Производството е по чл. 288 ГПК.

Постъпила е касационна жалба от „В. М. – К.“, [населено място], чрез процесуален представител адв.Ш., срещу решение от 18.04.2016г., постановено по в. гр. д.№2874/2016г. на Софийски градски съд, с което е потвърдено решение от 10.07.2015г. по гр. д.№4538/2014г. на Софийски районен съд за отхвърляне на предявените от „В. М. – К.“ срещу Д. Г. К. искове с правно основание чл. 207, ал. 1, т. 2 КТ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД.

Касаторът счита, че е налице основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване.

Ответникът по касационната жалба Д. Г. К., чрез процесуален представител адв.Д., оспорва наличието на основание за допускане на касационно обжалване, като съображенията си излага в писмен отговор. Претендира разноски.

Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК, срещу обжалваемо решение, от легитимирана страна, която има интерес от обжалването и е процесуално допустима.

Върховният касационен съд, състав на ІІІ гр. отделение на ГК, след преценка на изложените основания за касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК намира следното:

С въззивното решение е потвърдено първоинстанционното решение за за отхвърляне на предявените от „В. М. – К.“ срещу Д. Г. К. искове с правно основание чл. 207, ал. 1, т. 2 КТ в размер на 11836, 33 лева, ведно със законна лихва, считано от датата завеждане на иска 28.01.2014г. до окончателно изплащане на сумата, и с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД за сумата 756, 97лв.

Въззивният съд е приел, че в случая не е доказана липса като предпоставка за ангажиране на отговорността на ответника по чл. 207, ал. 1, т. 2 КТ за липса на парични и материални ценности в обект „супермаркет кв.Б. об. 66“, на който ответникът е бил управител.

В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване, касаторът сочи въпрос: „опровергаването на презумпцията за ангажиране на отговорността на отчетника по смисъла на чл. 207, ал. 1 КТ, следва ли да се извършва посредством пълно и главно доказване или тази презумпция може да бъде само разколебана“, който счита, че е разрешен във въззивното решение в противоречие с решение №423/27.03.2014г. по гр. д.№2145/2013г. на ВКС, ІVг. о., като касаторът се позовава на приетото с решението на ВКС, че отчетникът разполага с възможността да обори в хода на съдебния процес законовата презумпция за виновност на действията си като докаже, че липсата не се дължи на негови действия или бездействия. В посоченото от касатора решение на ВКС е посочено, че се презумира от закона причинната връзка между липсата /вреда с неизяснен произход/ и действията и бездействията на отчетника. С въззивното решение не е прието нещо различно. Прието е от въззивния съд, че в производството по иск с правно основание чл. 207, ал. 1, т. 2 КТ в тежест на работодателя – ищец е да установи наличието на липсата, а в тежест на работника - МОЛ е да опровергае презумпцията, че същата е причинена от него или по негова вина. По съществото на конкретния спор във въззивното решение е прието за недоказана липсата на стоково-материални ценности, като предпоставка за ангажиране отговорността на ответника по чл. 207, ал. 1, т. 2 ГПК, а не поради липса на причинна връзка между липсата и действията и бездействията на ответника. Поради това не е налице основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване по така поставения от касатора въпрос.

Касаторът поставя въпрос: „отговаря ли отчетникът по смисъла на чл. 207, ал. 1 КТ за липси, когато други лица, които обаче са на негово подчинение и не са материално-отговорни лица, имат достъп до поверените му стоково-парични ценности в търговския обект“. Този въпрос касаторът счита, че е разрешен от въззивния съд в противоречие с решение №152/01.06.2015г. по гр. д.№6083/2014г. на ВКС, ІVг. о. и приетото с това решение, че „служителите, които нямат задължения, свързани със събиране, съхраняване, разходване или отчитане на финансови и материални ценности, независимо че реално имат достъп до тях, не носят отговорност за липси; отговорността за ценностите е на лицата, които трябва пряко да боравят с тях и това е сърцевината на длъжностното им качество; липсващите ценности не могат да бъдат търсени от някой, на когото те не са връчени за управление и пазене, макар да е имал досег до тях“. Материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да са от значение за изхода на конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Поставеният от касатора въпрос предпоставя в себе си ответникът да е единственото лице, което трябва пряко да борави с финансовите и материални ценности в обекта през проверявания период и това е сърцевината на длъжностното му качество, каквато фактическа обстановка не е установена по делото. Поради това така поставеният от касатора правен въпрос не може да се приеме да е обусловил решаващите изводи на съда и да представлява правен въпрос по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК. Така поставеният въпрос не кореспондира не само със съдоржанието на въззивното решение, а с изложеното в касационната жалба, че „ ясно е, че в голям супермаркет и други служители на ищеца са приемали стока; задължение на управителя е да контролира този процес – както заприхождаването, така и разходването на стоково-материалните и паричните ценности; това е част от неговите трудови задължения“.

Касаторът поставя въпрос: „в тежест на отчетника по смисъла на чл. 207, ал. 1 КТ ли е да докаже, че друго лице отговаря за установените липси, в случай, че се прави такова възражение в процеса“. Касаторът счита, че този въпрос е разрешен от въззивния съд в противоречие с решение №56/10.03.2010г. по гр. д.№540/2009г. на ВКС, ІІІг. о., в което е прието, че в тежест на работодателя-ищец в производството, е да установи наличието на липса, а в тежест на работника, респ. служителя - МОЛ е да опровергае презумпцията, че същата е причинена от него или по негова вина. Както се посочи по-горе, във въззивното решение е прието, че в производството по иск с правно основание чл. 207, ал. 1, т. 2 КТ в тежест на работодателя – ищец е да установи наличието на липсата, а в тежест на работника - МОЛ е да опровергае презумпцията, че същата е причинена от него или по негова вина. По съществото на конкретния спор във въззивното решение е прието за недоказана липсата на стоково-материални ценности, като предпоставка за ангажиране отговорността на ответника по чл. 207, ал. 1, т. 2 ГПК, а не поради липса на причинна връзка между липсата и действията и бездействията на ответника.

Касаторът поставя въпрос: „длъжен ли е въззивният съд да обсъди всички събрани по делото доказателства“, като сочи, че въззивният съд не е обсъдил в пълнота и не е анализирал приетото в първата инстанция заключение на извършената съдебно-счетоводна експертиза, като счита, че с нея е установено, че при постъпването си като управител ответникът е приел наличните в обекта стоки и пари и тяхната стойност. Въззивният съд е приел, че ищецът не е ангажирал по делото доказателства за това какви конкретни парични, материални ценности, суми и амбалаж е приел ответника при сключване на трудовия договор /в тази насока указания са му дадени от първоинстанционния съд в определението по чл. 140 ГПК/. По отношение на заключението на съдебно-счетоводната експертиза са изложени съображенията на съда, че действително вещото лице проследява недостиг /въз основа на конкретно едностранно съставени по служебен път документи от работодателя/ от момента на постъпване на ответника на длъжност управител на супермаркет до извършване на ревизията, но самото доказване за предаване „под отчет“ на конкретни парични, материални ценности, суми и амбалаж на ответника при започване на работа по трудовия договор като управител, които той да е приел, не е проведено надлежно. Въззивният съд е обсъдил доказателствата по делото, становищата и доводите на страните, оценил е заключението на съдебно-счетоводната експертиза заедно с другите доказателства по делото. Несъгласието на касатора с изводите във въззивното решение не могат да обосноват достъп до касационно обжалване.

В изложението се съдържат доводи за неправилност на въззивното решение, които доводи не са относими към достъпа до касационно обжалване, а към основанията за неправилност на въззивното решение по чл. 281, т. 3 ГПК. По тях касационната инстанция се произнася само ако бъде допуснато касационно обжалване.

Предвид изложеното не следва да се допусне касационно обжалване на въззивното решение. С оглед изхода на делото и на основание чл. 81 ГПК на ответника по касация следва да присъдят направените разноски за касационното производство в размер на 700лв. – за адвокатско възнаграждение.

По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на IІІ гр. отд.

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение от 18.04.2016г., постановено по в. гр. д.№2874/2016г. на Софийски градски съд.

ОСЪЖДА „В. М. – К.“, [населено място], ЕИК[ЕИК], да заплати на Д. Г. К. с ЕГН [ЕГН] сумата 700лв. – разноски по делото.

Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: