ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 1016

гр. София, 05.03.2025 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 3-ТО ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ 1-ВИ СЪСТАВ, в закрито заседание на двадесет и шести февруари през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател:Мария Иванова

Членове:Даниела Стоянова

Таня Орешарова

като разгледа докладваното от Д. С. К. гражданско дело № 20248002102504 по описа за 2024 година

и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Ц. Г. Ц., чрез адв. М. Т., срещу въззивно решение № 1331 от 06.03.2024 г., постановено по в. гр. д. № 4577/2022 г. по описа на Софийски градски съд, в частта, с която е отменено решение № 20004366 от 17.01.2022 г., постановено по гр. д. № 38947/2020 г. по описа на Софийски районен съд в частта за признаване на установено по предявения по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК иск с правна квалификация чл. 127, ал. 2, изр. 1 ЗЗД, че Т. С. Ц. дължи на Ц. Г. Ц., сумата от 5 389,47 лева, представляваща платена на „С. Ж. Е. АД от Ц. Ц. сума, в качеството му на солидарен длъжник, за погасяване на задълженията на Т. Ц. като кредитополучател по договор за жилищен кредит от 15.10.2015 г., ведно със законна лихва, считано от датата на депозиране на заявлението по чл. 410 ГПК – 18.06.2020 г. до окончателно изплащане на сумата, за която сума има издадена заповед за изпълнение по реда на чл. 410 ГПК по ч. гр. д. № 25460/20 г. по описа на Софийски районен съд, както и в частта на присъдените в полза на Ц. Г. Ц. съдебноделоводни разноски над размер 247,60лв. до размер 707,79лв., както и относно присъдените в полза на ищеца Ц. разноски за заповедното производство, и е постановено ново, с което е отхвърлен предявеният по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК иск с правна квалификация чл. 127, ал. 2, изр. 1 ЗЗД за признаване за установено, че Т. С. Ц. дължи на Ц. Г. Ц. сумата от 5 389,47 лева, представляваща платена на „С. Ж. Е. АД сума, в качеството му на солидарен длъжник, за погасяване на посочените задължения.

Въззивното решение в останалата му част не е предмет на касационната жалба и е влязло в сила.

В касационната жалба се релевират доводи за неправилност на решението поради нарушения на материалния закон, допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост – основания по чл. 281, т. 3 ГПК. Искането е за неговата отмяна в обжалваната част.

В изложението на основанията за допускане на касационното обжалване касаторът поддържа наличието на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК и поставя следните въпроси: 1/ „Как при събирането на доказателства и при последваща оценка следва да бъде преодоляно съмнението за необективност на свидетелски показания при възможна заинтересованост на свидетел?“; 2/ „за задължението на съда да прецени възможна заинтересованост на свидетеля при данни за особена фактическа или правна връзка между свидетеля и страна /страни/ в процеса“ – сочи се противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решение № 800 от 22.03.2011 г. по гр. д. № 776/2009 г., решение № 183 от 30.06.2017 г. по гр. д. № 4028/2016 г., решение № 79 от 12.07.2017 г. по гр. д. № 3244/2016 г. и решение № 639 от 02.07.2009 г. по гр. д. № 2398/2008 г., всички на IV г. о. Касаторът поддържа и наличието на основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, както и това по чл. 280, ал. 2 ГПК, в хипотезата на очевидна неправилност на въззивното решение в обжалваната част.

Ответната страна по жалбата Т. С. Ц., чрез адв. Г. Г., в писмен отговор изразява становище за липса на основания за допускане на касационно обжалване, а по същество за неоснователност на жалбата. Претендира разноски.

За да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, Върховният касационен съд съобрази следното:

Касационната жалба е подадена от надлежна страна, в срока по чл. 283 от ГПК, срещу решение на въззивен съд, подлежащо на касационно обжалване, и е процесуално допустима.

