Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на К. И. А. срещу решение №2080 от 29.10.2015г., постановено по в. гр. д.№ 2004/2015г. по описа на Софийски апелативен съд, г. о., ІІ състав, с което е потвърдено решение от 28.11.2014г. по гр. д.№4131/2013г. на Софийски градски съд, г. о., І-13 състав, в частта му, която са отхвърлени исковете на К. А. за неимуществени вреди за разликата над 22 500лв. до пълния им претендиран размер от 80 000 лв. и за имуществени вреди – за разликата над 1 316.50лв. до пълния претендиран размер от 4 000 лв.

В касационната жалба се поддържа, че обжалваното решение е неправилно като постановено в нарушение на материалния закон. Сочи се, че при определяне размера на дължимото обезщетение за неимуществени вреди, съдът е нарушил критериите за справедливост по чл. 52 ЗЗД като не е отчел възможността за влошаване на здравословното състояние на касатора. Същевременно се излагат съображения за неправилно приложение на чл. 51 ал. 2 ЗЗД като се сочи, че допуснатото от касатора нарушение на правилата за движение по пътищата, не е в пряка причинна връзка с настъпилия вредоносен резултат. Претендира се отмяна на въззивното решение и постановяване на ново решение, с което да бъдат уважени исковете против ответника Гаранционен фонд в пълен размер с присъждане на разноските по делото за всички съдебни инстанции.

Допускането на касационно обжалване е обосновано с наличието на предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК като в изложението по чл. 284 ал. 3 т. 1 ГПК са формулирани следните два материалноправни въпроса:

1.„Относно критериите при определяне на конкретния размер на обезщетението по чл. 52 от ЗЗД”, Сочи се, въпросът е решен в противоречие с разясненията, дадени в т. 11 от ППВС 4/1968г. и

2.„Може ли евентуалното нарушаване на правилата за движение по пътищата – чл. 21 ал. 1 и чл. 20 ал. 2 ЗДвП от страна на пострадалия, само по себе си да обуслови съпричиняване по смисъла на чл. 51 ал. 2 ЗЗД, независимо, че това не е в причинност с настъпването на вредоносния резултат? ”. Поддържа се, че въпросът е решен в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в т. 7 от ППВС №17/1963г., решение №78/10.07.2014г. по т. д.№1982/2013г. на ВКС, І т. о., решение №16/4.02.2014г. по т. д.№1858/2013г. на ВКС, І т. о., решение №45/15.04.2009г. по т. д.№525/2008г. на ВКС, ІІ т. о., решение №206/12.03.2010г. по т. д.№35/2009г. на ВКС, ІІ т. о. и решение №58/29.04.2011г. по т. д.№623/2010г. на ВКС, ІІ т. о.

В срока по чл. 287 ал. 1 ГПК е депозиран писмен отговор от ответника Гаранционен фонд – [населено място], в който се поддържа, че не са налице както предпоставките по чл. 280 ал. 1 т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване, така и касационните основания по чл. 281 т. 3 ГПК за отмяна на въззивното решение. Претендират се разноски за касационната инстанция.

В срока по чл. 287 ал. 1 ГПК е представен писмен отговор на касационната жалба и от третото лице-помагач Е. В. М., в който се излагат съображения за неоснователност на оплакванията на жалбоподателя за неправилно приложение от въззивния съд на разпоредбите на чл. 51 ал. 2 ЗЗД и на чл. 52 ЗЗД.

Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след преценка на данните по делото и релевираните доводи във връзка с чл. 280, ал. 1 ГПК, приема следното:

Касационната жалба е процесуално допустима - подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл. 283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.

С решение от 28.11.2014г. по гр. д.№4131/2013г. по описа на Софийски градски съд, г. о. І-13 с-в, е осъден Гаранционен фонд – [населено място], на основание чл. 288 ал. 1 т. 2 б.”а” КЗ да заплати на К. И. А. обезщетение за неимуществени вреди в размер на 22 500лв. и за имуществени вреди в размер на 1 316.50лв., ведно със законната лихва върху тези суми, считано от 19.03.2012г. като исковете са отхвърлени за разликата до претендирания размер на обезщетенията съответно от 80 000лв. - за неимуществени вреди и 4 000лв.- за имуществени вреди. Решението е постановено при участието на Е. В. М. като трето лице-помагач на ответника.

С обжалваното пред настоящата инстанция решение №2080/29.10.2015г., по в. гр. д.№2004/2015г., въззивният състав от Софийски апелативен съд, е потвърдил първоинстанционното решение в обжалваната от ищеца К. А. отхвърлителна част. Въз основа на събраните по делото доказателства – протокол за ПТП, материали по досъдебно производство, приложени по преписката, съдържаща се в н. о.х. д. № 147/2011г. по описа на Пернишки ОС и заключение по извършената автотехническа експертиза, въззивният съд е приел за установено, че на 13.11.2010г. в светлата част на денонощието в населено място - [населено място], [община], на прав участък от пътя с добра видимост, е станало пътнотранспортно произшествие между лек автомобил марка „Опел К.”, управляван от третото лице-помагач Е. М. и мотоциклет „Сузуки”, управляван от ищеца К. А.. Водачът на лекия автомобил Е. М. е предприела забранена маневра - завой наляво, като е започнала пресичане на непрекъсната осева линия на платното със скорост 19-20 км. ч. В същото време мотоциклетът се е движел в своята пътна лента с висока скорост между 108 и 115 км. ч., поради което не е могъл да реагира на завиващия автомобил. Позовавайки се на заключението на вещото лице, въззивният състав е приел, че ударът е бил непредотвратим от техническа гледна точка за водача на мотоциклета. В решението е посочено, че ударът е щял да бъде избегнат, ако мотоциклетистът е спазвал задължителната за населено място максимална скорост от 50 км/ч.

Препращайки към мотивите на първоинстанционния съд по чл. 272 ГПК, въззивният съд е приел, че е ангажирана отговорността на Гаранционен фонд по предявения от К. А. иск за заплащане на обезщетение за неимуществени и имуществени вреди, претърпени от ищеца в резултат на настъпилото ПТП. Аналогично на първата инстанция, въззивният състав е приел, че мотоциклетистът е съпричинил вредоносния резултат с 1/2, посочвайки че ако пострадалият е бил карал с разрешената за населено място скорост от 50 км/ч., то ударът е бил предотвратим. Отразил е също, че К. А. въобще не се е опитал да спре /няма никакъв спирачен път/ или да промени посоката на движение. Посочил е, че е налице не само противоправно поведение на ищеца - нарушение на нормата на чл. 21, ал. 1 и чл. 20, ал. 2 от ЗДвП, но и причинна връзка между това поведение и настъпилите увреждания, Изложил е довод, че ако скоростта е била по-ниска, то уврежданията са щели да бъдат значително по-малки.

За да потвърди първоинстанционното решение в частта му, с която е прието, че справедливото обезщетение за претърпените от ищеца неимуществени вреди е в размер на 45 000 лв. /без отчитане на съпричиняването/, въззивният съд е посочил, че в резултат на ПТП ищецът е получил следните увреждания: контузия на главата с разкъсно -контузни рани в областта на дясната вежда, горна и долни устни; мозъчна контузия с постравматична енцефалопатия, изразяваща се в психоорганичен синдром с когнитивен дефицит; контузия на дясната раменна става и мишница и разкъсно - контузна рана на палеца на дясната ръка. В решението е отразено, че ищецът е бил в болнично заведение 10 дни, след което лечението е продължило амбулаторно. През първите осем дни след произшествието К. А. не е можел да се движи сам, да говори, не е знаел къде се намира. Постепенно започнал да си възвръща ориентацията, като в средата на м. декември 2010г. вече можел да става, но първоначално не можел да пази равновесие.

Въззивният състав е посочил, че възстановителния период е протекъл за период от около 4 месеца. Активните движения на дясната раменна става и движенията на палеца са възстановени в пълен обем, като крайните фази са леко болезнени. Черепно - мозъчните нерви са без увреда, но по отношение на висшите корови функции се констатира лек когнитивен дефицит, изразяващ се в леки нарушения на фиксационната памет и ретроградна амнезия, както и бърза уморяемост /постраваматична енцефалопатия/. В решението е взето предвид становището на вещото лице-психолог, че пострадалият е с негативна нагласа към себе си и към вероятността да възвърне предишния си здравословен статус, както и че липсата на желание у него да заеме активна позиция за лечението си, е пречка за пълноценния оздравителен процес.

Настоящият състав на ВКС намира, че не следва да се допуска касационно обжалване на въззивното решение.

Поставеният в изложението по чл. 284 ал. 3 т. 1 ГПК материалноправен въпрос: „Относно критериите при определяне на конкретния размер на обезщетението по чл. 52 от ЗЗД”, е от значение за изхода на делото и попада в очертаното от чл. 280, ал. 1 ГПК приложно поле на касационния контрол. Въпреки това касационното обжалване не може да бъде допуснато, тъй като не е налице твърдяната от касатора допълнителна предпоставка за допускане на касация по чл. 280 ал. 1 т. 1 ГПК.

