Производството е по чл. 288 във връзка с чл. 280, ал. 1 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на ответника С. В. Б. от [населено място] чрез процесуален представител адвокат Т. П. срещу решение № 4449 от 12.06.2019г. по в. гр. дело № 2119/2018г. на Софийски градски съд, Гражданско отделение, II-г вззивен състав в частта, с която е потвърдено решение № 211611 от 12.09.2017г. по гр. дело № 18109/2016г. на Софийски районен съд, I гражданско отделение, 40 състав в частта, с която С. В. Б. е осъден да заплати на „Евролизинг Мо“ ЕООД на основание чл. 45, ал. 1 ЗЗД сума в размер 7 300 лв., представляваща обезщетение за претърпени имуществени вреди в размер на стойността на лек автомобил „БМВ 320Д“ с рег. [рег. номер на МПС] вследствие на деяние, за което ответникът е признат за виновен с влязла в сила присъда от 28.05.2015г. по нохд № 18759/2014г. наа СРС, 11 състав, ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на подаване на исковата молба до окончателното плащане на сумата, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК сумата 406, 90 лв. – разноски за първоинстанционното производство, сумата 924 лв. – разноски за въззивното производство, и по сметка на СГС сумата 184, 81 лв.

Касаторът прави оплакване за неправилност на въззивното решение поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. В изпълнение на императивното изискване на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК в касационната жалба и приложено към нея изложение релевира доводи за допускане на касационно обжалване на въззивния съдебен акт на основание чл. 280, ал. 1, т. 1, евентуално т. 3 ГПК, тъй като въззивният съд се е произнесъл по процесуалноправен въпрос в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решение № 139/29.11.2018г. по гр. д. № 504/2018г. на ВКС, ГК, II г. о., решение № 178/22.06.2017г. по гр. д. № 3690/2016г. на ВКС, ГК, IV г. о., решение № 135/13.10.2014г. по т. д. № 3945/2013г. на ВКС, ТК, I т. о., решение № 896/26.03.1971г. по гр. д. № 130/1971г. на ВС, I г. о., решение № 2293/15.11.1976г. по гр. д. № 1789/1976г. на ВС, I г. о., решение № 53/02.11.1981г. на ОСНК на ВС, решение № 3421/18.01.1980г. по гр. д. № 1366/1979г. на ВС, I г. о., решение № 2759/26.09.1981г. по гр. д. № 2095/1981г. на ВС, I г. о. и др., евентуално който е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото:

По приложението на чл. 300 ГПК – обвързан ли е гражданският съд, сезиран с иск по чл. 45 ЗЗД, от посочения в диспозитива на влязлата в сила присъда размер на вредите, за причиняването на които делинквентът е бил признат за виновен в извършване на престъпление по чл. 206, ал. 1 НК или наличието на вредите и техния размер следва да се установяват от гражданския съд в рамките на гражданското дело?

Ответникът „Евролизинг Мо“ ЕООД, [населено място] не изразява становище по касационната жалба.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след като обсъди релевираните доводи и провери данните по делото, приема следното:

Касационната жалба е редовна – подадена е от легитимирана страна в предвидения в чл. 283 ГПК едномесечен преклузивен срок, насочена е срещу подлежащ на обжалване въззивен съдебен акт и отговаря на изискванията на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК.

Въззивният съд е констатирал, че с влязла в сила на 26.11.2015г. присъда, постановена на 28.05.2015г. по нохд № 18759/2014г. на СРС, 11 състав, С. В. Б. е признат за виновен в това, че на неустановена дата през м. април 2013г. в [населено място] противозаконно присвоил чужда /собственост на „Евролизинг Мо” ЕООД/ движима вещ - лек автомобил марка „БМВ 320 Д” с peг. [рег. номер на МПС], която пазел - била му оставена от С.А.Д, за да я ремонтира, като продал автомобила в автоморга „Д.” ЕООД, находяща се в [населено място], [улица], за сумата от 1 500 лв. - престъпление по чл. 206, ал. 1, пр. 2 НК.Пл се е на разпоредбата на чл. 300 ГПК, съгласно която влязлата в сила присъда е задължителна за гражданския съд, който разглежда гражданските последици от деянието по отношение на това дали е извършено деянието, неговата противоправност и виновността на дееца. Предвид влязлата в сила присъда по отношение на ответника /въззивник във въззивното производство и настоящ касатор/, с която е установено, че той е проявил престъпно, противоправно и виновно поведение като е обсебил процесния автомобил, съдебният състав е заключил, че вредите, които произлизат от това противоправно поведение следва да се обезщетят по реда на чл. 45 ЗЗД, поради което не е налице основание да се търси договорна отговорност от страна извършителя на деянието.

Въззивната инстанция е приела, че с представената присъда е установен месецът и годината на извършване на деянието, съответно моментът на настъпване на вредата, доколкото времето на извършване на престъплението е част от фактическия състав на същото, докато размерът на вредите се установява в рамките на гражданското дело. Посочила е, че въпросът за установяването на размера на вредите /в случая на пазарната стойност на процесния лек автомобил/ е въпрос за размера на иска. Въззивният съд не е кредитирал заключението на автотехническата експертиза, прието в първоинстанционното производство, поради това, че същото е за действителната стойност на лекия автомобил към дата, която не е релевантна за спора и не съществува в календара – 31.11.2012г. Възприел е заключението на съдебната автотехническа експертиза, прието във въззивното производство, установяващо размера на имуществените вреди към датата на настъпване на вредите - месеца на обсебване на автомобила, като обективно и компетентно изготвено. Поради това, че ответникът по иска и настоящ касатор не е доказал наличието на повреда в двигателя и пробега на автомобила, вещото лице при изчисленията не е отчело тези обстоятелства. Съдебният състав е приел, че действителният размер на вредите, причинени от обсебването на автомобила, към датата на настъпването им – април 2013г., е в размер на 7300 лв., до който размер е основателен предявеният иск.

