Образувано е по касационна жалба на кмета на О. П против решение № 496/26.07.2018г., постановено по адм. д.№208/2018 г. от Административния съд – Пазарджик.
С обжалваното решение, по жалба на В.Ж е отменена т. 1 от разпоредителната част на заповед № 2721/06.11.2017г. на кмета на община П., с която точка е наредено на собствениците на недвижимата културна ценност/Сградата на бившата Популярна банка, намираща се на ул.“Шипка“№1, в УПИI-502, кв. 36 по плана на гр. П., притежаваща статут на единична архитектурно-строителна ценност с категория „местно значение“/ да предприемат действия по изготвяне, съгласуване и одобряване на проекта по чл. 84 ЗКН и обявява нищожността на т. 2 от разпоредителната част на същата заповед, с която точка е наредено през този период да бъдат извършени незабавни мерки по ограничаване достъпа до националната културна ценност с категория „местно значение“ и общината е осъдена да заплати на В.Ж разноски по делото в размер на 610 лева.
В касационната жалба се твърди неправилност на решението като са наведени всичките основания по чл. 209, т. 3 АПК - неправилно приложение на материалния закон, необоснованост и допуснати от съда съществени съдопроизводствени нарушения. Иска се отмяна на решението и отхвърляне на жалбата срещу заповедта, както и присъждане на разноски.
Ответникът по касационната жалба – В.Ж оспорва основателността й по съображения в писмен отговор. Направила е искане за присъждане на разноски.
Ответниците – Б.Б, И.Б, Н.Ш, П.П, П.Г, Ц.Г, Ю.Б, М.С не изразяват становище по касационната жалба.
Върховната административна прокуратура чрез участващия по делото прокурор изразява становище за неоснователност на касационната жалба.
Върховният административен съд в настоящия съдебен състав преценява касационната жалба като допустима. Неоснователно е възражението на прокурора, че жалбата изхожда от ненадлежна страна, тъй като била подадена от О. П, а не от кмета на община П., който е бил страна в първоинстанционното производство. Действително, начинът на изписване на титулната част на касационната жалба не е коректен, но съдът е възприел като касатор именно кметът на община П., който е и призован за съдебното заседание. Касационната жалба е подадена в срока по чл. 211, ал. 1 АПК.
Касационният съдебен състав преценява като основателна касационната жалба по следните съображения:
Предмет на съдебен контрол пред първоинстанционния съд е заповед № 2721/6.11.2017г. на кмета на О. П, с която на осн. чл. 71, ал. 1 от ЗКН (ЗАКОН ЗА КУЛТУРНОТО НАСЛЕДСТВО) е наредено на собствениците на недвижима културна ценност да предприемат действия по изготвяне, съгласуване и одобряване на проекта по чл. 84 от ЗКН (ЗАКОН ЗА КУЛТУРНОТО НАСЛЕДСТВО), както и с т. 2 през този период да бъдат извършени незабавни мерки по ограничаване на достъпа до националната културна ценност с категория „местно значение“. В мотивите на заповедта, издателят й, се е позовал на установеното с т. 3 от констативен протокол на 11.04.2017г. от комисия по чл. 73 от ЗКН (ЗАКОН ЗА КУЛТУРНОТО НАСЛЕДСТВО), а именно: да се извършат фасадно реставриращи ремонти или преустройство по реда на ЗУТ след съгласуване на проектна документация по реда на чл. 84, ал. 1 и ал. 2 ЗКН; съгласно дадените указания за аварийно и временно укрепване от 02.10.2017г. на районен инспектор в Главна дирекция „Инспекторат за опазване на културното наследство“ до изготвянето, съгласуването и одобряването на документацията, да бъде ограничен достъпа до и около националната културна ценност и обезопасяване на района около сградата с предпазна ограда и предупредителни надписи, както и по северната фасада на улица „Г. Г“ в зоната на обрушените места да се постави предпазна мрежа.
Съдът е преценил като допустима жалбата на В.Ж срещу тази заповед, тъй като тя като съсобственик в процесната сграда била засегната от заповедта. Съдът е отхвърлил възражението за просрочие на оспорването, приемайки, че заповедта не е била съобщавана на жалбоподателката, а цитирането й / без възпроизвеждане на съдържанието на заповедта/ в двете покани до нея, не може да играе роля на съобщаване. Също така съдът е посочил, че в заповедта не е посочен срок за обжалването й, поради което и на осн. чл. 140, ал. 1 АПК, срокът за обжалването й е спазен още от датата на първата покана – 22.12.2017 година.
