Производството е по чл. 274, ал. 3 ГПК.

Образувано е по частна касационна жалба на „Ю. Б“ АД, представлявано от адв. Д. М., срещу определение № 2364 от 15.07.2019г. по ч. гр. д. № 2416/2019г. на Софийски апелативен съд, 4 състав, с което е потвърдено определение № 2474 от 30.01.2019г. по гр. д. № 7604/2018г. на СГС, ГО, І-1 състав. С потвърденото първоинстанционно определение е спряно производството по делото на основание чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК до приключване с влязъл в сила акт на производството по гр. д. № 16770/2017г. на СГС, ГО, І-5 състав.

Частният жалбоподател поддържа, че в противоречие с чл. 2 ГПК и чл. 177, ал. 1 КРБ въззивният съд е приел за неотносими обстоятелствата за накърнен икономически интерес на банката, като твърди, че е задължение на съда да следи за злоупотреба с право и за наличието на правен интерес и да защитава икономическия интерес на страните, както и че в случая са засегнати икономическите интереси и на двете страни. Излага съображения за проявен от въззивния съд ненужен формализъм. Поддържа още, че въззивният съд не е обсъдил сочената от частния жалбоподател практика. Излага подробни съображения в подкрепа на тезата си, че именно спорът по настоящото дело се явява преюдициален, тъй като нищожността на клаузите, основана на противоречие с разпоредбите на чл. 26 ЗЗД и чл. 143 ЗЗП, е обуславяща за отговорността и размера на задължението спрямо банката и безспорно инцидентното й установяване е в задължение на съда, сезиран с осъдителните искове. Счита, че с практиката си съдът допуска всеки длъжник да подаде иск за малка част надвнесени суми по договора за кредит и по този начин безнаказано да спре с години да изплаща кредита си. Сочи, че обжалваното определение е в противоречие и с принципа за процесуална икономия. В изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК частният жалбоподател прави искане за допускане на касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 и ал. 2 ГПК. Поддържа, че въззивният съд се е произнесъл по следните процесуалноправни въпроси, които са от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото, както и са решени в противоречие с практиката на ВКС – определение № 3 от 03.01.2019г. по ч. гр. д. № 2803/2018г. на ВКС, ТК, ІІ т. о., определение № 269 от по ч. т.д.№ 2569/2013г. на ВКС, определение № 410 от 20.11.2008г. по ч. гр. д. № 1980/2008г. на ВКС, определение № 512 от 15.07.2013г. по ч. т.д. № 2569/2013г. на ВКС, ТК, ІІ т. о., определение № 367 от 17.07.2015г. по ч. гр. д. № 1960/2015г. на ВКС:

1. Следва ли настоящото исково производство за събиране на вземането поради предсрочна изискуемост да бъде спирано, когато кредитополучателят е предявил иск за прогласяване нищожност на клаузи от договора за кредит – чл. 26 вр. чл. 55 ЗЗД вр. чл. 143 ЗЗП, вместо обратното, да бъде спряно производството за прогласяване нищожност на договорни клаузи?

2. Кое от двете производства следва да бъде спряно, по отношение на това кое производство е обусловено и кое обуславящо: производството за събиране на вземане поради предсрочна изискуемост или производството само за прогласяване нищожност на договорни клаузи?

Ответникът Д. К. А., представляван от адв. В. В., оспорва частната касационна жалба. Счита, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване, тъй като поставените въпроси са по същество и касаят правилността на атакуваното определение. Поддържа, че отговорът на въпросите е конкретен за всяко отделно производство и преценката за това дали са налице основания за спиране по чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК е на съдебния състав, който разглежда делото. Излага подробни съображения за неоснователност на касационната жалба.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, констатира, че частните касационни жалби са подадени срещу подлежащ на обжалване съгласно чл. 274, ал. 3, т. 2 ГПК съдебен акт, в преклузивния срок по чл. 275, ал. 1 от ГПК.

Въззивният съд, за да потвърди първоинстанционното определение, с което е спряно производството по делото, е съобразил, че производството е образувано по предявени от „Ю. Б“ АД осъдителни искове за парични притезания с източник на вземанията договор за кредит, сключен с ответника Д. А., като последният е направил правоизключващи спорното право възражения за нищожност на клаузи от договора поради неравноправност и се е позовал на образувано гражданско дело по негова искова молба, с която е предявена нищожността на клаузи от договора. Въззивният съд е изложил съображения, че произнасянето на съда в настоящото производство по правоизключващите възражения, част от защитата по същество на ответника, безспорно няма да има за правна последица сила на пресъдено нещо, каквато ще се формира по другия спор, и която, освен че обвързва страните, подлежи на зачитане от съда с оглед на правоустановяващото и регулиращото си действие при обективния и субективен идентитет между нея и преюдициалния въпрос, който обуславя постановяването на съдебно решение по настоящия спор.

