№ 925

[населено място], 12.04.2024 година

Върховен касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, 5 състав, в закрито заседание на двадесет и осми март две хиляди двадесет и четвърта година, в състав:

Председател: Р. Б. Ч. И. М.

А. Н.

като разгледа докладваното от съдията докладчик А. Н. т. д. № 1284 по описа за 2023г. и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 288 от ГПК.

Образувано е по касационна жалба на „Специализирана болница за активно лечение на хематологични заболявания“ ЕАД срещу решение № 28 от 18.01.2023г. по в. т.д. № 263/2022г. на Апелативен съд – София, с което е обезсилено решение № 261546 от 26.11.2021г. по т. д. № 1508/2020г. на Софийски градски съд и делото е върнато на този съд за ново разглеждане и решаване от друг съдебен състав на предявените от „Университетска специализирана болница за активно лечение по онкология „Проф. И. Ч.““ЕАД срещу касатора искове.

Оплакванията на касатора в подадената жалба са, че въззивното решение е неправилно поради нарушение на материалния и процесуалния закон, както и поради необоснованост - касационни основания по чл. 281 от ГПК за неговата отмяна. В случая претендираните вземания (чиято дължимост касаторът по принцип отрича изцяло) имат подчертано договорен и периодичен характер, при което е приложима кратката погасителна давност. Неправилно въззивният съд е приел, че между страните не се прилагат уговорките на сключения Договор с рег. № Д1-16/20.06.2013г. и че не той е източникът на задълженията на ответното дружество. Независимо, че формално е изтекъл срокът на този договор, страните мълчаливо са продължили да прилагат неговите клаузи. Страните са продължили да се считат обвързани от договора. Ограничавайки се с формалното разсъждение за липса на буквално съвпадение и припокриване между петитума на исковата молба и диспозитива на съдебното решение на Софийски градски съд, въззивният съд е достигнал до погрешен правен извод, че се касае за произнасяне по непредявен иск, позволявайки на ищеца да заобиколи императивните норми на института на давността в българската правна система. Ако се приеме логиката на въззивния съд, то всяко вземане за главница по фактура представлява самостоятелен иск.

Според изложението на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК въззивният съд се е произнесъл по материалноправни и процесуалноправни въпроси в противоречие със задължителната практика на Върховния касационен съд и Върховния съд в тълкувателни решения и постановления, в противоречие с практиката на Върховния касационен съд, както и по въпроси от значение за точното прилагане на закона и за резвитие на правото – основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 от ГПК.

Конкретно формулираните от касатора въпроси са:

1. Какво е значението на фактурата за облигационното право – представлява ли тя самостоятелен източник на задължение или е първичен счетоводен документ по смисъла на чл. 4, ал. 2 от ЗСч, който се издава от данъчно задълженото лице, за да бъде регистрирана облагаема доставка на стока или услуги по смисъла на ЗДДС?

Спораде касатора въззивното решение е постановено в противоречие с ТР № 3/2011 от 18.05.2012г. на ОСГТК на ВКС по отношение на понятието „единен правопораждащ факт“ на периодичните плащания.

2. Когато изтече срокът на договор, явяващ се единен правопораждащ факт за периодични задължения на едната страна към другата, и двете страни са търговци, които продължават да го изпълняват и да определят размера и периодичността на задълженията си по него, това означава ли, че договорът продължава да се прилага между тези две страни въпреки формалното изтичане на срока му?

3. Когато ищецът твърди, че вземанията му спрямо ответника произтичат на извъндоговорно основание, но същевременно твърди също и че те възникват и размерът им се определя изцяло по правилата на договор между страните, чийто срок, посочен в договора, формално е изтекъл, какъв иск е предявен всъщност – на договорно или на извъндоговорно основание?

4. Представлява ли злоупотреба с право предявяване на осъдителен иск от страна на кредитор по периодични плащания, като иск „по фактури“, т. е. на извъндоговорно основание, в случаите, в които между страните е налице валидна облигационна връзка, продължена мълчаливо между тях, и каква следва да е правната квалификация на съда по такъв иск?

Според касатора втори, трети и четвърти от въпросите са от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото.

5. Когато въззивният съд, в изпълнение на своите правомощия като такъв, констатира, че според него докладът на първоинстанционния съд съдържа неправилна правна квалификация на исковете, довело в последствие до произнасяне по непредявен иск в диспозитива на първоинстанционното решение, длъжен ли е въззивният съд да направи нов доклад по делото, като даде указания на страните и разпредели доказателствената тежест съобразно неговото възприятие на правилната правна квалификация?

Във връзка с въпроса касаторът се позовава на т. 2 от ТР № 1/09.12.2013г. по тълк. дело № 1/2013г. на ОСГТК на ВКС.

От насрещната страна по жалбата е подаден отговор в срока по чл. 287, ал. 1 от ГПК, с който касационната жалба се оспорва като неоснователна. Вземанията на лечебното заведение са предявени в исковата молба на основание извъндоговорни правоотношения с ответника – такива, които произтичат от юридическия факт на издадена и осчетоводена от ответника данъчна фактура, а не от договорно правоотношение. Поради това не е налице единен правопораждащ факт“, както се е мотивирал първоинстанционният съд, което е следвало да бъде разгледано от Апелативен съд – София.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, за да се произнесе по реда на чл. 288 от ГПК, констатира следното:

Касационната жалба е редовна, като съответстваща на изискванията на чл. 284 от ГПК, както и допустима – подадена в срок, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, от страна с интерес от обжалването.

При преценка на изискванията на чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационно обжалване, съдът приема следното:

Първоинстанционното производство е било образувано по искова молба от 10.08.2020г. на „Университетска специализирана болница за активно лечение по онкология „Проф. И. Ч.““ЕАД срещу касатора. Съгласно изложеното в исковата молба двете лечебни заведения се помещават в една и съща сграда, находяща се на [улица], [населено място]. На 02.01.2013г. между тях е бил сключен Договор рег. № Д1-16/20.06.2013г. за междуболнично сътрудничество и предоставяне на немедицински услуги, изменен със Споразумение № Д1-3#2/31.12.2015г. Съгласно договора лечебните заведения са заплащали съвместно консумативите и другите разходи за общо ползваната болнична сграда (разходи за електрическа енергия, студена вода, топлоенергия, абонаментна поддръжка и сервиз на асансьори, извозване на битови отпадъци, охрана, наем и поддръжка на изтривалки, ползван кислород от централната кислородна инсталация). Тъй като ищецът е бил титуляр на партидите към дружествата – доставчици на комунални услуги (електроенергия, вода и топлинна енергия), а по останалите доставки е бил възложител по сключени договори, той е плащал в цялост разходите по издадените от доставчиците фактури, а ответникът е заплащал конкретно уговорени части от тези разходи съобразно ползването. Срокът за плащане от страна на ответника е бил 30 календарни дни от издаване и предоставяне на фактура за префактурираните суми. Също съгласно исковата молба сключеният между страните договор със споразумението е бил със срок на действие до 01.05.2016г., но макар да не са сключили нов договор, страните са продължили да разделят, при горепосочените условия, разходите. Ответникът е приемал издадените данъчни фактури и ги е осчетоводявал в счетоводството си. Този факт представлява признание на задължението и доказва неговото съществуване. Фактурата може да се приеме като доказателство за възникнало договорно отношение. За времето от 01.05.2016г. до 30.12.2017г. ищецът издал 109 броя данъчни фактури с получател ответникът на обща стойност от 153 477. 29 лева. Ответникът не ги е заплатил и ищецът е поискал присъждане на сумата, със законната лихва за забава в тригодишен срок от датата на исковата молба, като до тази дата - в размер на 45 425. 84 лева.

Обстоятелствата и исканията са били потвърдени и с подадената по делото допълнителна искова молба, като не са били променяни в хода на първоинстанционното производство.