За да постанови обжалвания резултат, въззивният съд е посочил, че предмет на въззивна проверка е твърдяното от ищеца субективно материално притезателно право за сумата от 5 389,47 лева, представляваща регресна претенция на платилия в повече солидарен длъжник, т. е. над припадащата му се 1/2 част от общото задължение в размер на 10 778,94 лева, погасено от ищеца в периода от 01.08.2018 г. до 25.02.2020 г. – с правно основание чл. 127, ал. 1, във вр. с чл. 122, ал. 1 ЗЗД. Установил е от правна страна, че правопораждащият твърдяното материално право фактически състав включва 1) наличие на валидно възникнало облигационно правоотношение; 2) изрично уговорена или възникнала по силата на закона пасивна солидарна отговорност между длъжниците – чл. 121, ал. 1 ЗЗД; 3) извършено плащане на изискуемо задължение на стойност, надвишаваща припадащата се на платилия солидарен длъжник част, т. е. наличие на платено в повече над припадащата се част съгласно чл. 127 ЗЗД; 4) липса на уговорка между съдлъжниците в отклонение от презумпцията за равна задълженост. Констатирал е също така, че установената в чл. 127, ал. 1 ЗЗД презумпция за равна задълженост във вътрешните отношения между солидарните длъжници е оборима, като страната, която твърди, че е установено „друго“ във вътрешните отношения на съдлъжниците, следва в условията на пълно и обратно доказване да установи наличието и съдържанието на постигнатите уговорки (позовал се е на приетото в решение № 211/23.07.2012 г. по гр. д. № 177/2011 г. на IV г. о. на ВКС в този смисъл).

От фактическа страна въззивният състав е приел за установено, че на 15.10.2015 г. е сключен договор за жилищен кредит между „С. Ж. Е. АД – кредитодател, и страните по делото в качеството им на съкредитополучатели (солидарни длъжници), като е учредена договорна ипотека върху семейното жилище; при придобиване на процесния имот, страните в настоящото производство се намират в режим на съпружеска имуществена общност; в периода 01.08.2018 г. – 17.07.2019 г. същите са били в ситуация на фактическа раздяла, като бракът между тях е прекратен по взаимно съгласие с решение № 168812/17.07.2019 г.; бившите съпрузи със споразумение по чл. 51 СК, утвърдено в съдебното решение за прекратяване на брака, уреждат въпроса за ползването на семейното жилище, което е придобито със сключения договор за жилищен кредит, като същото се предоставя за ползване на Ц. Ц.; с нотариален акт за покупко-продажба на недвижим имот № 99, том I, рег. № 935, дело № 68 от 2020 г., собствеността върху имота – семейно жилище, е прехвърлен от страните в настоящото производство на трети за процеса лица; с придобитата от сключения договор за покупко-продажба сума, страните погасяват задълженията си към банката, като остатъкът е поделен поравно помежду им.

Като безспорно между страните, а и установено от събрания доказателствен материал, въззивният съд е посочил, че: е възникнало валидно облигационно правоотношение със „С. Ж. Е. АД, по което изрично е уговорена пасивна солидарност между настоящите страни по делото, както и че за периода от 01.08.2018 г. до 25.02.2020 г. ищецът самостоятелно е погасявал задълженията към банката, като е платил общо сумата от 10 778,94 лева. Констатирал е също така, че ответникът с отговора на исковата молба е въвел твърдение за наличието на постигнато съгласие между страните по делото, по силата на което ползването на семейното жилище, след настъпилата фактическа раздяла, е предоставено на ищеца, като същият е следвало да погасява със свои лични средства месечните вноски по договора за кредит. От своя страна ответникът Т. Ц. е следвало да поеме останалите нужди на семейството, като се е ангажирала с отглеждането и възпитанието на двете малолетни деца и осигуряването на техните материални потребности.

