Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба от „ПИМК“ ООД, [населено място] срещу решение №368 от 04.12.2019г. по в. т.д.№507/2019г. на Апелативен съд-Пловдив. С обжалваното решение се отменят решение №348 от 18.06.2018г., постановено по т. д. №324/2016г. от Окръжен съд - Пловдив и допълнителни решение №510 от 03.10.2018г. и решение №327 от 19.06.2019г., в частта, с която са осъдени „П. П. Г“ ЕООД и „П. П“ АД солидарно да заплатят на „ПИМК“ ООД сумата 193 623.10 лева – неплатено възнаграждение за извършени транспортни услуги по сключен договор за превоз на товари от 20.03.2015г. между „ПИМК“ ООД като превозвач, „П. П. Г“ ЕООД като товародател и „П. П АД като солидарен длъжник, която сума представлява разлика между общо дължимо възнаграждение от 286 816.68 лева и сума от 93 193.58 лева дължима от „ПИМК“ ООД, като купувач, на „П. П. Г“ ЕООД, като продавач, на основание неформален договор за продажба на различни видове фракции по фактури №[ЕГН]/28.04.16г. – за 40 116.67 лева, № [ЕГН]/31.05.16г. – за 24 673.92 лева и №[ЕГН]/30.06.16г. – за 28 402.99 лева, за която сума се уважава възражение за прихващане, ведно със законната лихва върху главницата от датата на подаване на исковата молба – 19.05.2016г. до окончателното изплащане, както и в частта, с която е осъдено „П. П. Г“ ЕООД да заплати на „ПИМК“ ООД сумата 28 681.66 лева. – неустойка за забава на плащания по чл. 7, ал. 1 от договор за превоз на товари от 20.03.2015г. и в частта за разноските, и вместо това са отхвърлени предявеният от „ПИМК“ ООД против „П. П. Г“ ЕООД и „П. П“ АД /сега „Европейски пътища“ АД/ иск за солидарното им осъждане да заплатят сумата 286 816.68 лева, представляваща неплатено възнаграждение за извършени транспортни услуги по сключен договор за превоз на товари от 20.03.2015г., както следва: до размер на сумата 26 688.11 лева – като недоказан и в остатъчния размер от 260 128.57 лева – като неоснователен, поради погасяване на това вземане чрез прихващане с насрещните вземания на „П. П. Г“ ЕООД за дължима, но неплатена цена на продадена стока /фракция/ по следните фактури:

- ф-ра № [ЕГН]/28.04.2016 г. за сумата 40 116.67 лева,

- ф-ра № [ЕГН]/31.05.2016 г. за сумата 24 673.92 лева,

- ф-ра № [ЕГН]/30.06.2016 г. за сумата 28 402.99 лева,

- ф-ра № [ЕГН]/29.07.2016 г. за сумата 4 729.82 лева,

- ф-ра № [ЕГН]/31.08.2016 г. за сумата 1 337.28 лева,

- ф-ра № [ЕГН]/30.11.2016 г. за сумата 1 381.67 лева,

- ф-ра № [ЕГН]/31.03.2017 г. за сумата 5 803.06 лева,

- ф-ра № [ЕГН]/28.04.2017 г. за сумата 24 499.30 лева,

- ф-ра № [ЕГН]/31.05.2017 г. за сумата 14 926.61 лева,

- ф-ра № [ЕГН]/04.07.2017 г. за сумата 113 855.90 лева и

- ф-ра № [ЕГН]/01.08.2017 г. за сумата 401.35 лева, както и предявеният от „ПИМК“ ООД против „П. П. Г“ ЕООД иск за заплащане на сумата 28 681.66 лева, представляваща неустойка по чл. 7, ал. 1 от сключения договор за превоз на товари от 20.03.2015г., както следва: до размер на сумата 2 668.80 лева – като недоказан и в остатъчния размер от 26 012.86 лева – като неоснователен, поради погасяване на това вземане на чрез прихващане с част от насрещното вземане на „П. П. Г“ ЕООД за дължима, но неплатена цена на продадена стока /фракция/ по фактура №[ЕГН]/01.08.2017 г. за сумата 26 012.86 лева, като на ответниците са присъдени разноските по делото.