С решението си по делото първоинстанционният съд е приел, че в процесния период между страните са съществували валидни облигационни отношения. Независимо че е изтекъл срокът на сключения на 20.06.2013г. договор за междуболнично сътрудничество и предоставяне на немедицински услуги, удължен с допълнителното споразумение до 01.05.2016г., страните са продължили да прилагат неговите клаузи, за което свидетелстват събраните писмени доказателства, показанията на разпитания свидетел и приетата без възражения съдебно-счетоводна експертиза. Страните са продължили да се считат обвързани от договора, доколкото в съставени протоколи от трети лица ищецът е продължил да сочи този договор, издавал е фактури за разходите, така както страните са се съгласили по договора, а ответникът е осчетоводявал фактурите, при което се е съгласил с продължаване на действието на договора и след изтичане на неговия срок. Включването на фактурите в счетоводството на ответника по съответните сметки, каквото се е установило, че е налице, представлява признание на задълженията и доказва тяхното съществуване.

Като е заключил, че страните са продължили да изпълняват сключения на 20.06.2013г. договор, първоинстанционният съд е изложил също, че съгласно уговорките между страните по този договор се касае за повтарящи се през определен период от време (определен в договора като едномесечен) еднородни по своя характер задължения (разходи), при което вземанията по фактурите са периодични плащания, за които е приложима кратката тригодишна давност по чл. 111, б.“в“ от ЗЗД. Приемайки прекъсване на давността за част от фактурите (за периода от 01.05.2016г. до 31.12.2016г.) поради признание на вземанията (чл. 116, б.“а“ от ЗЗД), съгласно писмо на ответника № 616 от 17.03.2017г., за погасени по давност са били определени вземанията на ищеца за периода от 01.01.2017г. до 10.08.2017г. В тази част исковете за главница и лихви са били отхвърлени като погасени по давност (67 950. 14 лева главница и 24 770. 20 лева лихви). В останалата част исковете са били уважени, съответно за суми от 85 527. 15 главница, със законната лихва за забава от датата на исковата молба, както и 20 655. 64 лева изтекли лихви.

Недоволни от решението са останали и двете страни по делото, подали въззивни жалби съответно срещу отхвърлената и уважена част от исковете.

С обжалваното по делото решение въззивният съд е приел, че първоинстанционният съд не се е произнесъл по предмета на делото, очертан от обстоятелствената част и петитума на исковата молба. Твърденията на ищеца са били, че след изтичането на срока на договор № Д1-16/20.06.2013г. на 01.05.2016г. страните не са сключвали нов такъв, че вземанията не произтичат от сключения договор, а от издадените 109 фактури, всяка една доказваща отделно правоотношение между страните, въз основа на което се дължат сумите, посочени в тях. Предявената осъдителна претенция е била за цената на стоките и услугите по 109 броя фактури, издадени на различни дати и материализиращи съответния брой договори, както и за лихви за забава в плащането по всеки един договор. В исковата молба липсват твърдения за продължаване на действието на Договор № Д1-16 през исковия период чрез конклудентни действия, обсъждано от първоинстанционния съд. Първоинстанционният съд се е произнесъл по иск, който не е бил предявен. Не се касае за неправилна правна квалификация.

Като е възприел, че първоинстанционното решение е недопустимо, въззивният съд го е обезсилил на основание чл. 270, ал. 3, изр. 3 от ГПК и е върнал делото на Софийски градски съд за ново разглеждане от друг състав на същия съд.

При тези обстоятелства първият поставен от касатора въпрос дали данъчната фактура представлява самостоятелен източник на задължение, не може да бъде определен като такъв от значение за изхода на делото, съгласно разясненията по т. 1 от Тълкувателно решение № 1/2009 от 19.02.2010г. по тълк. дело № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС – въпрос, част от правния спор и обусловил правните изводи на въззивния съд. Това е, защото въззивният съд не е разглеждал спора между страните по същество, а е преценявал единствено допустимостта на първоинстанционното решение. Решението на Софийски градски съд е счетено недопустимо, тъй като, според въззивният съд, не е имало за предмет предявените от „Университетска специализирана болница за активно лечение по онкология „Проф. И. Ч.““ЕАД искове. Това е по отношение и на втория поставен въпрос относно продължаването на действието на договор след изтичане на неговия срок, както и четвъртия въпрос относно злоупотребата с право. Изрично въззивният съд е посочил, че в случая не се касае за неправилна квалификация на исковете, при което няма основание за допускане на касационно обжалване и по петия от въпросите, основан на твърдението, че поради такива обстоятелства първоинстанционното решение е било обезсилено.