Съдът е преценил като основателна жалбата срещу т. 1 от нея, приемайки, че в тази част тя е неясна, тъй като не били посочени конкретните дейности, които следвало да се извършат, срока за това и за чия сметка са те. Съдът е посочил, че заключението на комисията не е възпроизведено в заповедта, въпреки че в заповедта било посочено, че се издава въз основа на съставения констативен протокол от 11.04.2017 година. Съдът е посочил, че ако все пак се приемело, че проектът, посочен т. 1 от заповедта се отнасял до фасадната реставрация и ремонт на покрива в компрометираните зони, без промяна на контура и материалите му, както било препоръчано с констативния протокол, то не било ясно дали ответникът е съгласувал тези проектни действия с всички съсобственици, още повече, че самият ответник не оспорвал, че голяма част от собствениците на сградата не са известни. Съдът е посочил също така, че в констативния протокол на комисията, не били посочени срока за извършване на дейностите и за чия сметка следва да се извършат те. Тази неяснота, съдът е преценил като порок във формата, което поставяло проблеми както пред защитата на засегнатите лица, така и пред изпълнението на заповедта.
По т. 2 от заповедта, съдът е приел, че разпореждането е нищожно, тъй като кметът на общината нямал самостоятелно правомощие да ограничи достъпа до националната културна ценност. Съдът е посочил, че по делото са представени указания за аварийно временно укрепване, издадени на 02.10.2017 г., с които бил ограничен достъпа до процесната сграда, поради което не е имало необходимост кметът на общината да постановява т. 2 от заповедта.
С оглед изхода на спора, съдът е осъдил ответника да заплати на жалбоподателката разноски по делото в размер на 610 лева.
Неправилно е решението на административния съд в частта, в която отменя т. 1 от разпоредителната част на оспорената заповед. Не може да се сподели извода на първоинстанционния съд, че в тази част заповедта е неясна. Спазен е закона - чл. 73, ал. 2 и 3 от ЗКН (ЗАКОН ЗА КУЛТУРНОТО НАСЛЕДСТВО) при издаването на заповедта. Тя е издадена след констативен протокол, изготвен от нарочно назначена комисия, чиито състав съответства на изисквания съобразно чл. 73, ал. 1 ЗКН. В констативния протокол са описани ( под формата на заключение на комисията) дейностите, които следва да се предприемату както и по отношение на кои части от сградата следва да се предприемат, с оглед състоянието на сградата, така както е установено от комисията. Заповедта на кмета на общината препраща към този констативен протокол относно действията, които следва да се предприемат по отношение на въпросната сграда, поради което при добросъвестно отношение на засегнатите лица към този въпрос, чрез запознаването им със съдържанието и на констативния протокл, за тях ще станат ясни конкретните предписани дейности, които следва да извършат за подобряване състоянието и съхранението на недвижимата културна ценност.
Недвусмислена е разпоредителната част на заповедта относно задължените лица, а именно - собствениците на недвижимата културна ценност, които са определяеми. Обстоятелството, че собствениците не са изброени поименно, не освобождава никой от тях от отговорността за изпълнение на заповедта, както не би бил освободен от задължението за изпълнение на предписанията на заповедта и последващ приобретател, макар да не е посочен поименно измежду собствениците в заповедта.
В чл. 73, ал. 3 ЗКН е регламентирано за чия сметка са предписаните дейности, поради което непосочването на това обстоятелство в заповедта, не води до нейната незаконосъобразност. В самия закон е посочено за чия сметка са дейностите. В случая, административият орган е конкретизирал коя хипотеза от закона е налице, посочвайки, че дейностите са за сметка на собствениците на сградата.
Съгласно чл. 73, ал. 3 ЗКН част от съдържанието на заповедта на кмета на общината следва да е срока за извършване на предписаните дейности. В случая такъв в оспорената заповед не е определен, както правилно е посочил първоинстанционният съд, но само този пропуск не може да бъде основание за незаконосъобраност на заповедта, тъй като той може да бъде отстранен по пътя на допълване на съдържанието й по реда на чл. 62 АПК.
По тези съображения, настоящият съдебен състав на касационната инстанция преценява обжалваното решение като неправилно в частта, в която отменя като незаконосъобразна оспорената заповед в т. 1 от нея. Решението в тази част следва да се отмени, а вместо това се отхвърли жалбата срещу т. 1 от заповедта.
Неправилно е решението на съда и в частта, в която е обявена нищожността на т. 2 от разпоредителната част на оспорената заповед. Неправилен е изводът на съда, че кметът на общината няма самостоятелни правомощия да постановява ограничаване достъпа до строежи, които са национални културни ценности. Съдът е формирал този извод, тълкувайки разпоредбата на чл. 72, ал. 3 ЗКН, която гласи, че кметът на общината или оправомощено от него длъжностно лице и регионалният инспекторат по опазване на културното наследство дават назабавно съответни указания за аварийно-временно укрепване и определят срок за изпълнението им. Посочената разпоредба следва да се тълкува във връзка с предходните две алинеи от същия член. Тълкувана по този начи, става ясно, че целта й е - запазване целостта на недвижимата - култирна ценност.
С точка втора от оспорената заповед е наредено извършването на незабавни мерки по ограничаване на достъпа до националната културна ценност с категория "местно значение", с което се цели запазване на живота и здравето на населението в общината. С т. 2 от оспорената заповед, кметът на общината изпълнява правомощието си за налагане на принудителна административна мярка по реда на чл. 223 ЗУТ, чрез ограничаване на достъпа до сградата, която не отговаря на изискванията за ползването й - чл. 223, ал. 1, т. 6 ЗУТ,
В обстоятелствената част на заповедта е налице позоваване на указанията за аварийно и временно укрепване от 02.10.17г. на районния инспектор в ГД "ИПКН"., в което е посочено, че сградата е с влошено състояние и опасност за нейното ползване, както и че обектът е строеж четвърта категория съгласно чл. 137, ал. 1, т. 4 ЗУТ. От констативния протокол от 11.04.2017г. на комисията по чл. 73 ЗКН също така става ясно, че с оглед състоянието й сградата е опасната за ползване, тъй като не отговаря на изискванията за безопасна експлоатация. Тоест, налице са законовите основания за разпоредената с т. 2 от заповедта мярка.
По тези съображения, насотящият съдебен състав на касационната инстанция преценява като неправилно решението на административния съд и в частта, в която е обявена нищожността на т. 2 от оспорената заповед, поради което следва да отмени решението и в тази част, а вместо това отхвърли жалбата срещу същата част от заповедта, тъй като и в тази част, заповедта е издадена от компетентен за това орган и при наличието на законовите предпоставки за предприемането ня мярката.
С оглед изхода на спора, следва да се отмени решението на съда и в частта, в която ответникът е осъден да запалти на жалбоподателката разноските, направени по делото.
Предвид изхода на спора и своевременно направените искания за присъждане на разноски от ответника - кметът на О. П, както и от заинтересованата страна - Б.Б, на тези страни следва да се присъдят разноските, направени по делото. На ответника за първоинстанционното производство, по което е представляван от адвокат, следва да се присъдят 500 лева по договор № 008097 от 12.03.18г. за правна защита и съдействие с адв.. К от АК - Пазарджик, както и 100 лева юрисконсултско възнаграждение за касационната инстанция, определени по размер съобразно чл. 24 от Наредба за заплащането на правната помощ.
На заинтересованата страна - Б.Б следва да се присъдят разноски в размер на 750 лева за първоинстанционното производство, от които 600 лева адвокатски хонорар, заплатен в брой по договор за правна защита и съдействие № 004962 с адв.. П, АК-Пазарджик и 150 лева възнаграждение за вещо лице, внесени по разписка № 02000750292414 от 14.06.18г. на Easy Pay.
Воден от горното и на осн. чл. 221, ал. 2, вр. с чл. 222, ал. 1 АПК, Върховният административен съд в настоящия съдебен състав РЕШИ:
ОТМЕНЯ изцяло решение № 496/26.07.2018г., постановено по адм. д.№208/2018 г. от Административния съд – Пазарджик и вместо това ПОСТАНОВЯВА: ОТХВЪРЛЯ жалбата на В.Ж от [населено място] против заповед № 2721/06.11.2017г. на кмета на О. П.
ОСЪЖДА В.Ж да заплати на О. П, разноски, направени по делото в размер на 600 лева общо за двете съдебни инстанции, както и на Б.Б разноски, направини по делото в размер на 750 лева.
Решението е окончателно. .