Споделил е извода на първоинстационния съд, че атакуваните с установителни искове за нищожност клаузи от договора за кредит са от значение за основанието и размера на част от търсените от банката вземания в настоящото производство, тъй като нищожността на клаузите поради противоречие с разпоредби на ЗЗП (ЗАКОН ЗА ЗАЩИТА НА ПОТРЕБИТЕЛИТЕ) е обуславяща за отговорността на кредитополучателя, и този въпрос ще се разреши в другото производство със СПН, обвързваща страните по делото и по договора за кредит. Поради това е достигнал до извод, че като обуславящо основанието и размера на вземанията на банката – ищец съдебното производство по установителните искове е преюдициално по отношение на това, в което са предявени претенции с източник договорът за кредит, в което част от спорния предмет е също действителността на клаузи от договора за кредит поради противоречието им със ЗЗП. Посочил е, че макар съдът да е адресат и на задължение да установи неравноправност на клаузите, което ще отрази в мотивите към решението си, същите не са източник на СПН. Съобразил е още, че съдът в настоящото производство е длъжен да зачете влязлото в сила решение (чл. 297 ГПК), като спорът между страните не може да бъде пререшаван, а страните са задължени да не оспорват пресъденото нещо, като се преклудират възраженията срещу съдебно признатото право (чл. 298, ал. и чл. 299, ал. 1 ГПК). В тази връзка е приел, че ответникът – кредитополучател има правен интерес от установяване на нищожността на клаузи от договора за кредит, поради което от формална страна не може да се приеме, че е налице недопустима злоупотреба с право, основание за отговорност за вреди, при предявяването на исковете от кредитополучателя, което в случая е станало и преди образуването на настоящото дело (вж. чл. 3 ГПК). Като допълнителен аргумент въззивният съд е изтъкнал и че чрез спиране на настоящото дело ще се избегне и възможността за постановяване на противоречиви решения.

Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на определението на въззивния съд. Съгласно разясненията, дадени в т. 1 на ТР № 1/19.02.2010г. по т. д. № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС, което според чл. 274, ал. 3 ГПК намира приложение и по отношение на частните касационни жалби, допускането на касационно обжалване предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за решаване на възникналия между страните спор и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът следва да постави ясно и точно правния въпрос, включен в предмета на спора и обусловил правните изводи на въззивния съд по конкретното дело. Този въпрос следва да е обусловил решаващите изводи на въззивната инстанция и от него да зависи изходът на делото. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма.

Поставените от частния жалбоподател два процесуалноправни въпроса са релевантни, но не са разрешени от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС. Посочените в изложението определения са неотносими към настоящото дело, тъй като са постановени в хипотези, различни от тази по настоящото дело: определение № 3 от 03.01.2019г. по ч. гр. д. № 2803/2018г. на ВКС, ТК, ІІ т. о. е постановено в хипотеза на паралелно развиващи се производство по иск по чл. 55 ЗЗД за връщане на платени при начална липса на основание суми по договор за банков кредит поради нищожност на клаузи от същия и производство по иск по чл. 422 ГПК за установяване на вземания на банката, произтичащи от същия договор за кредит, докато по настоящото дело счетеният за преюдициален спор е по предявени искове за установяване на нищожност на клаузи от договора за кредит; определение № 512 от 15.07.2013г. по ч. т.д. № 2569/2013г. на ВКС, ТК, ІІ т. о. е постановено по въпроса за допустимостта на самостоятелен иск по чл. 124, ал. 1 ГПК вр. с чл. 26 ЗЗД, предявен от длъжника в отделно производство, с искане за обявяване нищожност на клаузи от договор за кредит в случай, че същият е подал възражение по чл. 414 ГПК срещу издадената заповед по чл. 417 ГПК за вземане, произтичащо от този договор и кредиторът е предявил установителен иск по чл. 422, ал. 1 ГПК за установяване дължимостта и предсрочната изискуемост на това вземане, по какъвто въпрос няма произнасяне във въззивното определение, а от друга страна предявеният по настоящото дело иск е осъдителен, а не такъв по чл. 422 ГПК; определение № 401 от 20.11.2008г. по ч. гр. д. № 1980/2008г. на ВКС, ТК, ІІІ г. о. е постановено в хипотеза на две висящи производства по искове за нищожност на договор за дарение, предявени на различни основания, каквато хипотеза не е налице по настоящото дело, а определение № 367 от 17.07.2015г. по ч. гр. д. № 1960/2015г. на ВКС е постановено по въпроса дали е преюдициално производството по иск по чл. 55, ал. 1 ЗЗД и чл. 93 ЗЗД, основан на твърдение за разваляне на предварителния договор за продажба на недвижим имот поради неизпълнение, когато в хода на този процес строежът е довършен и е предявен иск по чл. 19, ал. 3 ЗЗД от продавача за обявяване на предварителния договор за окончателен, каквато хипотеза в настоящото производство не е налице. Отговорът на поставените въпроси е предпоставен от преценката за наличие на преюдициалност на образуваното по-рано дело по предявени установителни искове за нищожност на клаузи от договора за кредит, от който произтичат вземанията, предмет на предявените в настоящото дело осъдителни искове. Съгласно постоянната съдебна практика основанието за спиране по чл. 229 ал. 1 т. 4 ГПК е налице, когато има висящ процес относно друг спор, който е преюдициален за този, по който производството се спира. Преюдициален е този спор, по който със сила на пресъдено нещо ще бъдат признати или отречени права или факти, релевантни за субективното право по спряното производство /Тълкувателно решение № 8 от 07.05.2014 по тълк. д. № 8/2013 на ОСГТК на ВКС и Тълкувателно решение № 2 от 09.07.2019г. по тълк. д. № 2/2019г. на ОСГТК на ВКС/. Спирането на това основание позволява съдът, разглеждащ обусловеното дело, да съобрази решението по обуславящото дело, което има значение за правилното му решаване. При произнасянето си по поставените въпроси въззивният съд не се е отклонил от трайноустановената практика на ВКС /напр. определение № 31 от 13.01.2015г. по ч. гр. д. № 7392/2014г. на ВКС, ГК, ІІІ г. о., определение № 772 от 10.09.2012г. по ч. т.д. № 304/2012г. на ВКС, ТК, ІІ т. о. и др./, като е съобразил, че с решението по установителните искове за нищожност на клаузи от договора за кредит ще се формира сила на пресъдено нещо по наличието или липсата на твърдяната нищожност, която, освен че обвързва страните, подлежи на зачитане от съда с оглед на правоустановяващото и регулиращото си действие при обективния и субективен идентитет между нея и преюдициалния въпрос, който обуславя постановяването на съдебно решение по настоящия спор. Поради това не е налице поддържаното основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.

