Производството е по чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК).
Образувано е по касационна жалба на П. А., гражданин на Ислямска република И., срещу Решение №57 от 29.01.2016 г. на Административен съд, С. област, постановено по административно дело №1209/2015 г.
С обжалваното решение съдът отхвърлил жалбата на П. А. срещу Заповед УРИ-4078-ОЧ-1612 от 11.12.2015 г. на директора на Регионална дирекция „Гранична полиция“ – Драгоман, с която на основание чл. 44, ал. 6, 8 и 10 от ЗЧРБ (ЗАКОН ЗА ЧУЖДЕНЦИТЕ В РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ) му е приложена принудителна административна мярка „принудително настаняване във специален дом за временно настаняване на чужденци“.
Касационният жалбоподател – П. А., счита обжалваното решение за неправилно, постановено при съществени нарушения на съдопроизводствените правила, в нарушение на материалния закон и чл. 7 (3) Директива 2008/115/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 16.12.2008 г. относно общите стандарти и процедури, приложими в държавите членки за връщане на незаконно пребиваващи граждани на трети страни (Директива 2008/115).
Съдът неправилно приел, че г-н А. е с неустановена самоличност. От факта, че представил няколко документи за самоличност на името на различни лица не може да се направи извод за неустановена самоличност при представен национален паспорт №А.. Наред с това в тежест на органа е да докаже истинността на представения документ. Съдът, в нарушение на чл. 193, ал. 3 от ГПК (Г. П. К.) (ГПК), приел, че г-н А. трябвало да докаже истинността на документа за самоличност. Дори и да се приеме наличие на възражение относно истинността на паспорта, по силата на чл. 193, ал. 2 ГПК съдът трябвало да назначи проверка като се произнесе с нарочно определение.
Съдът неправилно приложил чл. 7 (3) Директива 2008/115. Не отчел, че тълкуването на мярката единствено в контекста на чл. 44, ал. 5 и чл. 39б, ал. 3 от ЗЧРБ (ЗАКОН ЗА ЧУЖДЕНЦИТЕ В РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ) (ЗЧРБ) я прави практически неизпълнима.
Моли съда да отмени обжалваното решение. Касаторът се представлява от адв. Г. В, Софийска адвокатска колегия.
Ответникът по касационната жалба - директорът на Регионална дирекция „Гранична полиция“ – Драгоман, не взема становище.
Представителят на Върховната административна прокуратура дава заключение за неоснователност на касационната жалба. Съдът обсъдил доказателствата по делото и изложил подробни мотиви за наличието на материалноправните предпоставки по чл. 44, ал. 6 ЗЧРБ и невъзможността да се приложи по-лека принудителна мярка.
Върховният административен съд счита касационната жалба за допустима – подадена е от надлежна страна, в срока по чл. 211 АПК и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт.
Разгледана по същество касационната жалба е неоснователна.
За да постанови обжалваното решение съдът приел от фактическа страна, че:
1. П. А. (P. A.) е гражданин на Ислямска република И., [дата на раждане], по негови данни.
2. На 10.12.2015 г. при извършена проверка в района на действие на Регионална дирекция „Гранична полиция“ – Драгоман, компетентните длъжностни лица установили гласове от „тирово“ товарно ремарке върху влакова платформа. При прегледа било установено, че пломбата е лепена. При отваряне на ремаркето от митническите органи в него били намерени 8 лица, които с оглед на представените от тях временни документи с техни данни и снимки, издадени от Р. Г, били от Ислямска република А. – 2 лица, и от Ислямска република И. – 6 лица. При обиска у лицата били открити и други временни документи с техни снимки, но с други имена. Според вторите документи всички лица били ирански граждани.
3. По отношение на задържаното лице, представило се с имената П. А., [дата на раждане], не била установена информация в системата ЕВРОДАК и АФИС. Г-н А. бил регистриран в системата АФИС.
4. При снети обяснения от едно от задържаните лица било установено, че в Гърция били задържани от полицията. Впоследствие се свързали с каналджия, на когото платили по 2 000, 00 евро да ги преведе до А. и Германия, но той ги излъгал. Пътували във вагона, който не бил отварян по време на пътя. При проверка било установено, че влаковата композиция трябвало да стигне до Република А..
5. На 11.12.2015 г. с докладна записка, рег. №УРИ-4078р-13204, извършилият действията по установяване и задържане на лицата полицейски орган информирал директора на регионалната дирекция за задържането на лицата и установеното по отношение на тях.
6. На 11.12.2015 г., със Заповед №УРИ-4078-ОЧ-1611, директорът на Регионална дирекция „Гранична полиция“ – Драгоман, на основание чл. 41, т. 1 и чл. 44, ал. 1 ЗЧРБ, приложил на г-н А. принудителна административна мярка „принудително отвеждане до границата“. На заповедта било допуснато предварително изпълнение.
