Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба от Р. Г. Д. и Н. П. Д., чрез адв.Р.А. срещу решение №27 от 18.04.2019г. по в. т.д. №32/2019г. на Апелативен съд - Бургас, с което и потвърдено решение №38 от 11.12.2018г., постановено по т. д. №15/2018г. Окръжен съд-Ямбол. С първоинстанционното решение са осъдени Р. Г. Д. и Н. П. Д. да заплатят солидарно на Ю. БАД, [населено място], на основание чл. 430 ТЗ вр. с чл. 287 и чл. 288 ТЗ, вр. с чл. 79 от договор за кредит за покупка на недвижим имот №HL42315 от 11.08.2008г. сумата 25 131.34 швейцарски франка /CHF/- по предявения като частичен иск, представляваща част от непогасена главница по договора за банков кредит, ведно със законната лихва върху главницата, считано от 29.03.2018г. до окончателно й изплащане, и сумата 252 лева - платени нотариални такси, както и направените от Ю. БАД разноски в размер на 4 297.15 лева, като е отхвърлено направеното от ответниците възражение за прихващане със сума в размер на 20 936.83 швейцарски франка /CHF/, представляваща недължимо платена от тях сума по договор за кредит за покупка на недвижим имот HL42315 от 11.08.2008г.

В касационната жалба се твърди, че решението следва да се обезсили като недопустимо - поради произнасяне на съда извън правния спор, евентуално да бъде отменено като неправилно поради нарушения на съдопроизводствените правила и на материалния закон. Касаторите твърдят, че въззивният съд е разгледал основателността на възражението за прихващане с недължимо платени суми като е преценявал общия размер на задълженията по процесния договор за кредит, което е недопустимо предвид предявяването на иска като частичен. Поддържат, че са неправилни като противоречащи на закона изводите на съда относно валидността на договора за кредит. Считат, че са налице и съществени процесуални нарушения, тъй като въззивният съд не се е произнесъл по всички наведени възражения и доводи на страните и не е изпълнил задължението си служебно да следи за неправноправни клаузи в договора, вкл. клаузите за погасяване на задълженията по договора в чужда валута /швейцарски франкове/ без предоставяне на достатъчно информация за валутния риск, въпреки факта, че кредитът реално е предоставен в местната валута - български лева. Молят да бъде отменено въззивното решение и да бъдат отхвърлени предявените искове. Претендират разноски за всички инстанции.

Допускането на касационното обжалване се основава на предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 и ал. 2, пр. 2 ГПК.

Касационните жалбоподатели поддържат, че решението е недопустимо, като твърдят, че съдът се е произнесъл и по следните правни въпроси, обусловили изхода на спора:

„1. Какъв е предметът на делото при предявен частичен осъдителен иск за парично вземане по договор за кредит и направено от ответника възражение за прихващане с недължимо платени суми по същия този договор? В случай, че съдът възприеме в мотивите си доводите на ответника за недължимо платени суми по договора за кредит с кое вземане на ищеца следва да извърши съдебно прихващане - с предявения с иска по делото частичен размер на задължението или с установения по делото общ размер на задължението по кредита? Може ли съдът да отхвърли възражението за прихващане с мотива, че общият остатъчен размер на задължението по договора за кредит е по-голям от недължимо платените от ответника суми?“- в противоречие със задължителната практика на ВКС, обективирана в ТР №3/22.04.2019г., т. д.№3/2016г. на ОСГТК и ТР №1/17.07.2001г., т. д.№1/2001г. на ОСГК, както и с практиката по чл. 290 ГПК - решение №125/03.06.2016г., гр. д.№5367/2015г., III г. о.- основание за допускане до касация по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК;

„2. Длъжен ли е въззивният съд да следи служебно за наличие по делото на фактически и/или правни обстоятелства, обуславящи неравноправност на клауза/и в потребителски договор?“- в противоречие с практиката на ВКС - решение №142/01.08.2018г., т. д.№1739/2017г., ІІ т. о.; решение №23/07.07.2016г., т. д.№3686/2014г., І т. о.; решение №232/ 05.01.2017г., т. д.№2416/2015г., ІІ т. о.– основание за допускане до касационен контрол по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, както и с практиката на Съда на ЕС - решения по дела С-40/08, С-137/08, С-168/05 и др.- основание за допускане до касация по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК;

„3. Възможно ли е запазване действителността на потребителски договор без неравноправни клаузи?“ – в противоречие с практиката на СЕС, като не се сочат конкретни решения, а се цитира заключението на Генералния адвокат по дело С-260/18.

Ответникът по жалбата „Ю. Б“ АД поддържа, че не са налице основанията за допускане на касационно обжалване на решението. Заявява, че жалбата е неоснователна по съображения, изложени в писмения отговор на касационната жалба. Счита, че обжалваното решение е законосъобразно, правилно и постановено при спазване на материалните и процесуалноправни норми

Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното:

Касационната жалба, с оглед изискванията за редовност е процесуално допустима– подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл. 283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.

