ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 1045

гр. София, 06.03.2025 г.

Върховният касационен съд на Р. Б. Второ гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на двадесети февруари през две хиляди двадесет и пета година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: К. М. ЧЛЕНОВЕ: Ваня Атанасова

Емилия Донкова

като изслуша докладваното от съдия В. А. ч. гр. д. № 2911 по описа за 2024 година и за да се произнесе взе предвид следното:

Производството е по чл. 274, ал. 2 ГПК.

Образувано е по частна жалба на ”БОН МАРШЕ” ЕООД, ЕИК[ЕИК], против определение № 2839 от 10.06.2024г. по гр. д. № 2852/2024г. на Върховния касационен съд, II г. о., с което е оставена без разглеждане касационната жалба, подадена от същото дружество, срещу въззивно решение № 170 от 5.05.2023 год. по в. гр. д. № 151/2023 год. на Пазарджишкия окръжен съд и е прекратено производството по делото.

Жалбоподателят намира определението за неправилно. Счита, че цената на иска следва да се определи като сбор от всички задължения на собственика към Етажната собственост, включително когато той притежава повече от един обект в Етажната собственост. Изтъква, че по други висящи дела между същите страни със същия предмет, но за различен период е прието, че касационните жалби са допустими.

Ответникът по частната жалба „Въкейшън риал естейт“ ЕООД, ЕИК[ЕИК], я намира за неоснователна.

Частната жалба е подадена в срока по чл. 275, ал.1 ГПК от легитимирано лице срещу подлежащ на обжалване съдебен акт.

При преценка на основателността й Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение, приема следното:

С обжалваното определение съставът на Върховния касационен съд, II г. о., е приел подадената касационна жалба срещу въззивното решение за недопустима на основание чл. 280, ал.З, т. 1 ГПК, тъй като същото е постановено по обективно съединени искове, всеки с цена под 5000лв. Установил е, че въззивният съд се е произнесъл по множество обективно кумулативно съединени установителни искове по чл. 422, ал. 1, във вр. с чл. 415, ал. 1 ГПК, предявени от „Въкейшън риал естейт“ ЕООД срещу „Б. М. ЕООД за съществуването на вземанията му за разходи по поддръжката и управлението на общите части на сградата в режим на етажна собственост за притежаваните от последното 24 самостоятелни обекта, съгласно взетите от ОС на ЕС решения, като всеки от тези искове за главница и лихви е с цена под 5 000 лв. Заповедта за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК по ч. гр. д. № 2732/2020 год. на Пазарджишки районен съд е издадена по заявлението на управителя на ЕС, като изложените в нея обстоятелства, от които произтича вземането, касаят описаните самостоятелни обекти в сградата, собственост на длъжника. Общата претендирана сума за главницата представлява сбор от вземанията за отделните самостоятелни обекти, по същия начин е формирана и претендираната лихва за минал период. Според състава исковете имат за предмет вземания, свързани с принадлежността на правото на собственост на ответното дружество върху всеки един от самостоятелните обекти в сградата, етажна собственост и върху общите части в нея, съгласно чл. 38 ЗС. Затова всяко от тези вземания е с отделна цена, като е без значение общият сбор на цените на всяко от тях, тъй като при отделното им предявяване всяко от решенията по тях не би подлежало на касационно обжалване. Разрешението на въпроса за касационния контрол не може да е различно само поради това, че исковете са предявени общо с една искова молба, тъй като цената се определя от претендираната сума по всеки от съединените искове, който е с различен предмет, видно от съображенията в заявлението по чл.410 ГПК, впоследствие в исковата молба на дружеството, правоприемник на вземанията на етажната собственост по договора за цесия. Тъй като всеки от тях е с цена под предвидения минимален размер от 5 000 лв., то въззивното решение не подлежи на касационно обжалване, съгласно чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК.

Настоящият състав на Върховния касационен съд намира обжалваното определение за неправилно.

Според правната теория („Българско гражданско процесуално право“, проф. д-р Ж. С. четвърто допълнено и преработено издание, 1988 г., § 88, „Българско гражданско процесуално право“, Ж. С. А. М. О. С. В. П. Р. И. девето преработено и допълнено издание , първо по действащия ГПК, 2012 г., § 85) определящи дали има ли няма обективно съединяване на искове са индивидуализиращте белези на субективните права, разграничаващи един предмет на делото от друг. Всякога, когато ищецът се позовава на две или повече различни основания или предявява два или повече петитуми, е налице обективно съединяване на искове.

Нормата на чл. 41 ЗС урежда законово задължение на всеки етажен собственик да участва в разноските за поддържане на общите части (както и в разноските за възстановяването им и в полезните разноски, за които е взето решение на общото събрание). Задължението е въведено в обществен интерес, възпроизведено е и в нормите на чл. 6, ал. 1, т. 9 и т. 10 ЗУЕС (в приложимите редакции преди изменението от ДВ бр. 82/2023 г.). Нормите на чл. 195 и чл. 196 ЗУТ уреждат едни от възможните последици от неизпълнението на тези задължения, като чл. 11, ал. 1, т. 17 ЗУЕС преповтаря задължението по чл. 195 ЗУТ и изрично препраща към чл. 169, ал. ЗУТ. Разходите по поддръжка и управление на общите части се включват в бюджета на етажната собственост, който съгласно чл. 11, ал. 1, т. 4 ЗУЕС е годишен и се определя с решение на Общото събрание, което съгласно чл. 11, ал. 1, т. 5 ЗУЕС определя и размера на годишните вноски за поддръжка и управление на общите части, т. е. касае се за суми, които посочените в закона субекти следва авансово да заплатят в бюджета на етажната собственост във връзка с поддържането и управлението на общите части на сградата в режим на етажна собственост.

Видно от исковата молба и изложените в нея фактически обстоятелства, посочената от ищеца цена на иска е 18909,74 лв. главница и 5305,24 лв. обезщетение за забава. Твърди се, че ответникът притежава 24 обекта в етажната собственост на Комплекс „А.-2“, както и че главницата представлява дължимата от ответника такса за управление и поддръжка на общите части на сградата за 2017 г., което задължение, според решение на Общото събрание на етажната собственост, е 12 евро на кв. м. площ. Площта на притежаваните от ответника обекти е 805,70 кв. м., което умножено по 12 евро е 9668,40 евро или 18 909,74 лв. - това е исковата сума. Спор относно цената на иска не е повдиган от ответника, нито от съда в срока по чл. 70, ал.1 ГПК. С първоинстанционното решение съдът е уважил иска като е признал за установено, че ответникът има спрямо ищеца задължение в размер на 18909,74 лв. главница, представляваща дължими вноски към Етажната собственост за 24-те самостоятелни обекта и 5305,24 лв. обезщетение за забава. Въззивният съд е потвърдил този акт и от своя страна също е приел, че е сезиран с иск за заплащане на годишна такса за 2017 г. за поддръжка на общите части в размер на 18909,74 лв. и 5305,24 лв. лихви за забава. При горните обстоятелства следва да се приеме, че съдът е сезиран с един иск (по отношение на главницата), а не с множество обективно съединени искове за всеки от отделните 24 самостоятелни обекта. Решаващо обстоятелство за този извод е, че се касае за сумата, която конкретното лице дължи при формиране на годишния отчет за поддръжка на общите части на етажната собственост въз основа на съответното решение на Общото събрание по чл. 11, ал. 1, т. 4 и 5 ЗУЕС. Макар размера на тази сума да зависи от броя на самостоятелните обекти, които притежава ответника, респ. от общата им застроена площ, доколкото в случая имено по този критерий е определена дължимата годишна такса, основанието за претендираното вземане е именно решението на Общото събрание по чл. 11, ал. 1, т. 4 и 5 ЗУЕС и изпълнение задължението по чл.6, ал. 1, т. 10 ЗУЕС.

След като основанието на претендираното вземане е едно (решение на Общото събрание от 17.08.2016 г.) и същото е заявено като общо дължимата вноска в бюджета на етажната собственост от ответника, то не може да се приеме, че се касае до обективно съединени искове за всеки от притежаваните от него 24 самостоятелни обекта. Посочената в исковата молба площ на всеки самостоятелен обект е само за обосновка на размера на дължимата от него вноска в бюджета на етажната собственост за поддържането и управлението на общите части.

След като размерът на спорното вземане за дължимостта на таксата за поддържане и управление на общите части е над 5000 лв., то не е налице хипотезата на чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК за недопустимост на касационно обжалване.

Предвид изложеното обжалваният съдебен акт следва да бъде отменен.

Воден от горното Върховният касационен съд, състав на II г. о.

ОПРЕДЕЛИ :

ОТМЕНЯ определение № 2839 от 10.06.2024г. по гр. д. № 2852/2024г., на Върховния касационен съд, Второ гражданско отделение.

ВРЪЩА делото на състава за продължаване на процесуалните действия.

Определението е окончателно.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ:

Особено мнение на съдия В. А. по ч, гр. д. № 2911/2024 г. на ВКС, 2 г. о.

Споделям становището за недопустимост на касационната жалба на състава, постановил обжалваното определение по гр. д. № 2852/2023 г. на ВКС, 2 г. о., поддържано и в други актове на ВКС, постановени по идентични спорове, между същите страни - определение по гр. д. № 2847/2023 г. на ВКС, 2 г. о. и определение по ч. гр. д. № 2307/2024 г. на ВКС, 2 г. о.

Видно от исковата молба, делото има за предмет предявени обективно съединени искове по чл. 422, ал. 1 във вр. с чл. 415, ал. 1 от ГПК и чл. 6, ал. 1, т. 9 и 10 от ЗУЕС за заплащане на разходи за ремонт, управление и поддържане на общите части на сградата за притежаваните в собственост от ответното по иска дружество и касатор „Б. М. ЕООД 24 самостоятелни обекта. Твърди се, че вземанията на ищеца към ответното дружество произтичат от решение на общото събрание на етажните собственици от 17. 08. 2016 г. таксата за управление и поддръжка за 2017 г. да е съобразно площта на притежаваните от етажните собственици самостоятелни обекти на собственост (по 12 евро за 1 кв. м. площ), както и от обстоятелството, че ответното дружество е собственик на 24 самостоятелни обекта на собственост в сграда с идентификатор 51500.507.635.1 по одобрената кадастрална карта, индивидуализирани в исковата молба. Ответното дружество дължи 24 бр. годишни вноски за притежаваните от него 24 самостоятелни обекта на собственост, като за всеки от обектите вноската е изчислена според площта му и индивидуализирана по размер в обстоятелствената част на исковата молба. Общият размер на дължимите от дружеството вноски за всички притежавани 24 самостоятелни обекта е определен на 18909, 74 лв., като в петитума е посочено, че тази сума представлява „сбор от главници“, представляващи дължими вноски към ЕС за 2017 г., за притежаваните от дружеството 24 бр. самостоятелни обекта, индивидуализирани и в петитума на исковата молба. Така е подадено и заявлението за издаване на заповед по чл. 410 ГПК.

При тези данни следва да се приеме, че делото има за предмет предявени на основание чл. 422 ГПК обективно съединени установителни искове по чл. 422, ал. 1, вр. с чл. 415, ал. 1 ГПК и чл. 6, ал. 1, т. 9 и 10 ЗУЕС относно вземания, произтичащи от правоотношение, свързано с принадлежността на правото на собственост върху самостоятелен обект (в случая 24 самостоятелни обекта) в сграда, в която етажи или части от етажи са обект на самостоятелно право на собственост на отделни собственици, и са възникнали по повод установената в закона особена собственост върху общите части на сградата, която налага спазването на специални правила. Част от тези правила, приложими за етажната собственост, уреждат отношенията между притежателите на самостоятелни обекти в сградата относно ползването, управлението и поддържането на обектите и общите частите от сградата и свързаните с тях разноски - чл. 30, ал. 3 от ЗС и чл. 48 и сл. от ЗУЕС. Именно тези вземания за разноски на етажната собственост са материалните права, за които се търси защита със специалните установителни искове по чл. 422, ал. 1 във вр. с чл. 415, ал. 1 от ГПК, предмет на настоящото производство. Образуваното по тези искове дело е гражданско и за него при преценката за допустимостта на касационното обжалване на въззивното решение приложим е прагът по чл. 280, ал. 3, т. 1 от ГПК от 5000 лева.

Цената на всеки от предявените обективно съединени искове, съгласно чл. 69, ал. 1, т. 1 от ГПК, е на стойност под 5000 лева, поради което и с оглед разпоредбата на чл. 280, ал. 3, т. 1 от ГПК постановеното по тези искове въззивно решение не подлежи на касационно обжалване.

Съдия:

/В. А.