Не е налице и основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, което съгласно указанията в т. 4 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС предполага произнасянето на Върховния касационен съд по разрешения в обжалвания акт правен въпрос да допринася за промяна на неправилна съдебна практика или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия или за създаване на съдебна практика по прилагането на непълни, неясни или противоречиви закони. В случая относимата разпоредба на чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК е ясна и по нея е формирана съдебна практика, която не се налага да бъде променяна или осъвременявана.

Настоящият състав намира, че не е налице и основанието по чл. 280, ал. 2 ГПК – очевидна неправилност на въззивното определение. За разлика от неправилността на съдебния акт като общо касационно основание по чл. 281, т. 3 ГПК, очевидна неправилност е налице, когато е налице видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост, довели от своя страна до постановяване на неправилен съдебен акт. Очевидно неправилен е съдебен акт, който е постановен „contra legem” до такава степен, при която законът е приложен в неговия противоположен смисъл или който е постановен „extra legem”, т. е. когато съдът е решил делото въз основа на несъществуваща или отменена правна норма. Очевидна неправилност е налице и когато въззивният акт е постановен при явна необоснованост поради грубо нарушение на правилата на формалната логика. Не е налице очевидна неправилност обаче, когато въззивния акт е незаконосъобразен поради неточно прилагане и тълкуване на закона, при противоречие с практиката на ВКС, с актове на Конституционния съд или с актове на Съда на Европейския съюз, когато е налице неправилно решаване на спорни въпроси относно приложимия закон или относно действието на правните норми във времето, както и когато необосноваността на въззивния акт произтича от неправилно възприемане на фактическата обстановка, от необсъждането на доказателствата в тяхната съвкупност и логическа връзка, в които случаи допускането на касационно обжалване е обусловено от предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 ГПК. В случая не е налице очевидна неправилност на въззивното определение, тъй като не е постановено нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необосновано.

По изложените съображения настоящият състав намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното определение. При този изход на спора на ответника следва да бъдат присъдени направените в производството по частната касационна жалба разноски за заплатено адвокатско възнаграждение в размер на 300 лева.

Така мотивиран, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на определение № 2364 от 15.07.2019г. по ч. гр. д. № 2416/2019г. на Софийски апелативен съд, 4 състав.

ОСЪЖДА „Ю. Б“ АД, ЕИК[ЕИК], [населено място], съдебен адрес: [населено място], [улица], ет. 4, офис 9, адв. Д. М. да заплати на Д. К. А., ЕГН [ЕГН], съд. адрес: [населено място], [улица], вх.А, ет. 4, адв. В. В. сумата 300 лева /триста лева/ - разноски за настоящото производство.

ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: