който не е следвало да предлага, тъй като е бил капариран от бъдещия му купувач. Съдът е подчертал също, че самото задължение на ответницата К. да сключи договор за продажба на някой от предложените за оглед имоти единствено с посредничеството на ищеца, има действие само занапред от сключването на договора за посредничество, поради което тя не може да отговаря за действия, които нейната упълномощителка е извършила преди договора за посредничеството с ищеца.

Настоящият състав намира, че не са налице поддържаните от касатора основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 и ал. 2 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение.

Обжалваното решение не е вероятно нищожно като предпоставка за допускане на касация по чл. 280, ал. 2, предл. 1 ГПК, тъй като е постановено от законен съдебен състав. Въззивното решение не е вероятно недопустимо по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. 2 ГПК доколкото въззивният съд се е произнесъл по предмета на спора, очертан с исковата молба, а именно по искове по чл. 92, ал. 1 ЗЗД и чл. 86, ал. 1 ЗЗД, основани на твърдението на ищеца за виновно неизпълнено договорно задължение от ответницата, поето с протокол за оглед от 01.06.2017г. Обжалваното решение не е и очевидно неправилно като предпоставка за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК, тъй като не е постановено нито в явно нарушение на закона (contra legem), нито извън закона (extra legem), нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика.

Извън случаите по чл. 280, ал. 2 ГПК допускането на касационно обжалване предпоставя с обжалваното решение въззивният съд да се е произнесъл по материалноправен и/или по процесуалноправен въпрос, обусловил правните му изводи по предмета на спора, и по отношение на този въпрос да са осъществени някои от допълнителните предпоставки по т. 1 - т. 3 на чл. 280 ал. 1 ГПК. Съгласно разясненията, дадени в т. 1 от ТР №1/19.02.2010г. по тълк. д.№1/2009г. на ОСГТК на ВКС материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемане на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства.

На първо място следва да се има предвид, че въпросите на касатора под №4, №6 и №8, „ако отговорът на някой от предишните въпроси е утвърдителен … следва ли ВКС да допусне до касационно обжалване касационната жалба, респективно - допуснал ли е въззивния съд неправилна правна квалификация и следва ли ВКС да допусне касационната жалба до разглеждане“, нямат характеристиката на самостоятелни въпроси, обусловили решаващите изводи на съда и биха могли да бъдат разглеждани единствено в контекста на въпросите, към които се отнасят. На второ място следва да се отбележи, че по начина по който са формулирани, всички останали въпроси (въпроси №1, №2, №3, №5, №7, №9, №10 и №11), започващи с „ допуснал ли е въззивният съд процесуално нарушение….“, касаят изцяло правилността на въззивното решение, която не е предмет на проверка в производството по чл. 288 ГПК по допускане на касационно обжалване. Касационният състав не може, извън рамките на същинския касационен контрол по реда на чл. 290 ГПК, да даде отговор на въпросите дали въззивният съд със своите действия или бездействия е допуснал съществени процесуално нарушение като касационно основание по чл. 281, т. 3 ГПК.

Независимо от горното, ако бъдат съществено преформулирани от съда (което е в противоречие с диспозитивното начало в гражданския процес), поставените въпроси (№1, №2, №3, №5, №7, №9, №10 и №11), не покриват общия селективен критерий по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение.

Отговор на въпрос №1:„Допуснал ли е въззивният съд процесуално нарушение, като е постановил решение с което е приел, че същото не подлежи на обжалване, защото било търговско, а не гражданско, като по този начин е променил реда за обжалване, без страните да са участвали в производство по глава тридесет и втора от ГПК и делото да е разглеждано като търговско без страните да са уведомени за това?“, е даден с определение №44/07.02.2022г. по ч. т.д.№83/2022г. на ВКС, І т. о., с което е прието, че спорът между страните е спор по търговска сделка, но атакуваното въззивно решение подлежи на обжалване на основание разпоредбата на чл. 113 изр. 2 ГПК (изменена със ЗИД ГПК –ДВ бр. 100/2019г.).