При тези данни въззивната инстанция е приела за установено, че между страните е съществувал договор, сключен в устна форма, по силата на който ищецът е имал право да ползва самостоятелно семейното жилище срещу задължението за плащане на месечните вноски по кредита, докато трае ползването на имота; ответницата е поела задължението да отглежда и възпитава родените по време на брака малолетни деца, като им е осигурявала материалните потребности. Съществуването и съдържанието на облигационната връзка е намерила за установени от събраните в хода на съдебното дирене свидетелски показания. Кредитирала е показанията на свидетеля Д., съгласно които процесният имот след раздялата е ползван изключително от ищеца Ц.; свидетелят е посещавал жилището само един път след фактическата раздяла на съпрузите, като е възприел пряко факта, че ответницата Т. е посетила семейното жилище с децата, които е оставила на грижите на баща им за ден или два. От анализа на показанията на този свидетел, въззивният съд е формирал заключение за съдържанието на посочената по-горе уговорка между страните, т. е. ищецът да ползва жилището срещу задължението да погасява вноските по кредита, а ответницата да полага грижи за малолетните деца. От показанията на свидетеля Т.а, работила заедно с ответницата през процесния период и пряк свидетел на провеждани по телефона разговори с ищеца, е установил, че между страните е постигнато съгласие преди да се продаде семейното жилище, Ц. да остане да го ползва самостоятелно, като същият е поел задължението да погасява вноските по ипотечния кредит. В тази връзка е констатирал съвпадение между показанията на свидетелите относно наличието на устна уговорка между съпрузите и ползването на семейното жилище по време на фактическата раздяла. От показанията на свидетеля К., майка на ответницата, въззивният състав е установил, че след август 2018 г. Т. се е преместила да живее при нея в Б. заедно с децата, поради влошени отношения с Ц.; свидетелката е станала пряк очевидец на разговор между двамата съпрузи, при провеждането на който се е постигнало споразумение ищецът да живее в семейното жилище и да плаща вноските по кредита, докато общият им имот се продаде за погасяване на задължението. Съобразил е и преките впечатления на свидетелката относно грижите, които ответницата е полагала за малолетните лица, както и за разходите, които е правила за осигуряване на материалните им нужди. Посочените показания на свидетеля К., са кредитирани от въззивната инстанция по реда на чл. 172 ГПК, след съобразяването на родствената връзка и след съпоставка с останалия събран и обсъден доказателствен материал. Формирала е извод, че показанията на тримата свидетели са еднопосочни, непротиворечиви и последователни, като от тях безспорно се установява наличието на устна уговорка между страните по делото, по силата на която ищецът е имал право да ползва самостоятелно семейното жилище срещу задължението за плащане на месечните вноски по кредита, а ответницата е следвало самостоятелно да полага грижи за децата и да осигурява материалните им потребности. Като косвено доказателство за наличието на такава уговорка, въззивният съд е възприел и постигнатото между съпрузите споразумение по реда на чл. 51 СК при прекратяването на брака по взаимно съгласие. Посочил е, че същото в писмен вид утвърждава съществуващото преди това фактическо и правно състояние между вече бившите съпрузи, а именно родителските права са предоставени на ответницата, а ищецът остава да ползва бившето семейно жилище, като не е поискано в това производство от съда да определи наемна цена по реда на чл. 57, ал. 2 СК. Изложил е съображения, че в периода след прекратяването на брака, ищецът е упражнявал фактическа власт върху процесния имот въз основа на постигнатото и утвърдено от съда споразумение, което не изключва установената устна уговорка за плащане на вноските по ипотечния кредит. Като индиция за това обстоятелство е намерил, че обикновено се определя наем при предоставянето на ползване по реда на чл. 57 СК, а това в случая не е сторено, именно защото между страните е имало валидна устна договорка относно задължението на ищеца да погасява месечните вноски по ипотечния кредит.

Предвид изложеното, въззивната инстанция е приела, че предявеният иск с правна квалификация чл. 127, ал. 2, изр. 1 ЗЗД следва да бъде отхвърлен като неоснователен, а първоинстанционното решение отменено в тази част.

При тези мотиви на въззивния съд се обосновава извод, че не са налице основания за допускане на касационното обжалване. Съображенията за това са следните:

Касационното обжалване на въззивните решения се осъществява при условията по чл. 280, ал. 1 ГПК – доколкото касаторът е повдигнал правен въпрос, с предвиденото в процесуалния закон значение. Това означава, че следва да се формулира материалноправен или процесуалноправен въпрос, включен в предмета на спора и обусловил правната воля на съда, обективирана в атакувания акт. Този въпрос следва да е от значение за формиране на решаващата воля на съда и по него въззивният съд да се е произнесъл в противоречие със: задължителната практиката на ВКС и ВС в тълкувателни решения и постановления; с практиката на ВКС; с акт на Конституционния съд на Р. Б. или на Съда на Европейския съюз, или разглеждането на конкретния правен спор ще допринесе за развитието на правото или точното приложение на закона. Съгласно задължителната практика на ВКС, обективирана в т. 1 от тълк. решение № 1/2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение, е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело. Материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното делото, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. С определението по чл. 288 ГПК касационният съд трябва да се произнесе дали соченият от касатора правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора, но не и дали те са законосъобразни. Основанията за допускане до касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК са различни от общите основания за неправилност на въззивното решение по чл. 281, т. 3 ГПК. Проверката за законосъобразност на обжалвания съдебен акт ще се извършва едва след като той бъде допуснат до касационно обжалване при разглеждане на касационната жалба.

В процесния случай поставените от касатора в изложението процесуалноправни въпроси обобщено се свеждат до уточнения от съда въпрос по приложението на чл.172 ГПК и по-конкретно „как следва да се обсъждат от съда свидетелските показания, как се преценяват противоречиви показания на свидетели и следва ли съдът да отчете евентуална заинтересованост на свидетел в хипотезата на чл. 172 ГПК“. Въпросът е обуславящ решаващите изводи на съда, но не е налице поддържаното основание по чл.280 ал.1 т.1 ГПК.

По въпроса е формирана трайна и непротиворечива съдебна практика по чл. 290 ГПК, изцяло споделена от настоящия съдебен състав, намерила израз в множество съдебни актове /пр. решение № 79 от 12.07.2017 г. на ВКС по гр. д. № 3244/2016 г., IV г. о., ГК, решение № 189/14.07.2005 г., решение № 176/28.05.2011 г. по гр. д. № 759/2010 г. на II г. о. на ВКС, решение № 700/28.10.2010 г. по гр. д. № 91/2010 г. на IV г. о. на ВКС; решение № 140/23.03.2010 г. по гр. д. № 4755/2008 г. на II г. о. на ВКС, решение № 131/12.04.2013 г. по гр. д. № 1/2013 г. на IV г. о. на ВКС, решение № 176/28.05.2011 г. по гр. д. № 759/2010 г. на II г. о. на ВКС, решение № 297/22.12.2014 г. по гр. д. № 4004/2014 г. на I г. о. на ВКС, решение № 700/28.10.2010 г. по гр. д. № 91/2010 г. на IV г. о. на ВКС; решение № 176/28.05.2011 г. по гр. д. № 759/2010 г. на II г. о. на ВКС, решение № 700/28.10.2010 г. по гр. д. № 91/2010 г. на IV г. о. на ВКС., решение № 65/16.07.2010 г. по гр. дело № 4216/2008 г. на IV г. о. на ВКС и други/

Обобщено, в цитираните съдебни решения е разяснено, че съдът прави фактически и правни изводи по предмета на спора, като обсъжда поотделно и в съвкупност, по вътрешно убеждение, всички събрани доказателства, които са относими към казуса и допустими за установяване на съответния факт или обстоятелство според разпореденото в закона. Казаното се отнася и до гласните доказателства, които щом са относими и допустими, се преценяват от съда по вътрешно убеждение, при съобразяване с евентуалната заинтересованост или предубеденост на свидетеля според правилата на чл. 172 ГПК и съвкупно с целия доказателствен материал по делото. Вземат се предвид и всички обстоятелства, свързани с възприемането на установяваните факти: обстановката (ден, нощ, виелица, дъжд и пр.), психическото състояние на свидетеля, възрастта му към него момент, физиологични особености - зрение, слух, възраст, заболявания; паметово-интелектуални способности, както и обстоятелствата при възпроизвеждането - възможност за възпроизвеждане (притеснение от съда, образование, заболявания, възраст, отдалеченост във времето) и волята на свидетеля да каже истината. При противоречие в показанията на свидетелите, съдът трябва да прецени посочените обстоятелства при възприемането и възпроизвеждането по отношение на всеки поотделно, а още и дали те са възприемали осъществяването на релевантните факти едновременно или по различно време, дали впечатленията им са спорадични или системи, доколко показанията са подкрепени или отречени от останалите събрани по делото доказателства.

Законодателят е създал едно предположение относно посочените в хипотезата на чл. 172 ГПК лица за възможна тяхна заинтересованост от изхода на делото. Съдът, поради това, е длъжен да извърши преценка на тяхната обективност и доколко поведението на свидетеля и данните по делото изключват заинтересоваността да е повлияла на достоверността на показанията му.

Съдът не е длъжен да възприеме показанията на свидетелите, но следва да изложи аргументи защо ги изключва от доказателствения материал (недопустими са или ирелевантни), защо не ги кредитира или дори и да ги кредитира, какво възприема или не за установено. Съдът не може да преиначава свидетелски показания или да обсъжда избирателно само части от тях, като игнорира друга част относно релевантни за спора факти, щом установяването им е допустимо чрез гласни доказателства.

Въззивното решение не дава правно разрешение на въпроса, което да е в противоречие с тази съдебна практика.

Следва да се посочи, че въпросът на касатора е привързан към доводите му за допуснати процесуални нарушения и необоснованост на постановеното решение поради неправилен анализ на събраните доказателства. Изведен е от становището на жалбоподателя, че при формиране на крайния си извод за неоснователност на исковата претенция по чл. 127, ал. 2 ЗЗД, въззивният съд е нарушил изискването за обсъждане на доказателствата поотделно и в тяхната съвкупност – не е преценил показанията на свидетелите при условията на чл. 172 ГПК; неправилно е оценил фактическата информация, поднесена от свидетелите; дал е превес на показанията на свидетелите на ответната страна; основал е крайния си извод само на свидетелски показания без да е разгледал и анализирал останалите, събрани по делото доказателства. Във връзка с тези оплаквания следва да се отбележи, че доводите за материална и процесуална незаконосъобразност на въззивното решение са съображения, относими към касационните основания по чл. 281, т. 3 от ГПК. Последните са от значение за правилността на решението и подлежат на преценка в производството по чл. 290 от ГПК, а не в стадия за селектиране на касационните жалби по реда на чл. 288 от ГПК. В този смисъл са и указанията в т. 1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС. Освен това в случая въззивният съд е обсъдил и анализирал поотделно и в съвкупност всички доказателства и е изложил съображенията си какво счита за установено от тях. Обратно на тезата на касатора, освен свидетелските показания, въззивният състав е анализирал и останалия доказателствен материал, възприел е като косвено доказателство за наличието на устна уговорка между страните и постигнатото между тях споразумение при прекратяването на брака им, в което не е определен наем при предоставяне ползването на семейното жилище на ищеца. Отделно от горното, за да формира извода си относно наличието на договор между страните в устна форма, въззивният съд е преценил и показанията на свидетеля, посочен от ищеца, негов братовчед, също ценени при условията на чл.172 ГПК, а не е обсъдил и кредитирал единствено показанията на свидетелите на ответницата. Във връзка с показанията на заинтересованите лица, разпитани като свидетели, изрично е посочил, че кредитира същите по реда на чл. 172 ГПК, а и ги е съобразил и съпоставил с останалия събран и обсъден по делото доказателствен материал. Въпросът доколко анализът на доказателствата и направените фактически и правни изводи са пълни, обосновани и правилни е ирелевантен за производството по чл. 288 ГПК. Обстоятелството, че жалбоподателят не е съгласен с изводите на съда при кредитиране на свидетелските показания, респ. с извършения анализ, обем и оценка на доказателствата, съставляват доводи за евентуално допуснати процесуални нарушения и за необоснованост на съдебния акт, които не са предмет на проверка в производството по чл. 288 ГПК.

Касационно обжалване не следва да се допуска и на поддържаното от касатора основание по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК – очевидна неправилност на обжалваното въззивно решение.

За да е налице очевидна неправилност на обжалвания съдебен акт като предпоставка за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК, е необходимо неправилността да е съществена до такава степен, че същата да може да бъде констатирана от съда без реална необходимост от анализ или обсъждане на доводи за наличието или липсата на нарушения на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила или необоснованост. Във всички останали случаи, необосноваността на въззивния акт, произтичаща от неправилно възприемане на фактическата обстановка или необсъждане на доказателствата в тяхната съвкупност и логическа свързаност, е предпоставка за допускане на касационно обжалване единствено по реда и при условията на чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. В настоящия случай решението на въззивния съд не е постановено нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика.

В обобщение не са налице предпоставки за допускане на въззивното решение в обжалваната му част до касационно обжалване с оглед на посочените в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК основания.

Предвид изхода разноски за касатора не се следват, но същият следва да заплати на ответната страна своевременно поисканите и надлежно удостоверени по делото такива за настоящото производство – заплатено адвокатско възнаграждение, в размер на 1 200 лева.

Воден от горното Върховният касационен съд, състав на III г. о.,

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 1331 от 06.03.2024 г., постановено по в. гр. д. № 4577/2022 г. по описа на Софийски градски съд, в обжалваната част, с която след частична отмяна на първоинстанционното решение като краен резултат е отхвърлен предявеният по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК иск за признаване за установено, че Т. С. Ц. дължи на Ц. Г. Ц. на основание чл. 127, ал. 2, изр. 1 ЗЗД сумата от 5 389,47 лева, представляваща платена на „С. Ж. Е. АД от Ц. Ц. сума, в качеството му на солидарен длъжник, за погасяване на задълженията на Т. Ц. като кредитополучател по договор за жилищен кредит от 15.10.2015 г., ведно със законна лихва, считано от датата на депозиране на заявлението по чл. 410 ГПК – 18.06.2020 г. до окончателно изплащане на сумата, за която сума има издадена заповед за изпълнение по реда на чл. 410 ГПК по ч. гр. д. № 25460/20 г. по описа на Софийски районен съд.

ОСЪЖДА Ц. Г. Ц., с ЕГН **********, да заплати на Т. С. Ц., с ЕГН **********, направените разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 1 200 лева.

Определението не подлежи на обжалване.

Председател:_______________________

Членове:

1._______________________

2._______________________