Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на К. Я. К., [населено място], подадена от пълномощника му адвокат С. Х., срещу решение №1217 от 15.06.2020 г. по гр. дело №5315/2019 г. на Софийския апелативен съд в частта, с която е отменено решение №5374 от 15.07.2019 г. по гр. д. №6692/2016 г на Софийския градски съд в осъдителната част и е отхвърлен искът на касатора срещу Прокуратурата на Р. Б с правно основание чл. 49 ЗЗД за сумата 10 000 лв. – обезщетение за неимуществени вреди, причинени от неизпълнение на задължение за отнемане в полза на държавата и унищожаване на екземпляри от „История славянобългарска“ в превод на английски език, издаден от издателство „Български бестселър НМБКП“ ЕООД без съгласието на автора на превода.

О. Пта на Р. Б оспорва касационната жалба.

Въззивният съд е приел, че ищецът е извършил превод на английски език на „История славянобългарска“, който е излязъл от печат през 2000г. С постановление на СРП от 05.07.2013г. по пр. пр. № 11927/2013г. е отказано образуването на досъдебно производство и производството по преписката е прекратено, а преписката е изпратена по компетентност на Министерството на културата за установяване наличието на административно нарушение от управителите на издателство, изразяващо се във възпроизвеждане на превода на книгата „История славянобългарска“ чрез издаването на тираж от издателство „Български бестселър НМБКП“ ЕООД без съгласието на автора му и разпространението на екземпляри от тях чрез онлайн книжарница. В постановлението е прието, че с оглед конкретно установените обстоятелства в хода на извършената проверка по повод жалба на К. К. от 27.01.2013 г., не е извършено престъпление по чл. 172а, ал. 1 НК, а е налице хипотеза на чл. 172а, ал. 5 НК – маловажен случай, когато деянието се наказва по административен ред. Посочено е, че при извършената проверка издателството е признало, че са издадени 1 000 броя в превод на книгата, част от които са открити в търговската мрежа. Пред органите на НАП издателството е декларирало 500 броя на книгата в превод на английски език.

К. К. е уведомен от МК, с писмо от 30.10.2013г., че по повод сигнала му за нарушаване на неговите права като автор на превода на „История славянобългарска“ е било образувано административнонаказателно производство срещу издателство „Български бестселър НМБКП“ ЕООД, приключило с наказателно постановление, влязло в сила на 16.10.2013г.

С постановление на СРП от 13.12.2013г., издадено по посочената преписка, отново е прието, че с оглед конкретните обстоятелства се касае за маловажен случай и е отказано да се образува досъдебно производство; описано е доброволно предаване на екземпляри от превода от издателството и от търговци. С постановление от 19.08.2015г. на прокурор от ВКП са потвърдени постановленията, с които е осъществен контрол върху посоченото постановление на СРП, което е било потвърдено, като е указано на СРП да се произнесе с допълнително постановление по отношение на предадените екземпляри от произведението.

Ищецът е уведомен от СРП с писмо от 19.01.2016г., че след потвърждаване на постановлението на СРП от ВКП, приложените по преписката 6 екземпляри на превода на книгата са върнати на предалите ги лица. С друго писмо от 09.02.2016г. ищецът е уведомен от МК, че след заповед да се преустанови разпространението на книгата, с писмо министерството е уведомено от издателя, че през месец декември 2015г. е изтеглил от търговската врежа наличните 9 екземпляри от книгата.

От свидетелските показания е установено, че заради издаването на превода на „История славянобългарска“ без негово знание ищецът бил ядосан и разочарован от институциите, тъй като искал да бъдат унищожени копията, като често сменял настроенията си - от оптимистично, че „нещата ще се оправят“, до отчаяние, че няма да се оправят.