Въпросите №2: „Допуснал ли е въззивният съд процесуално нарушение, като е приел, че делото следва да се разгледа по друг ред, по който компетентен да го разгледа като първа инстанция е окръжен съд, а като въззивна инстанция апелативен съд, да го реши по същество като въззив, вместо да обезсили първоинстанционното решение и да го изпрати по компетентност?“ и №3 „Допуснал ли е въззивният съд процесуално нарушение, след като е приел, че делото следва да се разгледа по друг ред, по който компетентен да го разгледа като първа инстанция е окръжен съд, а въззивна инстанция апелативен съд, да го реши по същество като въззив ?“, са основани на погрешното разбиране на касатора, че всички търговски спорове са подсъдни на окръжните съдилища като първа инстанция и че се разглеждат по реда на гл.ХХХІІ от ГПК. Компетентността на районния съд да разгледа иск по търговско дело с цена на иска под 25 000лв., (какъвто е настоящия случай), е регламентирана (по аргумент за противното) в чл. 104, ал. 1, т. 4 ГПК. Както е посочено в определение №352/03.06.2019г. по ч. т.д.№1251/2019г. на ВКС, ІІ т. о., съгласно действащата процесуална уредба производството по търговски спорове по реда на чл. 365 ГПК е възможно да се развие само, когато първа инстанция е окръжният съд, но не и когато по правилата на родовата подсъдност първоинстанционен е районният съд, каквато именно е настоящата хипотеза. Твърдението, че търговските спорове подлежат на разглеждане като първа инстанция винаги от окръжния съд е в явно противоречие с императивната разпоредба на чл. 104, т. 4 ГПК, според която, на окръжния съд като първа инстанция са подсъдни исковете по граждански и търговски дела с цена на иска над 25 000лв., с изключение на исковете за издръжка, за трудови спорове и за вземания по актове за начет, т. е. родовата подсъдност е обусловена от цената на иска, а не от това дали делото е гражданско или търговско.

Въпрос №5: „Допуснал ли е въззивният съд процесуално нарушение, като е квалифицирал предмета на делото като договор за ,,посредничество“, при положение, че от самия договор и събраните по делото доказателства е доказано, че липсват елементи от фактическия състав на квалификацията - договор за „посредничество ?“, не е значим за конкретния правен спор, тъй като не е обусловил решаващите изводи на съда. Независимо от квалификацията на договора (като юридически факт), чието твърдяно неизпълнение от страна на ответницата обуславя исковите претенции за неустойка и мораторни лихви, въззивният съд е решил спора на базата на общите правила в ЗЗД, касаещи неизпълнение на договорни задължения. В тази връзка въпросът дали облигационното правоотношение е възникнало въз основа на договор за посредничество, обективиран в протокола от 01.06.2017г. или въз основа на договор с друга характеристика, в случая не е относим към извода на съда, че ищецът е неизправна страна и не може да претендира неустойка, тъй като е осигурил оглед на имот, който вече е бил спрян от продажба и не е следвало да се предлага, поради факта, че е бил капариран от бъдещия му купувач. Въззивният състав е посочил (включително в диспозитива на обжалваното решение), че предмет на исковата претенция е неустойка и лихви от неизпълнение на договорно задължение по договор от 01.06.2017г. за оглед и посредничество с цел покупко-продажба на недвижими имоти и че разглежда спора „на общо основание“, от което следва, че отразената в мотивите характеристика на договора като договор за търговско посредничество по см. на чл. 49-51 ТЗ, няма отношение към крайния извод за неоснователност на претенциите.

Извън обстоятелството, че е формулиран като въпрос по правилността на въззивното решение, не може да обуслови допускане на касационно обжалване въпрос №7: „Допуснал ли е въззивният съд процесуално нарушение като е дал възможност на въззивника да изложи нови доводи и нови основания за пороци в първоинстанционното решение, извън преклузивния срок за обжалването му?“. Анализът на мотивите на въззивното решение сочи, че въззивният съд се е ограничил и е обсъдил доводите и оплакванията на ответницата във въззивната жалба. Част от аргументите в допълнението към въззивната жалба от 18.12.2020г., представляват единствено уточнение на жалбата, а не въвеждане на нов предмет или ново искане извън преклузивния срок за обжалване. Въззивният съд изрично е посочил, че не дължи произнасяне по нововъведения довод с допълнителната въззивна жалба, че съставянето на протоколи като този от 01.06.2017г. при посредничеството на брокери на недвижими имоти, е нелоялна търговска практика, тъй като този довод се прави за първи път във въззивната жалба и се явява преклудиран.