Правен въпрос от значение за изхода на делото е третият въпрос на касатора. Уточнен и конкретизиран, той е в смисъл: „Когато ищецът твърди, че вземанията му спрямо ответника произтичат от съставени от него и осчетоводени при ответника фактури, но същевременно твърди и че вземанията възникват и размерът им се определя по договор между страните, чийто срок формално е изтекъл, какъв иск е предявен всъщност – на основание сключения договор или издадените и осчетоводени фактури?“. Видно от съдържанието на касационната жалба и изложението касаторът счита вземанията за доставка на стоки и услуги, за които е издадена данъчна фактура, предявени на извъндоговорно основание, но се касае единствено за дадена от страната правната квалификация на вземанията.

Въпросът е обусловил изводите на въззивния съд. Според възприетото от този съд е съобразимо единствена твърдението за издадени и осчетоводени фактури, а не и изложените и поддържани от ищеца обстоятелства, че сключеният между страните договор е бил със срок на действие до 01.05.2016г., но макар да не са сключили нов договор, страните са продължили да разделят, при условията на договора, разходите по ползването на сградата, находяща се на [улица], [населено място]. Според касатора първоинстанционният съд е дължал произнасяне по всички наведени обстоятелства, обосноваващи твърдение за реализирана договорна отговорност на ответника.

Допускането на касационно обжалване е за проверка съответствието на въззивното решение с каузалната практика на ВКС, обективирана в решение № 51 от 22.06.2017г. по т. д. № 1334/2015г. на ВКС, ТК, І т. о., решение № 270 от 05.01.2015г. по гр. д. № 974/2014г. на ВКС ГК, ІІІ г. о. и др. Съгласно решението по т. д. № 1334/2015г. при определяне на спорния предмет и отнасянето му към съответната материалноправна норма, даваща правната квалификация на иск, съдът изхожда от обстоятелствата, посочени в исковата молба. Съгласно решението по гр. д. № 974/2014г. щом като фактите сочат на правоотношение, регламентирано от ЗЗД като договорно, то съдът следва да ги квалифицира като такива.

В връзка с въпроса касаторът е посочил допълнително основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК. Липсва промяна на законодателството или на обществените условия и не е налице необходимост от промяна на дадените разрешения в практиката на Върховния касационен съд по приложението на чл. 270 от ГПК, поради което посоченият от касатора селективен критерий по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК е неприложим. Но също с оглед практиката на ВКС, когато липсва необходимост от промяна по реда на чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК на дадено от ВКС тълкуване на конкретна разпоредба, а въззивното решение е постановено в несъответствие с формираната вече практика на ВКС, касационният контрол се допуска на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, независимо дали това основание е посочено от касатора, както процедира и настоящият съдебен състав в случая.

При допуснатото касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК по въпросите на касатора, касационният съд не се произнася относно твърденията му за очевидна неправилност на обжалваното решение.

На касатора „Специализирана болница за активно лечение на хематологични заболявания“ ЕАД следва да бъде дадена възможност да представи документ за внесена държавна такса в размер на 3 978. 06 лева по сметката на ВКС на РБ за разглеждане на касационната жалба, съгласно чл. 18, ал. 2, т. 2 от Тарифа за държавните такси, които се събират от съдилищата по Гражданския процесуален кодекс (ГПК), вр. чл. 69, ал. 1, т. 4 от ГПК.

Воден от горното съдът

ОПРЕДЕЛИ:

ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 28 от 18.01.2023г. по в. т.д. № 263/2022г. на Апелативен съд – София.

УКАЗВА на „Специализирана болница за активно лечение на хематологични заболявания“ ЕАД в едноседмичен срок от съобщението да представи документ за внесена държавна такса в размер на 3 978. 06 лева по сметката на ВКС на РБ за разглеждане на касационната жалба.

След представяне на вносния документ делото да се докладва на председателя на Първо отделение на Търговската колегия на ВКС на РБ за насрочване в открито заседание.

При непредставяне в срок на документ за внесена дължимата държавна такса делото да се докладва на състава за връщане на касационната жалба и прекратяване на касационното производство.

Определението е окончателно.

Председател:

Членове:1.

2.