Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК).
Образувано е по касационна жалба от директора на дирекция "Миграция" в Министерство на вътрешните работи против решение № 678 от 08.02.2021г., по адм. дело № 12370/2020г. по описа на Административен съд - София град. С обжалваното решение съдът е отменил заповед № 5364з-2229 от 11.12.2020г. на директора на дирекция "Миграция" в Министерството на вътрешните работи, с която на основание чл. 44, ал. 8, изречение 3 от ЗЧРБ (ЗАКОН ЗА ЧУЖДЕНЦИТЕ В РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ) (ЗЧРБ) е продължено принудителното настаняване на А. А., гражданин на Ирак, в специален дом за временно настаняване на чужденци с 6 месеца, считано от 20.12.2020г., до отпадане на пречките по изпълнението на мярката „връщане до страна на произход, страна на транзитно преминаване или трета страна“, но не по късно от 20.06.2021 година.
Касационният жалбоподател счита обжалваното решение за неправилно поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на процесуалните правила и необоснованост – касационни основания по чл. 209, т. 3 АПК. Поради това моли съда да отмени атакуваното съдебно решение и да се произнесе по съществото на спора като отхвърли предявеното от А. оспорване. Претендира присъждането на юрисконсултско възнаграждение.
Ответникът по касационната жалба – А. А., оспорва касационната жалба като неоснователна и необоснована и моли обжалваното решение да бъде оставено в сила. Не претендира разноски по делото.
Представителят на Върховната административна прокуратура дава мотивирано заключение за основателност на касационната жалба. Счита, че при постановяване на обжалваното решение, съдът е допуснал нарушение на материалния закон и необоснованост, поради което предлага то да бъде отменено.
Настоящият състав на Върховния административен съд, четвърто отделение, намира, че касационната жалба е процесуално допустима като подадена от надлежна страна и в срока по чл. 211, ал. 1 от АПК.
Разгледана по същество, касационната жалба е основателна.
Производството пред Административен съд – София град е образувано по жалба на А. А., гражданин на Ирак срещу заповед с рег. №5364з-2229 от 11.12.2020г. на директора на дирекция „Миграция” на МВР, с която на основание чл. 44, ал. 8, изр. 3 от ЗЧРБ е продължено принудителното настаняване на чужденеца в специален дом за временно настаняване на чужденци (СДВНЧ) до отпадане на пречките по изпълнение на наложената спрямо него принудителна административна мярка, но не повече от 6 месеца, считано от 20.12.2020г., но не по-късно от 20.06.2021 година.
Заповедта е издадена при съобразяване на обстоятелствата, че спрямо А. е наложена принудителна административна мярка връщане до страна на произход, страна на транзитно преминаване или трета страна със заповед рег.№ 5392 ПАМ-895/20.12.2019г., а на лицето не е предоставена международна закрила. Заповедта се основава и на изложеното в предложение рег.№ 5364р-22424/11.12.2020г. за продължаване на срока на принудителното настаняване на чужденец в СДВНЧ. В предложението се сочи, че А. е принудително настанен в СДНВЧ на 20.12.2019г. на основание чл. 44, ал. 6, 8 и 10 от ЗЧРБ. Чужденецът е пребивавал незаконно в България, бил е в производство по предоставяне на международна закрила, но след получен отказ, на 17.04.2019г. е върнат в Ирак. На 20.12.2019г. е задържан от служители на СДВР в град София. При задържането се е представил за гражданин на Сирия с чужда самоличност. А. е с отказана международна закрила, но категорично отказва да се завърне в Ирак или да посочи трета сигурна страна. Не разполага с валиден паспорт или друг документ за пътуване в чужбина.Съобразно нота на Посолството на Р. И, документи за пътуване на иракски граждани, желаещи да се завърнат доброволно в страната, се издават след писмена молба от желаещия.
Първоинстанционният съд е приел, че заповедта е издадена от компетентен орган и в производството не са допуснати съществени нарушения на административнопроизводствените правилна, но обжалваният административен акт е издаден в противоречие с материалноправните разпоредби.
Първостепенният съд е приел за необоснован извода на директора на дирекция „Миграция“ за наличие на предпоставките на чл. 44, ал. 8 ЗЧРБ, тъй като отказът на чуждия гражданин доброволно да се завърне в страната по произход, не можел да се тълкува като основание за опасност от укриване по смисъла на § 1, т. 4 в ЗЧРБ, а административният орган не е установил наличие на други обстоятелства, сочещи на опасност на лицето да се укрие. На следващо място е приел, че административният орган не е преценил възможността за налагане на други по-леки мерки по чл. 44, ал. 5 от ЗЧРБ, както и че не би могло да се направи извод за липсата на съдействие от страна на чужденеца. Счита, че в случая не са били налице доказателства за положени разумни усилия от страна на компетентния орган за осъществяване на процедурата по извеждане на незаконно пребиваващия чужденец.
Обжалваното решение е необосновано и постановено в противоречие с материалния закон. Съдът е направил необоснован от доказателствата по делото извод, че по отношение на А. не е налице опасност от укриване. Изложените по-горе факти установяват, че такава опасност продължава да съществува по отношение на чужденеца - след връщането му в Ирак през 2019г. той е влязъл отново в България не по установения ред, опитал се е да въведе в заблуждение органите на МВР, представяйки се с чужда самоличност и за гражданин на Сирия, впоследствие категорично е заявил нежеланието си за връщане в страната по произход. По делото не са събрани други доказателства, които да дават основание да се направи обоснован извод, че опасност от укриване по отношение на А. вече не е налице.
Неправилен е и изводът на съда, че административният орган не е извършил преценка за възможността за налагане на друга по-лека мярка. В мотивите на заповедта административният орган се е позовал на изложеното в предложение рег. №5364р-22424/11.12.2020г., в което изрично е посочено, че е налице невъзможност да се приложи друга, по-лека мярка от визираните в чл. 44, ал. 5 ЗЧРБ, тъй като чужденецът не разполага със средства за издръжка, с място за живот, социална и финансова подкрепа, медицинска застраховка. Чужденецът не може да предаде във временен залог валиден паспорт или друг документ за пътуване в чужбина, който да получи обратно при изпълнение на връщането или експулсирането, поради липсата на валиден такъв. Декларациите по чл. 72, ал. 5 от ППЗЧРБ (стр. 9 и стр. 10 от адм. д. №12370/2020г.) са представени от чужденеца едва в производството пред административния съд. Съобразно датата на нотариалната заверка на тези декларации (03.08.2020г.) очевидно А. е разполагал с тях към момента, в който е бил уведомен за започване на административното производство по издаване на продължаване на принудителното настаняване в СДВНЧ с протокол с рег. №10545р-20464 от 07.12.2020г. Въпреки това той не ги е представил на административния орган.
Несъответен на доказателствата по делото е и изводът на първоинстанционния съд, че не е налице разумна възможност за извеждането на чуждия гражданин. Единствено и само нежеланието на А. А. да се завърне доброволно в страната по произход, се явява пречка за издаване от посолството на Р. И на документ за пътуване. Ако А. А. бе дал съгласието си за доброволно връщане, националните компетентни власти биха му издали документ за пътуване, а българските органи биха могли да организират неговото връщане до страната му на произход.
Поради това решението на административния съд се явява необосновано и постановено в противоречие с материалния закон, което налага и неговата отмяна. Доколкото спорът между страните е изяснен от фактическа страна, касационната инстанция следва да се произнесе по съществото му.
Принудителното настаняване в СДВНЧ има за цел да обезпечи изпълнението на приложена принудителна мярка за връщане до страната на произход, страна на транзитно преминаване или трета страна. Прилагането на тази мярка обаче следва да се осъществява само тогава, когато не могат да се приложат ефективно други по-леки мерки и са налице данни, които сочат на реална опасност чужденецът да се укрие или да възпрепятства по друг начин наложената му принудителна мярка за връщане да страната на произход.
В случая административният орган е извършил обоснована и законосъобразна преценка, че спрямо чужденеца не могат да се приложат някои от по-леките мерки, посочени в чл. 44, ал. 5 на ЗЧРБ - той не разполага с парични средства или валиден паспорт или друг документ за пътуване в чужбина, поради което мерките по т. 1 до 3 на разпоредбата са неприложими. Представените пред административния съд декларации по чл. 72, ал. 5 от ППЗЧРБ не променят горния извод, доколкото към тях не са приложени доказателства за стабилни, редовни, предвидими и достатъчни средства за издръжка на незаконно пребиваващия в размер, не по-малък от минималната работна заплата за страната, каквото е изискването на закона.
Законосъобразен и в съответствие с разпоредбите на чл. 3, т. 7 от Директива 2008/115/ЕО и §1, т. 4в от ДР на ЗЧРБ е и изводът на административния орган, че е налице опасност чужденецът да се укрие. Изложените по-горе обстоятелства - влизането на територията на Р. Б не по установения ред, направеният от чужденеца опит да заблуди органите на МВР относно гражданството и самоличността си са от категорията обстоятелства, посочени в §1, т. 4в и водят до обосновано предположение, че лицето ще се опита да се отклони от изпълнението на наложената му принудителна мярка.
С разпоредбата на чл. 44, ал. 8, изр. 3 ЗЧРБ се транспонира и изискването на член 15, параграф 4 от Директива 2008/115, в частта, с която се регламентира задължението за прекратяване на предварителното задържане, когато с оглед на конкретните обстоятелства по случая се установи, че вече не съществува разумна възможност по правни или технически причини за принудителното извеждане на чужденеца. Както се изтъкна и по-горе, изпълнението на наложената принудителна административна мярка „връщане до страна на произход“ е осуетено единствено от обстоятелството, че А. не оказва съдействие на компетентните органи по организиране на извеждането му, не разполага с валиден документ и отказва да се върне доброволно в страната си.
Изложеното води до извод за наличие на предпоставките на чл. 44, ал. 8 ЗЧРБ, както и на предпоставките на чл. 15, параграф 6 от Директива 2008/115 за продължаване на срока на принудителната мярка и за наличието на оправдана цел на задържането по смисъла на чл. 15, параграф 4 от същата директива. При направената в тази връзка преценка за необходимостта от продължаване срока на принудителното настаняване на чуждия гражданин в СДВНЧ административният орган е упражнил правомощията си законосъобразно. Поради това жалбата на А. срещу оспорената заповед на директора на Дирекция "Миграция" – МВР, издадена на основание чл. 44, ал. 8 от ЗЧРБ следва да бъде отхвърлена като неоснователна.
При този изход на спора претенцията на касационния жалбоподател за присъждане на юрисконсултско възнаграждение се явява основателна. На основание чл. 143, ал. 3 от АПК във вр. с чл. 37, ал. 1 от ЗПрП (ЗАКОН ЗА ПРАВНАТА ПОМОЩ) и чл. 24 от Наредба за заплащането на правната помощ, ответникът следва да заплати на Министерството на вътрешните работи разноски за юрисконсултско възнаграждение в размер на 100 лева.
Мотивиран така и на основание чл. 221, ал. 2, предл. 2 от АПК, Върховният административен съд, четвърто отделение, РЕШИ:
ОТМЕНЯ решение № 678 от 08.02.2021 г., постановено по адм. дело № 12370/2020 г. на Административен съд София град и вместо него ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ жалбата на А. А., гражданин на Ирак, срещу Заповед № 5364з-2229 от 11.12.2020 г. на директора на дирекция "Миграция" в Министерството на вътрешните работи.
ОСЪЖДА А. А., гражданин на Ирак, да заплати на Министерството на вътрешните работи сумата от 100 (сто) лева за юрисконсултско възнаграждение. Решението е окончателно.