7. На 11.12.2015 г., със Заповед №УРИ-4078-ОЧ-1612, директорът на Регионална дирекция „Гранична полиция“ – Драгоман, на основание чл. 44, ал. 6, 8 и 10 ЗЧРБ приложил принудителна административна мярка „принудително настаняване в специален дом за временно настаняване на чужденци“. Като основание за прилагане на мярката органът приел: лицето не притежава документ за самоличност, средства да напусне страната, може да се укрие, което възпрепятства изпълнението на Заповед №УРИ-4078-ОЧ-1611 и мотивите, изложени в докладна записка №УРИ-4078р-13204.
8. В хода на съдебното производство органът представил копия на иззети от г-н А.:
а) документ за самоличност, издаден от гръцките власти, със снимка на г-н А. и вписани имена на P. F. A., дата на раждане 01.01.1989 г., държава по произход - И.;
б) документ за самоличност, издаден от гръцките власти, със снимка на г-н А. и вписани имена на N. M. N., дата на раждане 01.01.1984 г., държава по произход - А.;
в) паспорт №А., издаден от Ислямска република И., валиден до 14.05.2018 г. с вписани имена P. F. A., дата на раждане 09.09.1989 г.
9. При служебна справка съдът установил, че в Административен съд, Софийска област, не е постъпвала жалба срещу Заповед №УРИ-4078-ОЧ-1611.
Въз основа на така установените факти съдът приел от правна страна, че обжалваната заповед е издадена от компетентен орган, в исканата от закона форма, при спазване на административнопроизводствените правила и в съответствие с материалноправните разпоредби. Мярката е приложена за изпълнение на заповед по чл. 41, т. 1 ЗЧРБ и при наличие на визираните в чл. 44, ал. 6 ЗЧРБ предпоставки. Съдът приел, че представените по делото различни документи за самоличност със снимката на П. А. са индиция, че лицето има притеснения относно начина, по който ще бъде възприета самоличността му от граничните власти, поради което приел, че е налице възможност да се укрие и да осуети изпълнението на мярката „принудително отвеждане до границата“. Приел, че по делото не е доказано лицето да има средства за издръжка. Приел, че в случая, по отношение на лицето не могат да се приложат други, по-леки мерки, тъй като лицето няма средства, среда, която да го подпомогне, контакти в страната.
Въз основа на тона съдът направил извод за законосъобразност на обжалваната заповед и отхвърлил жалбата. Този извод на съда е правилен.
Безспорно по делото е, че г-н А. е чужденец по смисъла на чл. 2, ал. 1 ЗЧРБ, гражданин на трета държава. Безспорно е, че влязъл в страната не през установените за целта места, както и че направил опит да я напусне също не през установените за целта места. Безспорно е също, че на г-н А. е приложена принудителна административна мярка „принудително отвеждане до границата на страната“.
Касаторът твърди, че съдебното решение е неправилно, поради съществено нарушение на съдопроизводствените правила като доводът, който поддържа е за нарушение на чл. 193, ал. 2 и 3 ГПК. Безспорно е, че съгласно чл. 193, ал. 3 ГПК във вр. с чл. 144 АПК тежестта на доказване неистинността на документа пада върху страната, която го оспорва. С оглед на това и в съответствие с разпоредбата на чл. 170, ал. 1 АПК доказателствената тежест за установяване на валидността на намерените у касатора документи, удостоверяващи самоличността му, е на административния орган. Безспорно е също, че като едно от основанията за прилагане на принудителната мярка органът приел липсата на документ за самоличност.
Но липсата на документ за самоличност сама по себе си не е правно основание за прилагане на принудителната мярка нито по смисъла на чл. 44, ал. 6 ЗЧРБ, нито по смисъла на чл. 15 (1) Директива 2008/115. Правно основание за прилагане на мярката, съгласно чл. 15 (1) Директива 2008/115 е наличие от опасност от укриване или избягване/възпрепятстване на подготовката за връщане или на процеса по извеждане. Националната правна норма – чл. 44, ал. 6 ЗЧРБ, сочи като правно основание за прилагане на мярката и неустановената самоличност на гражданина на третата страна. Тъй като, както обосновано приел в мотивите се съдът, Директива 2008/115 определя общите стандарти и процедури, които се прилагат в държавите членки по отношение на връщането на граждани на трети страни, които са в незаконен престой, то националното законодателство не би следвало да регламентира предпоставки, които не съответстват на установеното в чл. 15 Директива 2008/115. Ако, както в случая, националното законодателство е в отклонение от установеното в чл. 15 (1) Директива 2008/115, националният съдия е длъжен да приложи разпоредбата на чл. 15 (1) Директива 2008/115.
С оглед на това единствените законни основания, при наличието, на които е допустимо едно лице, по отношение на което е налице процедура за връщане или извеждане да бъде принудително настанено в специален дом за временно настаняване на чужденци са тези, посочени в чл. 15 (1) Директива 2008/115.
В случая органът се позовал на една от двете предпоставки, визирани в чл. 15 (1) Директива 2008/115 – опасност лицето да се укрие. Националното законодателство - §1 т. 4в ЗЧРБ, дава легална дефиниция на понятието „опасност да се укрие“. Законодателят, без да е направил лимитативно изброяване, е посочил примерни факти и обстоятелства, които във всеки един конкретен случай, с оглед на доказателствата, могат да формират обосновано предположение, че по отношение на гражданина на третата страна е налице опасност от укриване.
Част от фактите, които законодателят е посочил като релевантни при преценката на опасността от укриване са и притежаването на подправени документи. В случая у г-н А. безспорно са намерени документи, издадени от гръцките власти, които са с неговата снимка, но сдържат различни идентификационни данни за него, в т. ч. различни имена и държава по произход. Наличието на три документа с три различни имена, дата на раждане и държава по произход безспорно установяват поне два от тях да са неистински или подправени.
Друг факт, който би могъл да има значение при преценката на възможността от укриване е верността на представената от самия чужденец информация. В случая г-н А. се представил на българските власти с имената П. А. (P. A.), в единият документ, издаден от гръцките власти е вписан с имената P. F. A., в другия документ, издаден от гръцките власти е вписан като N. M. N., а иранския паспорт е вписан като P. F. A., като посочените дати на раждане са различни. Различна е и държавата по произход. Следователно, г-н А., с оглед на различните документи за самоличност, представил неверни за себе си факти.
При преценка на опасността от укриване значим факт е и укривало ли се е вече лицето. От доказателствата по делото е безспорно, че г-н А. влязъл с страната в товарно ремарке на влакова платформа, която била с нарушена пломба, т. е той влязъл не в съответствие с установените законови изисквания. Целта на г-н А. не е била да влезе и да пребивава в страната, а единствено да премине през нея транзитно с цел да достигне други държави от Европейския съюз. Това значи, че г-н А. няма никакво намерение да се установява в страната. Наличието у него на няколко документа за самоличност с негова снимка и различни идентификационни данни сочи, че лицето има намерение да използва различни средства, за да напусне възможно най-бързо страната.
Също така у г-н А. не са намерени финансови средства, а както сочи в мотивите си и съдът, той не ангажира доказателства за наличие на такива. Г-н А. няма близки или приятели в страната, няма социална среда, която да го подкрепя и задържа на територията на страната.
С оглед на горното факта дали намерения у г-н А. ирански паспорт е валиден или не няма решаващо значение за принудителното му настаняване. Защото не валидността на паспорта е от единствено и решаващо значение за преценката налице ли е опасност от укриване. Тази преценка се прави на базата на множество факти и обстоятелства, един от които би могло да бъде и наличието на валиден паспорт. Но наличието на валиден паспорт не прави преценката за опасност от укриване невярна. В конкретния случай, по отношение на г-н А. са налице достатъчно факти и обстоятелства, които правят извода на органа за опасност от укриване обоснован. Дори и да се приеме, че иранския паспорт на г-н А. е валиден, това би имало значение за бързината, с която се организира връщането му, но този факт, в контекста на останалите факти и обстоятелства, не води до необоснованост на извода на органа за опасност от укриване.
С оглед на горното довода на касатора за допуснато от съда съществено нарушение на съдопроизводствените правила поради нарушение на правилата за разпределение на доказателствената тежест е неоснователен.
Що се отнася до довода на касатора свързан с приложимостта на чл. 7 (3) Директива 2008/115 следва да се посочи, че разпоредбата е относима за срока на доброволно напускане. Този довод би могъл да има отношение към заповедта за прилагане на принудителната мярка „принудително отвеждане до границата“, но е неотносим към мярката „принудително настаняване с специален дом за временно настаняване на чужденци“.
Видно от изложеното доводите на касатора за неправилност на съдебното решение са неоснователни. Съдът не е допуснал нарушения на съдопроизводствените правила, направил правилни и обосновани фактически изводи от доказателствата по делото и правилно тълкувал и приложил материалния закон. С оглед на това решението му като правилно следва да бъде оставено в сила.
Водим от горното и на основание чл. 221, ал. 2 АПК Върховният административен съд
РЕШИ:
ОСТАВЯ В СИЛА Решение №57 от 29.01.2016 г. на Административен съд, С. област, постановено по административно дело №1209/2015 г.
РЕШЕНИЕТО е окончателно.