В касационната жалба се твърди, че обжалваното въззивно решение е неправилно, постановено при съществено нарушение на процесуалните правила и необосновано. Касаторът претендира да бъде отменено и да бъде постановено решение за уважаване на предявените искове. Претендира разноски.

Допускането на касационното обжалване се основава на предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 и ал. 2, пр. 3 ГПК. Касаторът поддържа, че съдът се е произнесъл по съществения процесуалноправен въпрос, обусловил изхода на спора- „Когато въззивният съд констатира, че са налице „нововъзникнали“ вземания на ответника, за които е било материално невъзможно да бъдат предмет на възраженията по чл. 367, ал. 2 ГПК, то следва ли да допусне за разглеждане възраженията за прихващане във въззивното производство?“. Счита, че поставеният въпрос е разрешен в противоречие със задължителната практика на ВКС, обективирана в ТР №1/09.12.2013г., по т. д.№1/2013г. на ОСГТК - основание за допускане до касационен контрол по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Поддържа и основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК - очевидна неправилност на обжалвания съдебен акт.

Ответниците „П. П. Г“ ЕООД и „Европейски пътища“ АД /преди „П. П“ АД/ оспорват касационната жалба, като излагат доводи както за липсата на основания за допускане на въззивното решение до касационно обжалване, така и за правилността на обжалвания съдебен акт.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното:

Касационната жалба, с оглед изискванията за редовност, е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл. 283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.

Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице предпоставките за допускане на касационен контрол на обжалваното решение.

За да отмени първоинстанционното решение в обжалваната част и да отхвърли предявените искове на основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД, във вр. с чл. 49 ЗАвтП и чл. 372, ал. 1 ТЗ, чл. 92 ЗЗД, въззивният съд намира, че претенцията на ищеца /превозвач/ за присъждане на неплатено, но дължимо превозно възнаграждение по сключения между страните /първия ответник - товародател и втория ответник - солидарен длъжник/ договор за превоз от 20.03.2015г. е доказана за сумата 260 128.57 лева, а претенцията за присъждане на неустойката по чл. 7, ал. 1, изр. първо от договора -до размер на сумата 26 012.86 лева, като за разликата до пълните предявени размери исковете са недоказани, а в доказаната част - погасени чрез прихващане. Решаващият съдебен състав приема, че договорът за превоз е действал в периода от 20.03.2015г. до 20.11.2015г., когато е бил едностранно прекратен от превозвача, като за извършените в процесния период превози са издадени общо 392 фактури, вкл. и кредитни известия, като повечето включват много на брой товарителници /за съответен брой превози на товари в едно и също направление и крайна точка на доставката/. С оглед заключенията на съдебно-счетоводните експертизи намира за доказано, че общата стойност на издадените от превозвача фактури е в размер на сумата 3 231 540.51 лева, при товародателя са осчетоводени задължения в размер на 3 198 249.58 лева, като разликата от 33 290.93 лева се дължи се на неприето от товародателя известие на превозвача за плащане на неустойка за забава, в размер на сумата 29 353.92 лева и на неосчетоводени две фактури – за 3 000 лева с ДДС и за 936 лева с ДДС. Като е анализирал търговските отношения между страните - всекидневно извършвани превози, респ. възникващи задължения за плащане на уговореното за тях възнаграждение, плащания с преводи на различни по размер суми, без да се посочва по коя фактура се плаща, междувременно извършвани от превозвача покупки на скална маса от товародателя и съответно издаваните от него като продавач фактури, респ. възникващи вземания за цена на продадената скална маса, както и безспорно приети от двете страни прихващания на насрещни задължения, въззивният съд приема, че към датата на завеждане на делото 19.05.2016 г. в счетоводството на първия ответник се водят непогасени задължения към ищеца в размер на 286 816.68 лева, а в счетоводството на ищеца съществуват непогасени вземания към първия ответник в размер на сумата 320 107.61 лева, като разликата от 33 290.93 лева се дължи на вече посочените по-горе причини. Като неоснователни са отхвърлени възраженията на ответниците за недължимост на част от фактурираните възнаграждения за превоз на товари, като са изложени мотиви, че нито една претенция не е за възнаграждение, дължимо за превоз, който е бил извършен след датата на едностранното прекратяване на договора /20.11.2015г./. Решаващият съдебен състав намира за основателно възражението по отношение на описаните 7 броя фактури от м. 11.2015г. на обща стойност 26 688.11 лева, като приема, че за тях липсват не само кантарни бележки, но и товарителници и не се доказва извършването на превози. С оглед изложеното, съдът стига до извод, че за сумата 260 128.57 лева претенциите са доказани, а за сумата 26 688.11 лева искът е недоказан и следва да бъде отхвърлен. Приема, че ответниците дължат на ищеца и неустойка за забава по чл. 7, ал. 1, изр. първо от договора в размер на 10% от неплатеното възнаграждение или сумата 26 012.86 лева.