Допускането на касационно обжалване на въззивния съдебен акт съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по релевантен материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода на спора и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1, 2 и 3 ГПК. Съгласно т. 1 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010г. по тълк. дело № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по делото. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма.

Посоченият от касатора процесуалноправен въпрос се отнася до приложението на чл. 300 ГПК и е релевантан, тъй като е включен в предмета на делото, от значение е за неговия изход и е обусловил правните изводи във въззивното решение. Доводът на касатора за допускане на касационно обжалване на въззивния съдебен акт по този въпрос по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК е неоснователен. Съгласно константната практика на ВКС, обективирана в посочените от касатора решения и други съдебни актове, постановени по реда на чл. 290 ГПК /решение № 25/17.03.2010г. по т. д. № 211/2009г. на ВКС, II т. о., решение № 22/05.05.2011г. по т. д. № 368/2010г. на ВКС, І т. о./ влязлата в сила присъда на Наказателен съд е задължителна за гражданския съд, който разглежда гражданските последици от деянието, относно това дали деянието е извършено, неговата противоправност и виновността на дееца. Всичко, което се включва в изпълнителното деяние като действие или бездействие, относимо към конкретен юридически факт, следва да бъде прието като разрешено за гражданския съд, който разглежда гражданските последици на присъдата. Влязлата в сила присъда формира сила на пресъдено нещо относно размера на причинените вреди и е задължителна за гражданския съд само когато размерът на вредите е елемент от фактическия състав на престъплението. Когато деянието не обхваща във фактическия си състав размера на щетата, приетото в присъдата не е задължително; констатации за други факти, които не са елемент от престъпния състав, нямат обвързваща сила.

Съгласно разпоредбата на чл. 206, ал. 1 НК, който противозаконно присвои чужда движима вещ, която владее или пази, се наказва за обсебване с лишаване от свобода от една до шест години. Престъплението по чл. 206, ал. 1 НК обсебване включва във фактическия си състав престъпно своене на чужда вещ, която деецът владее или пази на определено правно основание, включително и отказ същата да бъде върната при поискване от лицето, което му я е предоставило. Обсебване е налице, когато определено физическо лице, получи на някакво правно основание чуждо имущество да го владее или пази, но извърши с него неправомерен акт на имуществено разпореждане в свой личен или чужд интерес. Средната пазарна стойност на обсебеното имущество представлява имуществена вреда за пострадалото лице, но нейният размер не е предмет на установяване в наказателното производство като елемент на състава на престъплението по чл. 206, ал. 1 НК. Обсебването в големи или особено големи размери е елемент на друг състав на престъплението – чл. 206, ал. 3 и ал. 4 НК. Поради това посочването в присъдата, че С. Б. е продал автомобила в автоморга „Д.” ЕООД, находяща се в [населено място], [улица], за сумата от 1 500 лв., е задължително за гражданския съд по отношение на деянието, но не и по отношение на размера на причинената имуществена вреда.

Въз основа на изложените съображения настоящият съдебен състав счита, че като е установил размера на щетата чрез заключение на съдебна автотехническа експертиза, въззивният съд не се е отклонил от константната практика на ВКС.

Не е налице и поддържаното от касатора основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Съгласно т. 4 на Тълкувателно решение № 1/19.02.2010г. по тълк. дело № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС правният въпрос от значение за изхода по конкретно дело, разрешен в обжалваното въззивно решение, е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитие на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. По релевантния процесуалноправен въпрос е формирана константна практика на ВКС, която не се налага да бъде променяна и с която съдебният състав се е съобразил.

Предвид липсата на твърдените от касатора основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК не следва да се допуска касационно обжалване на решението на Софийски градски съд. С оглед изхода на делото разноски на касатора не се дължат. Разноски на ответника по касационната жалба не се присъждат, тъй като не са поискани и не са представени доказателства, че такива са направени в касационното производство.

Мотивиран от горното и на основание чл. 288 ГПК, Върховен касационен съд на Р. Б, Търговска колегия, състав на Второ отделение

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 4449 от 12.06.2019г. по в. гр. дело № 2119/2018г. на Софийски градски съд, Гражданско отделение, II-г вззивен състав в частта, с която е потвърдено решение № 211611 от 12.09.2017г. по гр. дело № 18109/2016г. на Софийски районен съд, I гражданско отделение, 40 състав в частта, с която С. В. Б. е осъден да заплати на „Евролизинг Мо“ ЕООД на основание чл. 45, ал. 1 ЗЗД сума в размер 7 300 лв., представляваща обезщетение за претърпени имуществени вреди в размер на стойността на лек автомобил „БМВ 320Д“ с рег. [рег. номер на МПС] вследствие на деяние, за което ответникът е признат за виновен с влязла в сила присъда от 28.05.2015г. по нохд № 18759/2014г. наа СРС, 11 състав, ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на подаване на исковата молба до окончателното плащане на сумата, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК сумата 406, 90 лв. – разноски за първоинстанционното производство, сумата 924 лв. – разноски за въззивното производство, и по сметка на СГС сумата 184, 81 лв.

ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: 1.

2.