Ищецът твърди, че е носител на авторското право върху превода на произведението „История славянобългарска“ (чл. 3, ал. 2, т. 1 вр. чл. 9 ЗАПСП), което не е спорно в процеса. Не се спори и, че без негово съгласие преводът е издаден при непълни данни по делото относно действителния брой отпечатани екземпляри от произведението, което е било разпространено. Ищецът твърди, че ответникът му е причинил вреди като не е отнел в полза на държавата и не е унищожил екземплярите на произведението в негов превод, издаден и разпространяван без съгласието му. Противоправността на увреждащото поведение е факт, подлежащ на доказване, който не се презумира. В случая се поддържа, че противоправното поведение на ответника се състои в неизпълнение на негово задължение – бездействие да отнеме и постанови унищожаване на екземпляри от „История славянобългарска“ в превод на ищеца, издаден от издателство „Български бестселър НМБКП“ ЕООД. В случая не е налице основание за възникване на отговорността на ответника като възложител на работата, в каквото качество се иска ангажиране на отговорността му, поради твърдяното бездействие на прокурори при осъществяване на правомощията им. Съгласно чл. 172а, ал. 1 НК, който записва, възпроизвежда, разпространява, излъчва или предава, или използва по друг начин чужд обект на авторско или сродно на него право, или екземпляри от него, без необходимото по закон съгласие на носителя на съответното право, се наказва с лишаване от свобода до пет години и с глоба до пет хиляди лева, а съгласно чл. 172а, ал. 6 НК, предметът на престъплението се отнема в полза на държавата, независимо чия собственост е, и се унищожава. В конкретната хипотеза е отказано образуването на досъдебно производство (чл. 213, ал. 1 НПК), като е прието, че се касае за маловажен случай (чл. 172а, ал. 5 НК) и материалите са изпратени по компетентност на структурата, ръководена от административнонаказващия орган (чл. 98в, ал. 1 ЗАПСП). Следователно прието е, съобразно и обсъдените мотиви към постановленията на прокуратурата, че няма достатъчно данни за извършено престъпление (гражданският съд не може да установява инцидентно наличието на престъпно обстоятелство - чл. 124, ал. 5 ГПК), и извършването на такова не е установено с влязла в сила присъда, за да се постанови (с акта на съда) отнемането на неговия предмет, в това число предадените от издателството 6 броя от превода на произведението, и той да се унищожи. Ето защо не е приложима и нормата на чл. 53, ал. 2, б.“а“ НК за отнемане в полза на държавата на вещи, предмет на “престъплението“. Нормата на чл. 97, ал. 1 (ред. преди изм. и доп. - ДВ, бр. 28 от 2018 г., в сила от 29.03.2018 г.) ЗАПСП урежда задължително отнемане на предмета на нарушението в рамките на административнонаказателното производство, каквото има данни, че е приключило, което отнемане отново не е в правомощията на ответника, а действие към определен момент, свързано с преустановяване разпространението на превода, съответно бездействие на административнонаказващия орган не е в предмета на делото (чл. 98в, ал. 4 - изм. - ДВ, бр. 25 от 2011 г., в сила от 25.03.2011 г., предишна ал. 4 - ДВ, бр. 47 от 2019 г. - ЗАПСП). Твърдяното като противоправно поведение на лице, на което е възложена работа от ответника, не е установено при условията на главно и пълно доказване (чл. 154, ал. 1 ГПК). Поради неустановеност на елемент от фактическия състав на деликтната отговорност - от обективното основание на отговорността, а именно противоправно поведение, исковете за заплащане на обезщетения за вреди, причинени от непозволено увреждане, въпреки приетото за установено в производството, че ищецът е носител на авторско право, което е било нарушено и за негативното въздействие върху психоемоционалното му състояние на това нарушение, не могат да бъдат уважени срещу ответника, поради което като неоснователни без да се обсъждат останалите елементи от фактическия състав на деликтната, съответно гаранционно – обезпечителната отговорност, подлежат на отхвърляне.

Жалбоподателят е изложил доводи за произнасяне в обжалваното решение по правни въпроси, които са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото - основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК относно въможността прокуратурата да носи отговорност по чл. 49 ЗЗД за бездействие при извършено престъпление по чл. 172а НК; обвързан ли е гражданският съд от преценката на прокуратурата за маловажност на престъплението и за липса на престъпление и кога прокуратурата може да направи такава преценка – в хода на предварителна проверка или в досъдебно производство; не се ли дължи такава преценка от съда в образувано наказетлно производство.

Изложени са също така твърдения, че обжалваното решение е очевидно неправилно поради излагане на вътрешно противорчеви могиви.

Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, намира, че не са налице предпоставките за допускане касационно обжалване на решение №1217 от 15.06.2020 г. по гр. дело №5315/2019 г. на Софийския апелативен съд.