Не са значими за конкретния правен спор въпросите под №9: „Допуснал ли е въззивният съд процесуално нарушение, при формирането на вътрешното си убеждение и правните изводи, като е допуснал грешки при формиране на вътрешното си убеждение, тълкувайки превратно доказателства по делото, като е обосновал решението си на ирелевантен, оспорен и недоказан документ по делото?“; №10 „Допуснал ли е въззивният съд процесуални нарушения, при формирането на вътрешното убеждение и правните изводи, като е кредитирал и обосновал решението си върху неотносими и противоречиви гласни и доказателства ?“ и №11: „Допуснал ли е въззивният съд процесуални нарушения, при формирането на вътрешното убеждение и правните изводи, като е допуснал грешки при формиране на вътрешното убеждение, нарушавайки логическите, опитните и научните правила, обезпечаващи истинността на неговите констатации, с което се реализира защитната им функция, тъй като по същността си се изразяват в превратно интерпретиране на данните по делото поради несъобразяване с посочените неюридически правила, обезпечаващи съответствието па фактическите изводи на съда с действителното извънпроцесуално положение по спора ?“. Тези въпроси съдържат твърдения на касатора (за приемане за установен на недоказан факт; за кредитиране на неотносими и противоречиви свидетелски показания; за нарушаване на логическите, опитните и научните правила; за превратно интерпретиране на данните по делото), които твърдения обаче (извън основанието „очевидна неправилност“, която в случая не е налице), биха могли да бъдат проверени единствено при осъществяване на същинския касационен контрол по чл. 290 ГПК. Както бе посочено по-горе, съгласно разясненията, дадени в т. 1 от ТР №1/19.02.2010г. по тълк. д.№1/2009г. на ОСГТК на ВКС правните въпроси трябва да са от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемане на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства, т. е. несъгласието на касатора с приетата за установена фактическа обстановка и с правните изводи на съда, обективирано в твърдения за допуснати процесуални нарушения, не е достатъчно основание за допускане на касация по чл. 280, ал. 1 ГПК.

С касационната жалба се атакува въззивното решение и в частта му, с която са присъдени разноски за първата и за въззивната инстанции в полза на ответницата в размер на 3 000лв., което не е предмет на производството по чл. 288 ГПК. По своята правна същност касационната жалба относно разноските представлява молба по чл. 248, ал. 1 ГПК за изменение на въззивното решение в частта за разноските, по която компетентен да се произнесе е въззивният състав. С оглед приетата възможност за касационно обжалване на въззивното решение с определението №44/07.02.2022г. по ч. т.д.№83/2022г. на ВКС, І т. о и при липсата в случая на изпратено съобщение до ищеца за въззивното решение, следва да се приеме, че искането на касатора за изменение на въззивното решение в частта за разноските, инкорпорирано в касационната жалба, е направено в срока по чл. 248, ал. 1 предл. 1 ГПК.

На основание чл. 78, ал. 3 ГПК касаторът А. И. ООД дължи на ответницата Л. К. сумата 652лв. – заплатено адвокатско възнаграждение за касационната инстанция.

Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, търговска колегия, състав на второ отделение,

О П Р Е Д Е Л И :

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение №262041 от 26.03.2021г., постановено по в. т.д.№479/2020г. на Софийски градски съд, ГО, ІV „Д“ състав.

ВРЪЩА делото на същия състав от СГС за произнасяне по оплакването в касационната жалба на „А. И. ООД относно присъдените от въззивния съд разноски като по молба по чл. 248, ал. 1 ГПК за изменение на решение №262041/26.03.2021г. по в. т.д.№479/2020г. на СГС в частта за разноските.

ОСЪЖДА „А. И. ООД – ЕИК[ЕИК], съд. адрес: [населено място], [улица], 6т. 6, офис 613 чрез адв.Д., да заплати на Л. И. К. – ЕГН [ЕГН] съд. адрс: [населено място], [улица], вх.Б, ет. 3, ап. 9 чрез адв.Г., сумата 652 лв. (шестстотин петдесет и два лева) – разноски за касационната инстанция.

ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ :

ЧЛЕНОВЕ :