Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс /АПК/.
Образувано е по касационна жалба на П.Д от [населено място], чрез процесуален представител, срещу решение № 954/23.05.2019 г., постановено по адм. дело № 623/2019 г. по описа на Административен съд – Бургас (АС - Бургас).
В касационната жалба се твърди, че съдът е допуснал съществено нарушение на съдопроизводствените правила, нарушение на материалния закон и необоснованост - касационни основания по чл. 209, т. 3 от АПК. Представените договори за правна помощ имат формална доказателствена сила и след като не са оспорени от ответната страна е следвало съдът да ги кредитира. Иска се отмяна на решението и постановяване на ново, с което да се уважи исковата претенция. Моли да му бъдат присъдени разноски за касационната инстанция.
Ответникът – Изпълнителна агенция „Автомобилна администрация“ (ИА „АА“), чрез процесуален представител, счита касационната жалба за неоснователна.
Представителят на Върховната административна прокуратура дава мотивирано заключение за неоснователност на касационната жалба.
Върховният административен съд, състав на трето отделение, като взе предвид становищата на страните и извърши проверка на обжалваното решение на наведените касационни основания, съгласно разпоредбата на чл. 218, ал. 1 от АПК и след служебна проверка за валидността, допустимостта и съответствието на решението с материалния закон по реда на чл. 218, ал. 2 от АПК, приема следното:
Касационната жалба е процесуално допустима като подадена от надлежна страна, за която обжалваното решение е неблагоприятно и в срока по чл. 211, ал. 1 от АПК. Разгледана по същество касационната жалба е основателна.
Пред административния съд П.Д е предявил иск против ИА „АА“, с който на основание чл. 1, ал. 1 от Закон за отговорността на държавата и общините (ЗОДОВ) е претендирал обезщетение за имуществени вреди в размер на 1000 лв., ведно със законната лихва, считано от 21.02.2019 г., изразяващо се в заплатени разноски за адвокатско възнаграждение, във връзка с обжалване на наказателно постановление (НП) № 22-0000220/27.08.2018 г.,за налагане на имуществена санкция.
Първоинстанционният съд е установил, че с решение по НАХД № 1324/2018 г. по описа на Районен съд - Несебър, жалбата на Дамянов против НП на началника на ОО „АА“ е отхвърлена. С решение № 299/21.02.2019 г. по КНАХД № 3348/2018 г. по описа на Административен съд - Бургас, е отменено решението на районния съд и издаденото наказателно постановление. С отменения административен акт на Дамянов е била наложена глоба в размер на 2000 лева за нарушение на ЗАвтП (ЗАКОН ЗА АВТОМОБИЛНИТЕ ПРЕВОЗИ).
В хода на производството по събиране на доказателства, първоинстанционният съд с цел установяване на фактите по делото, е изискал НАХД № 1324/2018 г. по описа на Районен съд - Несебър, както и КНАХД № 3348/2018 г. по описа на Административен съд - Бургас, в кориците на които е констатирал, че са приложени доказателства за процесуално представителство, без в тях да е посочено дали между страните е уговорено възнаграждение, респ. неговият размер.
Съдът е установил още, че в исковото производство пред него са приложени два броя договори за правна защита и съдействие пред Районен съд – Несебър и Административен съд – Бургас от 30.08.2018 г. и от 23.11.2018 г. по повод обжалване на издаденото НП, в които са посочени възнаграждения, платени в брой, всяко в размер на 500 лева. Първоинстанционният съд е приел, че ищецът, чиято е доказателствената тежест, за да е налице реално причинена вреда, изразяваща се в заплатено от него адвокатско възнаграждение в съдебното производство по обжалване на отменения акт, не е доказал по безспорен начин направените разходи. Счел е, че по делото приключило с отмяна на обжалваното наказателно постановление от съда, правната защита на ищеца е осъществена от адвокат с надлежна представителна власт, но наличието само на отменено НП и ползването на адвокатска защита в съдебното производство по отмяната, не е достатъчно за да се реализира отговорността по чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ. Изложил е мотиви, че представените в исковото производство договори, с претенция да бъдат репарирани, не доказват извършено плащане в един предходен момент.
По тези съображения административният съд е отхвърлил иска, като е приел, че не са налице предпоставките на чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ, които да ангажират отговорността на ответника. Решението е неправилно.
При разглеждане на делото съдът е допуснал нарушения на съдопроизводствените правила, в резултат на които е постановил незаконосъобразно решение, което следва да се отмени, а делото да се върне на нов състав на Административен съд – Бургас за ново разглеждане.
Съгласно чл. 180 от ГПК, вр. с чл. 144 от АПК частните документи, подписани от лицата, които са ги издали, съставляват доказателство, че изявленията, които се съдържат в тях, са направени от тези лица. Оспорването на истинността на документ се извършва по реда на чл. 193 от ГПК и при доказана неистинност има за последица изключването му от доказателствата по делото съгласно чл. 194, ал. 2 от ГПК. Оспорването на документа може да се предприеме само по почин на заинтересованата страна, но не и служебно от съда – чл. 193, ал. 1 от ГПК. В този смисъл, отговорът на поставения въпрос се съдържа в процесуалната норма. Доказателственото значение на извънсъдебното признание на факти, когато е обективирано в писмена форма се следва от закона – чл. 180 от ГПК. Частен документ, подписан от лицето, което го издава, съставлява доказателство, че съдържащото се изявление е направено именно от това лице. Т.е. всеки неоспорен /или при недоказано оспорване/ частен писмен документ от гледна точка на подписа документ, е автентичен, а доколкото не е спорен от гледна точка на съдържание, то този документ е истински и следва да се зачете формалната му доказателствена сила относно съдържащото се признание. В този смисъл основателно е оплакването в касационната жалба за допуснати процесуални нарушения при обсъждането на доказателствата и за необоснованост на решението.
В нарушение на съдопризводствените правила и разпоредбата чл. 193, ал. 2 от ГПК съдът не е извършил необходимите процесуални действия, като не е протоколирал изрично обстоятелството дали ищецът, като страна представила документите, желае да се ползва от тях, след което и да постанови извършването на проверка на истинността на представените договори. Не е разпределена съответно и тежестта за доказване неистинността на документа. Когато се оспорва истинността на частен документ, който не носи подписа на страната, която го оспорва, тежестта за доказване истинността пада върху страната, която го е представила (ал. 3 на чл. 193 от ГПК).
След като представените пред съда договори за правна защита и съдействие не са били оспорени по надлежния процесуален ред съгласно чл. 193 от ГПК, във вр. с чл. 144 АПК, то съдът е следвало да оцени доказателствената сила, с която се ползват двата договора, която макар да не е материалната доказателствена сила, с каквато се характеризират официалните свидетелстващи документи, е формална доказателствена сила, каквато частните диспозитивни документи притежават. Съгласно разпоредбата на чл. 194, ал. 2 от ГПК, след проверката съдът с определение признава или, че оспорването не е доказано, или че документът е неистински. В последния случай той го изключва от доказателствата, като го изпраща на прокурора заедно със своето определение. На следващо място следва да се посочи, че приетото в ТР № 6/2012 г. на ОСГТК на ВКС, в т. 1 от същото, че само когато е доказано извършването на разноски в самото производство, те могат да се присъдят по правилата на чл. 78 от ГПК, а когато възнаграждението е заплатено в брой, този факт следва да бъде отразен в договора за правна помощ, а самият договор да е приложен по делото, се отнася за производствата по ГПК. Съдът е следвало да съобрази, че в случая производството по обжалване на наказателни постановления се развива по правилата на ЗАНН и НПК, в чиито разпоредби изрично е прието, че в тези производства не се дължи присъждане на направените разноски за адвокатско възнаграждение. Ето защо представянето на договора за правна защита и съдействие в производството пред съда, пред който се обжалва наказателното постановление не е законово изискуема предпоставка. Известно е, че извършваната от адвокатите правната помощ не е безплатна, поради което нелогично и в противоречие с установеното в ЗАдв (ЗАКОН ЗА АДВОКАТУРАТА) (чл. 1 и чл. 36, ал. 1 от ЗАдв (ЗАКОН ЗА АДВОКАТУРАТА)) е касаторът да е ползвал адвокатска помощ по отмяната на процесното НП безплатно. Като не е направил това, съставът на Административен съд – Бургас е допуснал нарушение при оценка на доказателствата поотделно и в съвкупност, поради което е направил необосновани правни изводи, които се явяват и в противоречие на материалния закон. Обсъждането на един документ като неистински при липса на надлежно предприето оспорване на същия по реда на ГПК, ненадлежното разпределяне на доказателствената тежест и необсъждането на доводите на ищеца, са съществени процесуални нарушения, довели до постановяване на решение при неизяснена фактическа обстановка и нарушено право на защита, които налагат отмяна на решението като неправилно – постановено при съществени съдопроизводствени нарушения и връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на Административен съд – Бургас, при което да се съобрази изложеното по-горе в мотивната част на настоящия съдебен акт.
По направените искания за присъждане на разноски от страна на касационния жалбоподател следва да се произнесе първоинстанционният съд при новото разглеждане на делото на основание чл. 226, ал. 3 от АПК.
Воден от горното и на основание чл. 222, ал. 2, т. 1 от АПК Върховният административен съд, състав на трето отделение РЕШИ:
ОТМЕНЯ решение № 954/23.05.2019 г., постановено по адм. дело № 623/2019 г. по описа на Административен съд – Бургас.
ВРЪЩА делото за ново разглеждане от друг състав на Административен съд – Бургас. Решението не подлежи на обжалване.