За да потвърди първоинстанционното решение, с което са уважени претенциите на основание чл. 430 ТЗ, вр. с чл. 287 и чл. 288 ТЗ - частичен осъдителен иск за сумата 25 131.34 CHF- част от непогасена главница по договор за кредит за покупка на недвижим имот, ведно със законната лихва до окончателното плащане и иск за сумата 252 лева - нотариални такси, въззивният съд приема, че между страните е сключен валиден договор за банков кредит, като възраженията за наличието на пороци, водещи до нищожност на договора /липсата на писмена форма за действителност съгласно чл. 430, ал. 3 ТЗ и липса на съгласие/ са неоснователни. Решаващият съдебен състав счита, че не се доказва поведение на кредитополучателите за извънсъдебно оспорване валидността на сделката, поради липсата на писмено съгласие относно размера на сумата и начина на издължаване, като с подписаното от тях допълнително споразумение от 11.09.2012г. са се съгласили изрично с приложения погасителен план, съдържащ както размера на падежиралите анюитетни вноски, т. е. дължимите и непогасени задължения, така и дължимите в бъдеще задължения за заплащане на анюитетни вноски /главница, лихва, разноски и т. н./. Като неоснователно е отхвърлено и възражението на ответниците относно обявяването на предсрочна изискуемост на вноските с ненастъпил падеж. Съдът приема, че са налице условията на чл. 18 от договора, като на длъжниците е връчено писмено уведомление за обявяване на предсрочна изискуемост от кредитора, в съдържанието на което правоотношението е индивидуализирано по недвусмислен и за двете страни начин, т. е. налице са посочените в т. 18 от ТР №4/18.06.2014г. на ВКС по т. д. №4/2013г., ОСГТК предпоставки за настъпване на предсрочната изискуемост.

Въззивният съд намира, че е основателно възражението за нищожност на клаузите в договора за кредит по чл. 3, ал. 5 и чл. 12, с които е предвидена възможност за едностранно изменение от банката на размера на дължимата лихва по чл. 430, ал. 2 ТЗ и автоматичното обвързване на кредитополучателите с изменението, без възможност за договаряне. Излага доводи, че кредитополучателите са потребители по смисъла на §13, т. 1 от ДР на ЗЗП и се ползват от закрилата по този закон, като клаузата за изменение в бъдеще на размера на лихвата чрез промяна на БЛП се явява неравноправна по смисъла на чл. 143, ал. 1, т. 10 ЗЗП, тъй като липсва яснота в договора относно методиката на банката за определяне на БЛП и не е предвидена възможност за прекратяване на договора в съответствие с изключението по чл. 144, ал. 2, т. 2 ЗЗП. Съдът приема, че лихвата по чл. 430, ал. 2 ТЗ, определена в чл. 3, ал. 1 от договора като конкретен размер от 6 %, попада в изключенията по чл. 144, ал. 2, т. 2 ЗЗП, като липсата на яснота относно методиката за определяне и възможността на потребителя да влияе върху размера на тази лихва са ирелевантни. Решаващият съдебен състав намира, че нищожността на посочените по-горе договорни клаузи не се отнася до основния предмет на договора, не препятства възможността при наличието на конкретно договорен размер на лихвата потребителите да преценят съответствието й с размера на кредита, за който изрично са се съгласили да върнат, нито се препятства приложението на останалите клаузи от договора за кредит, поради което договорът за кредит е действителен съгласно чл. 146, ал. 5 ЗЗП. Предвид изложеното излага доводи, че дължимата от ответниците договорна лихва е в размер, определен с варианта от заключението на вещото лице, без да се съобразява изменението съобразно промяната на БЛП на банката. Приема, че с допълнителното споразумение от 11.09.2012г. кредитополучателите не са имали възможност да преговарят относно размера на задължението, не им е предоставена възможност да прекратят договора с оглед посочената промяна на БЛП от 6 % на 7.20 %, поради което във връзка с потребителската закрила по чл. 143, т. 10 и чл. 146, ал. 1 ЗЗП клаузата за изменение на размера на лихвата е нищожна.

Въззивният съд счита, че размерът на задълженията на ответниците следва да се определя по предложения от вещото лице вариант в Таблица № 7 в CHF - без да се променя размерът на лихвата, договорен в чл. 3, ал. 1 от договора за кредит за целия срок до обявяване на кредита за предсрочно изискуем, като в този вариант с платените суми в размер на общо 21 108.75 CHF се погасяват задължения за главница - 3 209.50 CHF; договорна лихва по чл. 3, ал. 1 - 16 854.97 CHF, такси – 932.27 CHF и застрахователни премии- 112.01 CHF, като остава дължима непогасена главница от 43 255.50 CHF. Въззивният съд намира за неоснователно възражението за прихващане, като излага мотиви, че няма недължимо платени суми от страна на кредитополучателите, а неправилно отнасяне на платени суми от страна на банката при осчетоводяване на погасяванията. Съдът приема, че при дължима лихва 16 854.97 CHF и отнасяне от страна на банката на сумата от 18 111.40 CHF за погасяване на лихва, при спазване на правилата чл. 76, ал. 2 ЗЗД с разликата от 1 256.43 CHF следва да бъде намален размерът на дължимата главница. Размерът на непогасената главница е 43 255.50 CHF, поради което съдът намира, че предявеният частичен иск е изцяло основателен.