Повдигнатите въпроси не са относими, защото решаващите митиви на обжалваното решение са за липса на противоправност на бездействието на служители на ответника, защото разпоредбата на чл. 97, ал. 1 (ред. преди изм. и доп. - ДВ, бр. 28 от 2018 г., в сила от 29.03.2018 г.) ЗАПСП урежда задължително отнемане на предмета на нарушението в рамките на административнонаказателното производство, каквото има данни, че е приключило, което отнемане отново не е в правомощията на ответника, а действие към определен момент, свързано с преустановяване разпространението на превода, съответно бездействие на административнонаказващия орган не е в предмета на делото (чл. 98в, ал. 4 - изм. - ДВ, бр. 25 от 2011 г., в сила от 25.03.2011 г., предишна ал. 4 - ДВ, бр. 47 от 2019 г. - ЗАПСП). Според въззивния съд твърдяното като противоправно поведение на лице, на което е възложена работа от ответника, не е установено при условията на главно и пълно доказване (чл. 154, ал. 1 ГПК). Поради неустановеност на елемент от фактическия състав на деликтната отговорност - от обективното основание на отговорността, а именно противоправно поведение, исковете за заплащане на обезщетения за вреди, причинени от непозволено увреждане, въпреки приетото за установено в производството, че ищецът е носител на авторско право, което е било нарушено и за негативното въздействие върху психоемоционалното му състояние на това нарушение, не могат да бъдат уважени срещу ответника, поради което като неоснователни без да се обсъждат останалите елементи от фактическия състав на деликтната, съответно гаранционно – обезпечителната отговорност, подлежат на отхвърляне.

Освен това повдигнатите въпроси са решени в съответствие със задължителната съдебна практика, според която при липса на противоправност не се носи отговорност по чл. 49 ЗЗД. Според решение №488 от 07.02.2012 г. по гр. дело №899/2010 г. на ВКС, IV г. о. при деликта когато едно лице действа и от това действие последват вреди, то дължи обезщетение, ако действието му е противоправно, като вината се предполага. Когато едно лице бездейства и от това бездействие последват вреди, то дължи обезщетение, ако не е предприело действията, които е било длъжно да извърши. Предприело ли е с дължимата грижа предписаните от закона действия, лицето не отговаря за вреди, дори тези действия да не са дали очаквания резултат. Държавните органи са длъжни да изпълняват правомощията си, защото така те постигат целта на закона – добро управление на съответните обществени процеси. Според ТР №5/2012 от 14.11.2012 г. по тълк. дело №:5/2012 г. на ОСГТК на ВКС процесуалният способ за установяване на престъпление е с влязла в сила присъда, респ. споразумение по НПК или с установителен иск за факта на престъплението по чл. 124, ал. 5 ГПК, в случаите при които наказателно преследване е изключено, поради някоя от причините, предвидени в НПК.

Обжалваното решение не е очевидно неправилно съобразно самостоятелното селективно основание на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. От съдържанието му не се констатира нито превратно прилагане на материалния закон, нито груби нарушения на правилата на формалната логика. Очевидната неправилност на постановените от въззивните съдилища решения, въведена от законодателя като самостоятелно основание за достъп до касационно обжалване (ЗИДГПК, обн. в ДВ бр. 86/2017г.), не е тъждествена с неправилността, произтичаща от предвидените в чл. 281, т. 3 ГПК основания за касационно обжалване. За да е очевидно неправилно по смисъла на чл. 280, ал. 2 ГПК, въззивното решение трябва да страда от особено тежък порок, който може да бъде констатиран от касационната инстанция без извършване на присъщата на същинския касационен контрол по чл. 290, ал. 2 ГПК проверка за обоснованост и съответствие с материалния закон на решаващите правни изводи на въззивния съд и за законосъобразност на извършените от него съдопроизводствени действия. Всяка друга неправилност, произтичаща от неточно тълкуване и прилагане на закона - материален и процесуален, и от нарушаване на правилата на формалната логика при разрешаване на правния спор, представлява основание за касационно обжалване и може да бъде преценявана от Върховния касационен съд само в случай, че въззивният акт бъде допуснат до касационен контрол в някоя от хипотезите на чл. 280, ал. 1 ГПК. Обжалвано въззивно решение не е очевидно неправилно, защото не е постановено нито в явно нарушение на закона (contra legem), нито извън закона (extra legem), нито изводите на съда са явно необосновани с оглед правилата на формалната логика.

Съобразно изхода на спора на ответника по касационната жалба трябва да се присъдят 100 лв. деловодни разноски, представляващи възнаграждение за юрисконсулт.

По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на ІII г. о.

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение №1217 от 15.06.2020 г. по гр. дело №5315/2019 г. на Софийския апелативен съд.

ОСЪЖДА К. Я. К., [населено място], да заплати на Прокуратурата на Р. Б 100 лв. деловодни разноски.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ:1.

2.