Въззивният съд разглежда възраженията за прихващане, като по отношение на направеното с отговора на исковата молба от първия ответник възражение за прихващане с негово вземане против ищеца, представляващо общата цена на закупена стока /фракция/ по описаните три фактури на обща стойност 93 193.58 лева, приема че е основателно. По отношение на останалите възражения за прихващане по подробно описаните фактури на обща стойност 192 947.85 лева, които са направени с допълнителния отговор по чл. 373 ГПК и в хода на делото, и които не са разгледани от първоинстанционния съд, въззивната инстанция приема, че същите да допустими, тъй като вземанията на кредитора „П. П. Г ЕООД, с които се прави компенсация по чл. 103, ал. 1 ЗЗД, са нововъзникнали. Излага мотиви, че компенсаторното притезание на ответника - кредитор по чл. 103, ал. 1 ЗЗД срещу длъжника му „ПИМК“ ООД, което на свой ред е било породено /нововъзникнало/ от ликвидните и изискуеми вземания по процесните фактури – спрямо вече предявените в процеса вземания на ищеца /насрещния кредитор/, също е било породено /„нововъзникнало“/ след 15.07.2016 г. и на общото основание по чл. 147, т. 2 ГПК, е допустимо и е подлежало на разглеждане. Съдът намира, че доколкото юридическите факти, които са породили основаното на тях съдебно предявено от ответника притезание и/или възражение, са настъпили след изтичането на срока по чл. 367, ал. 1 ГПК, е било материално невъзможно да бъдат предмет на възраженията по чл. 367, ал. 2, т. 5 ГПК и по отношение на тях е приложима разпоредбата по чл. 147, т. 2 ГПК. Решаващият съдебен състав приема, че възраженията за прихващане са основателни, тъй като за доставките на скална фракция от първия ответник на ищеца са издавани съответните фактури, които са надлежно осчетоводени от купувача, който е ползвал и данъчен кредит, като няма доказателства за плащане на цената. Няма направени правопогасяващи или правоотричащи възражения от купувача, поради което на осн. чл. 104, ал. 2 ЗЗД установените по-горе вземания на ищеца следва да се компенсират с вземанията на ответника за продажна цена на скална фракция по процесните фактури.

С оглед изложеното, въззивният съд стига до извод, че исковите претенции за сумата 260 128.57 лева - възнаграждение за превоз и за сумата 26 012.86 лева - неустойка за забава следва да се отхвърлят поради компенсираните им с насрещните вземания на ответника за цена на доставена скална фракция.

Допускането на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода по конкретното

дело и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК.

Настоящият състав на ВКС намира, че поставеният правен въпрос, уточнен от касационния съд съгласно дадените му правомощия – относно възможността за релевиране на възражение за прихващане с насрещни неликвидни вземания на ответника, възникнали след изтичане на срока за отговор на исковата молба, отговаря на общия критерий по чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като е обусловил изводите на въззивния съд и е значим за изхода на спора. По отношение на този въпрос обаче не е налице допълнителният критерий за допускане до касационен контрол по т. 1 на чл. 280, ал. 1 ГПК. Касаторът поддържа, че приемайки за допустими възраженията за прихващане с насрещни вземания на ответника, възникнали в хода на делото, след изтичане на срока за отговор на исковата молба и подлежащи на доказване, въззивният съд се е произнесъл в противоречие със задължителната съдебна практика - ТР №1/09.12.2013г., по т. д.№1/2013г. на ОСГТК.