Не кореспондира с мотивите към въззивното решението твърдението на касатора, че значимият за делото правен въпрос е разрешен от въззивния съд в противоречие със задължителната практика на ВКС и в частност - че е решен в отклонение на разясненията, дадени в т. 11 ППВС 4/1968г. В посоченото Постановление е прието, че справедливото обезщетяване на неимуществените вреди, претърпени от пострадалото лице, означава да бъде определен от съда онзи точен паричен еквивалент на болките, страданията, неудобствата, емоционалните, физически и психически сътресения, които пострадалият е претърпял и които формират съдържанието на понятието „справедливост” по смисъла на чл. 52 ЗЗД. Въззивното решение не е постановено в противоречие с така изразеното становище, тъй като въззивният съд е определил размера на полагащото се в полза на касатора обезщетение за неимуществени вреди след съобразяване на указаните в ППВС № 4/1968 г. общи критерии и преценка на специфичните за делото факти, имащи значение за правилното приложение на въведения с чл. 52 ЗЗД принцип за справедливост. Съдът е обсъдил вида и характера на получените от К. А. увреждания, обема на търпените болки и страдания, времето на болнично и на амбулаторно лечение, прогнозата, свързана с възстановителния процес, както и въздействието на получените увреждания върху всекидневната дейност на пострадалия. В тази връзка определеното обезщетение за вредите, резултат от злополуката, станала през 2010г., е съобразено със задължителната практика на ВКС относно критериите за справедливост по чл. 52 ЗЗД.

Не може да се допусне касационно обжалване на въззивното решение и с оглед поставения от касатора втори материалноправен въпрос: „Може ли евентуалното нарушаване на правилата за движение по пътищата – чл. 21 ал. 1 и чл. 20 ал. 2 ЗДвП от страна на пострадалия, само по себе си да обуслови съпричиняване по смисъла на чл. 51 ал. 2 ЗЗД, независимо, че това не е в причинност с настъпването на вредоносния резултат?” Според задължителните указания в т. 1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010г. по т. д.№1/2009г. на ВКС, ОСГТК, допускането на касационно обжалване предпоставя с обжалваното решение въззивният съд да се е произнесъл по правен въпрос, обусловил правните му изводи по конкретния правен спор. В обжалваното решение въззивният съд е изложил мотиви в подкрепа на становището, че допуснатите от ищеца К. А. нарушения на чл. 21 ал. 1 и чл. 20 ал. 2 ЗДвП, са в пряка причинна връзка с вредоносния резултат, както по отношение и с оглед на неговото настъпване, така и спрямо размера на вредите. В тази връзка поставеният въпрос, включващ твърдение на касатора за липса на „причинност” между нарушението на правилата за движение от пострадалия и вредоносния резултат, не е обусловил правния извод за наличие на съпричиняване и не се явява значим за спора по смисъла на чл. 280 ал. 1 ГПК. Липсата на общата предпоставка по чл. 280 ал. 1 ГПК е достатъчно основание за недопускане на касация, без да се разглежда соченото допълнително основание по чл. 280 ал. 1 т. 1 ГПК. За пълнота на изложението следва да се отбележи, че нарушенията на правилата за движение по пътищата, свързани с управление на МПС от пострадал водач с превишена скорост или с несъобразена скорост, „сами по себе си могат да обусловят съпричиняване” и че представената от касатора съдебна практика, не е в противоречие с решаващите изводи на обжалваното решение относно приложението на чл. 51 ал. 2 ЗЗД.

На основание чл. 78 ал. 3 във вр. с чл. 78 ал. 8 ГПК касаторът следва да бъде осъден да заплати на ответника Гаранционен фонд юрисконсултско възнаграждение за изготвяне на отговора на касационната жалба в размер на сумата 1 716лв., представляваща 75% от минимално възнаграждение съгласно разпоредбата на чл. 9 ал. 3 от Наредба №1/2004г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения.

Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение №2080 от 29.10.2015г., постановено по в. гр. д.№ 2004/2015г. по описа на Софийски апелативен съд, г. о., ІІ състав.

ОСЪЖДА К. И. А. ЕГН [ЕГН] от [населено място],[жк]бл. 31 вх.В ет. 11 ап. 130 да заплати на Гаранционен фонд от [населено място], [улица], сумата 1 716лв. / хиляда седемстотин и шестнадесет лева/ - юрисконсултско възнаграждение за касационната инстанция.

ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: