Производството е по реда на чл. 208 и сл. от АПК.

С решение № 1530 от 17.11.2008год.,постановено по адм. д. № 2321/08год. Варненският административен съд, първо адм. отд., осми състав, е отменил Ревизионен акт № 190800170/23.06.2008год., издаден от орган по приходите при ТД на НАП-гр. С., в частта, потвърдена с Решение № 443/12.08.2008год. на зам. директора на Дирекция”Обжалване и управление на изпълнението”-гр. В., с която на „Органик ленд корпорейшън”-ООД-гр. С. за данъчен период м. 12/07год. не е признато право на приспадане на данъчен кредит в размер общо на 15 646, 64лв. по фактури № 1000000060/18.12.2007год. и № 1000000062/27.12.2007год., издадени от „Б. Ф.”-ООД-гр. С..

Срещу така постановеното решение е подадена касационна жалба от Б. Г. В. в качеството й на зам. директор на Дирекция”Обжалване и управление на изпълнението”-гр. В.. В същата се прави оплакване, че решението на Варненския административен съд е неправилно като постановено в нарушение на материалния закон, съществени процесуални нарушения и необоснованост - отменителни основания по чл. 209, т. 3 от АПК. В жалбата се излагат подробни доводи в подкрепа на оплакванията. М. В. административен съд да постанови решение, с което да отмени решението на Варненския административен съд и вместо него да постанови друго такова, с което да потвърди обжалвания РА и решение на Д”ОУИ”-Варна. Претендира се заплащане на юрисконсулско възнаграждение.

Ответното по касационната жалба дружество „Органик ленд корпорейшън”-ООД-гр. С. чрез своя процесуален представител е депозирало писмено становище, че решението на Варненския административен съд е правилно и законосъобразно и следва да бъде оставено в сила със законните от това последици.

Представителят на Върховна административна прокуратура дава заключение, че касационната жалба е процесуално допустима, а по същество е не основателна.

Върховният административен съд, състав на първо а отделение, като прецени допустимостта на жалбата и наведените в нея касационни основания, съгласно разпоредбата на чл. 218 от АПК, приема за установено следното:

Касационната жалба е подадена в срока по чл. 211, ал. 1 от АПК, от надлежна страна и са процесуално допустима. Разгледана по същество е основателна.

С решението си Варненският административен съд е отменил Ревизионен акт № 190800170/23.06.2008год., издаден от орган по приходите при ТД на НАП-гр. С., в частта, потвърдена с Решение № 443/12.08.2008год. на зам. директора на Дирекция”Обжалване и управление на изпълнението”-гр. В., с която на дружеството за данъчен период м. 12/07год. не е признато право на приспадане на данъчен кредит в размер общо на 15 646, 64лв. по фактури № 1000000060/18.12.2007год. и № 1000000062/27.12.2007год., издадени от „Б. Ф.”-ООД-гр. С..

Съдът е описал много подробно цялата фактическа обстановка, установена по време на ревизията, договора, сключен между „Б. Ф.”-ООД-гр. С. и ревизираното дружество „Органик ленд корпорейшън”-ООД, в изпълнение на който са издадени процесните фактури, изводи на органа по приходите, поради което е отказано право на данъчен кредит, възраженията на задълженото лице. Съдът в рамките на правомощията си по чл. 160, ал. 2 от ДОПК е извършил проверка и е установил, че обжалвания РА е издаден от компетентен орган и в предвидената в закона форма, поради което не е нищожен и поражда правни последици. С оглед на фактическата обстановка и становищата на страните съдът е посочил, че основният спор между страните се свежда до това настъпило ли е данъчно събитие, което да послужи за издаване на процесните фактури, респективно породени ли са законовите условия за възникване на право на данъчен кредит за „Органик ленд корпорейшън”-ООД. За да отговори на спорния въпрос административният съд е дал тълкуване на разпоредбите на чл. 68, ал. 1 от ЗДДС/нов/ относно понятието „данъчен кредит” и на чл. 25, ал. 2 от същия закон относно „данъчно събитие”, както и специфичните случаи по чл. 25, ал. 3 от ЗДДС. Изложени са мотиви, че за разлика от отменения ЗДДС, новият закон не определя датата на авансовото плащане като данъчно събитие, но по силата на чл. 25, ал. 6 от ЗДДС данъкът става изискуем и в този случай за регистрираното лице възниква задължението да го начисли и при получаване на плащане преди прехвърляне на собствеността. От това е направен извод, че независимо че законът не придава на авансовото плащане на характер на данъчно събитие, то разпоредбата на чл. 68 от ЗДДС предвижда данъчен кредит да се ползва и от лице извършило плащане преди възникването на данъчното събитие, тъй като принципът е, че правото на данъчен кредит възниква в момента, в който данъка стане изискуем. Предвид на това е прието, че органите по приходите са изследвали ирелевантни в случая факти относно възникването на правото на данъчен кредит – свързани с прехвърляне на собствеността върху вещта, тъй като предмет на фактурите са извършени авансови плащания, а не доставки на вещ. Изложени са мотиви, че в този случай следва да бъде установено дали и кога е извършено плащане, а не дали и прехвърляна собствеността, като в хода на ревизията безспорно е установено, че сумите по фактурите са платени по банков път в деня на издаването им, същите са включени в дневника за продажби и в справката-декларация за съответния период, а данъкът е начислен при условията на чл. 86 от ЗДДС. Съдът е изложил и много подробни мотиви относно извършеното изследване от органа по приходите на реалността на доставките, както и относно направеното от него възражение за нищожност на договора поради невъзможен предмет. Първоинстанционният съд е приел, че за да е нищожен договора на това основание трябва невъзможността на предмета да е налице при сключване на сделката, а не да е настъпила в последствие, което е основание за развалянето й – т. е. продажбата би била нищожна поради невъзможен предмет ако вещта е погинала – чл. 184 от ЗЗД или ако е извадена от гражданския оборот. Прието е още, че продажбата на бъдеща вещ не е нищожна, в който случай прехвърлянето на собствеността е поставено в зависимост от условието продавачът да придобие собствеността, в който смисъл е и представеното с възражението срещу ревизионния доклад приложение № 1 към договора от 11.12.2007год. Административният съд е посочил, че това възражение неправилно не е било съобразено и обсъдено при издаването на РА, тъй като то, макар и да е наименувано „Приложение” по естеството си има характер на допълнително споразумение, с което страните са променили първоначалното съдържание на договора. Изложени са мотиви, че към момента на извършване на ревизията договорът не е още изпълнен и страните във всеки един момент могат да го изменят, поради което е без значение към кой момент е представено приложението, тъй като с него не се променя момента на прехвърляне на собствеността върху вещта. Прието е още, че ако при уговорените от страните условия не възникне данъчно събитие /т. е. продавачът не прехвърли собствеността/, то тогава за купувача ще възникне правото да развали договора, съответни задължение да приложи чл. 78 от ЗДДС и извърши корекция на ползвания кредит, която хипотеза не може да бъде разглеждане на този етап, тъй като нито една от страните по договора не е изпаднала в забава. На база на изложеното е направен краен извод за незаконосъобразност на РА и като такъв същият е отменен.

В касационната жалба на Д”ОУИ”-гр. В. се сочат всички основания за отмяна по чл. 209, т. 3 от АПК. Навеждат се доводи, че административният съд е обсъдил всички доводи на органа по приходите относно не признаването на правото на данъчен кредит, което по естеството си представлява съществено процесуално нарушение. Твърди се още, че съдът е направил необосновани изводи въз основа на събраните по делото доказателства, в резултат на което е приложил неправилно материалния закон. Направените оплаквания са основателни.

По делото няма спор от фактическа страна и същата правилно е възприета от първоинстанционния съд. Правилни са изводите на същия, че основния спор между страните е относно това налице ли е данъчно събитие и възникнало ли право на данъчен кредит за ревизираното лице. Даденото тълкуване от страна на административния съд по отношение на разпоредбите на чл. 68, ал. 1 от ЗДДС за възникване на право на данъчен кредит и на чл. 25, ал. 2, 3 и 6 от същия закон по същество е правилно. Неправилни и необосновани са обаче изводите на решаващия съд относно характера на сключения между страните договор, а там за породените от това последици на плоскостта на Закона за данък добавена стойност.

От данните по делото/л. 68 от административната преписка/ е видно, че на 11.12.2007год. между „Б. Ф.”-ООД-гр. С. от една страна като продавач и „Органик ленд корпорейшън”-ООД от друга страна като купувач е сключен договор за продажба, по силата на чл. 1 от който продавачът се задължава да прехвърли на купувача собствеността върху „линия за белене на слънчоглед” срещу задължението на последния да заплати уговорената цена, която според чл. 2, ал. 1 е в размер на 240 000евро без ДДС, платима на 6 равни месечни вноски в размер на 40 000евро, като с подписването на договора заплаща първата годишна вноска в размер на 40 000евро. В изпълнение на тази уговорка са били заплатени съответно сумите 44 166, 67лв. и 34 066, 53лв., за които са издадени процесните фактури. В хода на ревизията е била извършена насрещна проверка на доставчика „Б. Ф.”, при която не е установено същият да притежава подобна линия, а няма и такава в процес на изработване. На база на това органът по приходите е направил извод, че договорът е нищожен поради липса на предмет по смисъла на чл. 26 от ЗЗД, поради което липсва доставка на стока по смисъла на чл. 6, респективно облагаема доставка по чл. 12 от ЗДДС и данъчно събитие по чл. 25, ал. 1 от същия закон, на което основание е отказано право на данъчен кредит. Отделно като основание за нищожност на договора по чл. 26, ал. 2 от ЗЗД е посочено и обстоятелството, че по силата на дружествения договор при сключване на сделки на стойност над 15 000евро ревизираното дружество се представлява заедно от двамата си управители, а при сключване на договора и приложението към него същото е представлявано само от единия управител. На тези основание органът по приходите е отказал право на данъчен кредит, което по изложените по-горе мотиви административният е приел за неправилно и е отменил РА като незаконосъобразен.

Този негов извод не се споделя от настоящата инстанция.

На практика изводите на първоинстанцинния съд са направени с оглед и въз основа на представеното от ревизираното лице приложение № 1 към договора от 12.12.2007год., с което са изменени клаузите на договора и въз основа на него е прието, че предмет на фактурите е авансово плащане, а договорът има за предмет доставката на бъдеща вещ. Последното доказателство е било представено с възражението срещу ревизионния доклад, не е било обсъдено и уважено от органа по приходите, който е приел, че това е новосъздадено доказателство, целящо да защити тезата на ревизирания субект, тъй като ако подобна уговорка е съществувала между страните, то приложението е следвало да бъде представено на ревизиращия орган. В тази насока административният съд е приел, че този извод на органа по приходите е неправилен, тъй като към момента на извършване на ревизията договорът все още не и изпълнено и страните разполагат с възможност да го променят във всеки един момент. Този извод по същество е верен, но не е обсъдено обстоятелството, че ако такова изменение на договора действително е било извършено, то следва да е налично в счетоводството и на двете страни по сделката. Не представянето на същото по време на ревизията, а едва след съставяне на ревизионния доклад поражда основателни съмнения за неговата достоверност и че е новосъздадено доказателство с цел да защити тезата на ревизираното дружество, още повече че същото няма достоверна дата и като частен документ не се ползва с обвързваща доказателствена сила. При това положение същото правилно не е било съобразено от органа по приходите, а придавайки му доказателствена сила административният съд е нарушил закона.

След като въпросното приложение бъде изключено от кръга на доказателствата и тълкувайки клаузите на договора следва да бъде направен изводът, че между страните е сключен договор за търговска продажба на изплащане по смисъла на чл. 335 от ТЗ, като двете фактури имат за предмет извършени плащания на вноски. При това положение, за да е налице реална доставка следва продавачът да е собственик на вещта и да бъде прехвърлена собствеността върху същата, каквито доказателства не са ангажирани по делото. Следователно в случая не е настъпило данъчно събитие по смисъла на чл. 25, ал. 1 от ЗДДС, което да е основание за начисляване на данъка по смисъла на чл. 82 от същия закон, респективно не са налице условия за възникване на право на данъчен кредит и констатациите на органа по приходите в тази насока се явяват правилни и в съответствие със закона.

Изводите на първоинстанционния съд биха били верни в случая, че между страните е сключен договор за продажба с предварително плащане на цената по смисъла на чл. 334 от ТЗ, в който случай плащането по фактурите се явява авансово и възниква право на данъчен кредит, до която хипотеза би се стигнала, ако представеното приложение е достоверно и се ползва с доказателствена сила. Тъй като същото няма достоверна дата и обвързваща съда доказателствена сила, то не следва да бъде възприемано и с оглед даденото тълкуване на клаузите на договора следва да се приеме, че същият е договор за продажба на изплащане по смисъла на чл. 335 от ТЗ и предвид установените факти по време на ревизията липсва реална доставка по смисъла на чл. 6 от ЗДДС.

Като е приел друго и е отменил РА като незаконосъобразен Варненския административен съд е постановил едно неправилно решение което при условията на чл. 222, ал. 1 от АПК следва да бъде отменено и тъй като делото е изяснено от фактическа страна вместо него следва да бъде постановено друго такова, с което жалбата на „Органик ленд корпорейшън”-ООД против Ревизионен акт № 190800170/23.06.2008год., издаден от орган по приходите при ТД на НАП-гр. С. бъде отхвърлена като неоснователна.

Тъй като Д”ОУИ”-гр. В. не е представлявана от юрисконсулт и в двете инстанции не следва да бъдат присъждани разноски по чл. 161, ал. 1 от ДОПК.

Водим от горното и на осн. чл. 222, ал. 1, Върховният административен съд, състав на първо А отделение, РЕШИ: ОТМЕНЯ РЕШЕНИЕ № 1530

от 17.11.2008год. на Варненския административен съд, първо адм. отд., осми състав, постановено по адм. д. № 2321/08год., като вместо него ПОСТАНОВЯВА: ОТХВЪРЛЯ ЖАЛБАТА на „Органик ленд корпорейшън”-ООД-гр. С., против

Ревизионен акт № 190800170/23.06.2008год., издаден от орган по приходите при ТД на НАП-гр. С., в частта, потвърдена с Решение № 443/12.08.2008год. на зам. директора на Дирекция”Обжалване и управление на изпълнението”-гр. В., с която на „Органик ленд корпорейшън”-ООД-гр. С. за данъчен период м. 12/07год. не е признато право на приспадане на данъчен кредит в размер общо на 15 646, 64лв. по фактури № 1000000060/ 18.12.2007год. и № 1000000062/27.12.2007год., издадени от „Б. Ф.”-ООД-гр. С., като

НЕОСНОВАТЕЛНА.

Решението е окончателно и не подлежи на обжалване.

Вярно с оригинала,

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

/п/ Й. К.в

секретар:

ЧЛЕНОВЕ:

/п/ М. Ч./п/ М. М.

Й.К.