Въззивното решение е валидно и допустимо. Неоснователни са наведените от касаторите доводи за недопустимост на обжалвания съдебен акт поради произнасяне извън предмета на спора. Предметът на спора и правната квалификация на предявените искове се определя от съда с оглед твърденията в исковата молба за претендираното или отричано от ищеца субективно право, вида и обема на търсената защита. Няма спор в теорията и съдебната практика, вкл. цитираната от касатора, че когато съдът се произнесе по предмет, за който не е сезиран, т. е. въз основа на обстоятелства, които не са наведени от ищеца и когато дава защита, която не е търсена /свръх петитум/, постановеното съдебно решение е процесуално недопустимо и подлежи на обезсилване. Няма спор, че при предявен частичен иск /за част от спорното вземане/ предмет на спора е само претендираната част от спорното материално право, като при отхвърляне на иска като неоснователен се формира СПН за цялото отречено вземане, а при уважаване на иска - обективните предели на СПН обхващат страните и основанието на вземането /правопораждащите факти/, но по отношение на размера - само признатата предявена част. В конкретния случай съдът е уважил частичния осъдителен иск, като е присъдил само претендираната част от спорното вземане, т. е. произнесъл се е в рамките на правния спор, с който е надлежно сезиран. Не е налице произнасяне свръх петитум, а изложените от касаторите доводи във връзка с отхвърленото възражение за прихващане представляват оплаквания за неправилност на съдебния акт. С оглед изложеното, съдът намира, че не е налице основание за допускане на въззивното решение до касационен контрол по чл. 280, ал. 2, т. 2 ГПК.

Допускането на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода по конкретното дело и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280 ал. 1 т. 1 – т. 3 ГПК. Преценката за допускане на касационното обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от жалбоподателя твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма.

Първият правен въпрос не отговаря на общото изискване на чл. 280, ал. 1 ГПК за достъп до касационен контрол - да е от значение за формиране на решаващите правни изводи на въззивния съд по конкретното дело. Въззивният съд е потвърдил първоинстанционното решение, като е приел, че евентуалното възражение за прихващане е неоснователно, тъй като от доказателствата по делото не се установяват недължимо платени суми от кредитополучателите по процесния договор за кредит.

Третият правен въпрос - относно запазване действителността на потребителски договор без обявените за неравноправни клаузи, отговаря на общото изискване на чл. 280, ал. 1 ГПК за достъп до касационен контрол, тъй като е обуславящ и е от значение за формиране на решаващите правни изводи на въззивния съд. По отношение на него обаче не е налице допълнителният критерий по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК, доколкото касаторите не сочат конкретни решения на СЕС, на които въззивното решение противоречи.

Вторият правен въпрос - относно задължението на въззивния съд да следи служебно за наличие по делото на фактически и/или правни обстоятелства, обуславящи неравноправност на клауза/и в потребителски договор, е поставен с оглед оплакванията в касационната жалба за неизпълнение на задължението на съда да обсъди и прогласи за нищожни като неравноправни клаузите в процесния договор за банков кредит в чуждестранна валута, последиците от които са цялостно прехвърляне на валутния риск върху кредитополучателите, имащи качеството потребители. Този въпрос е значим с оглед решаващите правни изводи на въззивния съд и отговаря на общото изискване на чл. 280, ал. 1 ГПК за достъп до касационен контрол. По отношение на него е налице и допълнителния критерий по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, тъй като въззивното решение е постановено в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решение №23/07.07.2016г., т. д.№3686/2014г., І т. о.; решение №232/ 05.01.2017г., т. д.№2416/2015г., ІІ т. о.

С оглед изложеното, настоящият състав намира, че са налице предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационен контрол на обжалваното въззивно решение за проверка за съответствие с практиката на ВКС по въпроса – относно задължението на въззивния съд да следи служебно за наличие по делото на фактически и/или правни обстоятелства, обуславящи неравноправност на клауза/и в потребителски договор.

На основание чл. 18, ал. 2, т. 2 от Тарифа за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК, касационните жалбоподатели следва да внесат по сметката на ВКС държавна такса в размер на 845.04 лева.

Воден от горното и на основание чл. 288 ГПК, Върховният касационен съд

ОПРЕДЕЛИ

ДОПУСКА касационно обжалване на решение №27 от 18.04.2019г. по в. т.д. №32/2019г. на Апелативен съд - Бургас.

УКАЗВА на касационните жалбоподатели Р. Г. Д. и Н. П. Д. в едноседмичен срок от съобщението да представят по делото вносен документ за внесена по сметката на ВКС на РБ държавна такса в размер на 845.04 лева, като при неизпълнение на указанието в срок, производството по жалбата ще бъде прекратено.

След представяне на вносния документ делото да се докладва на Председателя на I ТО за насрочване в открито съдебно заседание, а при непредставянето му в указания срок - да се докладва за прекратяване.

ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.