С цитираното тълкувателно решение /т. 4/ ОСГТК на ВКС дава разяснения относно възможността за релевиране на нови възражения пред въззивния съд, като приема, че по силата на изричната разпоредба на чл. 133 във вр. с чл. 131, ал. 2, т. 5 ГПК, с изтичането на срока за отговор се преклудира възможността ответникът да противопоставя възражения, основани на съществуващи и известни нему към този момент факти. По силата на концентрационното начало в процеса, страната не може да поправи пред въззивната инстанция пропуските, които поради собствената си небрежност е допуснала в първоинстанционното производство. По отношение на възражението за прихващане с ликвидно изискуемо е разяснено, че е правопогасяващо възражение, което се основава на новонастъпил факт -направеното изявление за прихващане. С това възражение не се променя спорният предмет, тъй като предявеното с него вземане вече е установено с влязло в сила съдебно решение или заповед за изпълнение, и съответно за доказване на възражението не е необходимо събиране на доказателства. То по същността си е позоваване на правната промяна, каквото е и възражението за опрощаване и възражението за плащане след подаване на въззивната жалба. Когато обаче насрещното вземане, с което се прихваща, е спорно /неликвидно/, т. е. негов предмет е едно спорно право, за което съдът се произнася със сила на пресъдено нещо /чл. 298, ал. 4 ГПК/, при което ефектът на прихващането ще се прояви след влизане в сила на съдебното решение, на общо основание /чл. 131, ал. 2, т. 5 и чл. 133 ГПК/ същото може да бъде направено най-късно с отговора на исковата молба и заявяването му по-късно, включително пред въззивния съд, е недопустимо.

От разясненията по поставения за тълкуване въпрос, обективирани в т. 4 от ТР №1/2013г., е видно, че ОСГТК не разглежда изобщо хипотезата на възражение за прихващане с насрещно неликвидно вземане, чийто правопораждащ факт не е бил настъпил към изтичане на срока за отговор на исковата молба /чл. 131, ал. 1 и ал. 2 вр. чл. 133 и чл. 367, ал. 1 и ал. 2 вр. чл. 370 ГПК/. С изтичането на срока за отговор на исковата молба се преклудира единствено възможността ответникът да противопоставя възражения, основани на съществуващи към този момент факти, които е бил узнал. В този смисъл законът дава възможност на страните до приключване на съдебното дирене да твърдят нови обстоятелства и да сочат и представят нови доказателства /които не са могли да узнаят, посочат и представят своевременно/, включително да твърдят нововъзникнали обстоятелства, които са от значение за делото, респ. да представят доказателства за тях /чл. 147 ГПК и чл. 266, ал. 2 ГПК/.

Предвид изложеното, настоящият състав на ВКС счита, че изводите на въззивния съд не са в противоречие с цитираната от касатора задължителна съдебна практика, поради което не са налице предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационен контрол на обжалваното въззивно решение.

Касационно обжалване не може да се допусне и на поддържаното от касатора основание по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК – очевидна неправилност на обжалваното въззивно решение.

За да е налице очевидна неправилност на обжалвания съдебен акт като предпоставка за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2 пр. 3 ГПК, е необходимо неправилността да е съществена до такава степен, че същата да може да бъде констатирана от съда без реална необходимост от анализ или обсъждане на доводи за наличието или липсата на нарушения на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила или необоснованост. В настоящия случай решението на въззивния съд не е постановено нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика. Изложените от касатора доводи представляват оплаквания за допуснати процесуални нарушения и материална незаконосъобразност на решението по смисъла на чл. 281, т. 3 ГПК, които могат да се обсъждат само след допускане на съдебния акт до касационен контрол.

Ответниците по касационната жалба не представят доказателства за направени разноски, поради които такива не следва да им се присъждат за касационното производство.

Воден от горното и на основание чл. 288 ГПК, Върховният касационен съд

ОПРЕДЕЛИ: НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение №368 от 04.12.2019г. по в. т.д.№507/2019г. на Апелативен съд-Пловдив.

ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1.

2.