Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на [фирма], ЕИК[ЕИК], със седалище и адрес на управление [населено място], [улица], чрез процесуалния си пълномощник, срещу решение № 2119 от 04.11.2015 г. по в. т.д. № 2066/2015 г. на Апелативен съд – София, с което е потвърдено решението на Окръжен съд – Благоевград по гр. д. № 452/2013 г. в обжалваната част, с която: дружеството е осъдено да заплати на [фирма] следните суми по договор за заем от 26.03.2012 г.: сумата 20 937.83 евро – главница за периода от м. юли 2012 г. до м. април 2015 г., ведно със законната лихва от 09.10.2013 г.; сумата 4 488 евро – рискова премия по чл. 4, ал. 4 от договора, за периода от 01.07.2012 г. до 01.04.2015 г. и сумата 9 422.02 лв. – неустойка за забава по чл. 17, ал. 1 от договора за периода от 02.07.2012 г. до м. декември 2012 г., като е потвърдено и определението на Окръжен съд – Благоевград от 05.02.2015 г., постановено по реда на чл. 248 ГПК, с което е отхвърлено искането на [фирма] за намаляване на присъденото в полза на ищеца адвокатско възнаграждение, на основание чл. 78, ал. 5 ГПК.

В жалбата се поддържат касационни доводи за неправилност на атакуваното въззивно решение, на основанията по чл. 281, т. 3 от ГПК, които са подробно мотивирани. Изразява се несъгласие с изводите на решаващия състав за валидност на неустоечната клауза и на клаузата, предвиждаща рискова премия, както и за настъпила предсрочна изискуемост на цялата сума по договора за заем. По съображения, изложени в жалбата, се иска отмяна на въззивното решение и връщане на делото за ново разглеждане, или постановяване на решение по същество, с което да се отхвърлят изцяло исковите претенции, с присъждане на разноски за всички инстанции.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК искането за допускане на касационно обжалване е основано на следните въпроси: 1. Длъжен ли е съдът да обсъди всички наведени във въззивната жалба възражения на въззивника; 2. Когато въззивната инстанация препраща към мотивите на първоинстанционния съд, това дерогира ли изискването на чл. 236, ал. 2 ГПК за мотивиране на въззивното решение, и разпоредбата на чл. 272 от ГПК освобождава ли въззивната инстанция от задължението да се произнесе по наведените във въззивната жалба оплаквания; 3. В противоречие с добрите нрави ли се явява неустойка, уговорена при условия като в процесния случай; 4. Възможно ли е уговарянето на предсрочна изискуемост в отклонение от чл. 71 ЗЗД при договор за заем, подчинен на правилата на чл. 240 и сл. ЗЗД и допустимо ли е автоматично настъпване на предсрочна изискуемост при договор за заем и 5. Възможно ли е уговарянето на рискова премия при договор за заем за потребление или такава клауза е нищожна поради противоречие със закона, респ. поради невъзможен предмет. По първите три въпроса се поддържа допълнителната предпоставка по т. 1 на чл. 280, ал. 1 ГПК, с позоваване на приложена към жалбата задължителна практика, а по въпроси № 4 и № 5 – на т. 3 на чл. 280, ал. 1 ГПК.

Ответникът по касация не е изразил становище.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, второ отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на касатора по чл. 280, ал. 1 ГПК, приема следното:

Касационната жалба е подадена от надлежна страна срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, в рамките на преклузивния срок по чл. 283 ГПК.

За да постанови обжалваното решение въззивният съд е приел за установено по категоричен начин превеждането на заемната сума от заемодателя и удостовереното, с подписване на договора, получаване на сумата от заемателя. В тази насока е отчетено съдържанието на § 8, раздел от раздел осми от договора, с извод, че договорът има характер и на разписка по см. на чл. 77 ЗЗД, а получаването на заемната сума се потвърждава и от обективираното в анекс от 01.07.2012 г. признание на заемателя за непогасеното му задължение по процесния договор за заем.

Решаващият съдебен състав е преценил доказателствата във връзка с извършените от дружеството – заемател плащания по договора, установени и от счетоводната експертиза, при разграничаване на извършени плащания, относими към други договори, както е отразено и в представените от ответника /сега касатор/ платежни нареждания.

За неоснователно е прието възражението за нищожност на договорните клаузи за рискова премия и възнаградителна лихва поради прекомерност и като противоречащи на добрите нрави. Становището на въззивния съдебен състав е мотивирано с характера на рисковата премия, съставляваща част от дължимата от заемателя възнаградителна лихва, за което последният е бил предварително информиран и се е съгласил с условията на заема – броя и размера на погасителните вноски, дължимите лихви и такси.

Отхвърлени са и възраженията на дружеството заемател за нищожност на уговорената в договора неустойка за забава в размер на 0.25 % за всеки ден забава върху просрочената сума поради противоречие на добрите нрави. Съобразявайки задължителните указания в Тълкувателно решение № 1/15.06.2010 г. на ОСТК на ВКС за релевантните към преценката за валидност на неустоечната клауза обстоятелства, е направен извод, че неустойката не излиза извън обезпечителната и обезщетителната й функции, договорена е в рамките на предвидената в чл. 9 ЗЗД свобода на договаряне и има за цел евентуално да санкционира неизправния заемател. Решаващият съдебен състав се е позовал и на практика на ВКС, постановена по реда на чл. 290 ГПК.

За неоснователна е счетена частната жалба срещу определението на първата инстанция от 05.02.2015 г., с което е отхвърлена молбата на [фирма] за изменение на решението в частта за разноските. Прието е, че присъдените в полза на ищеца разноски в размер на 3 600 лв., съставляващи заплатено адвокатско възнаграждение действително надхвърля по-малко от два пъти минималното възнаграждение по Наредба № 1/2004 г., но с оглед фактическата и правна сложност на делото липсва основание за неговото намаляване.

Настоящият съдебен състав намира, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване.

По поставените процесуалноправни въпроси, свързани със задължението на въззивния съд да обсъди оплакванията във въззивната жалба и да мотивира решението си съобразно изискванията по чл. 236, ал. 2 ГПК, липсват данни за допуснато отклонение от задължителната практика на ВКС, на която се позовава касаторът. Видно от мотивите на атакувания съдебен акт е, че въззивният съдебен състав е използвал процесуалната възможност за препращане към мотивите на първоинстанционния съд, при констатация за идентичност на оплакванията и доводите на дружеството – заемател, с възраженията и доводите, обективирани в отговора на исковата молба.

Формулираните въпроси под № 3 и № 5 са относими изцяло към правилността на въззивното решение, съответно към основанията по чл. 281, т. 3 ГПК, поддържани в касационната жалба. Отговорът на тези въпроси е предпоставен от преценката на конкретните договорни клаузи и доказателствата по спора, която е осъществена от решаващия съд, чиято законосъобразност и обоснованост е извън предмета на производството по селекция на касационните жалби. В този смисъл е и задължителното тълкуване на процесуалния закон, дадено в т. 1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, което настоящият съдебен състав съобразява.

Въпросите, касаещи предсрочната изискуемост /част от въпрос № 3 и въпрос № 4/ също не попадат в обхвата на общия селективен критерий по чл. 280, ал. 1 ГПК, доколкото по тях липсва формирана правна воля в атакувания съдебен акт.

Предвид недоказаността на общата предпоставка за достъп до касация, не следва да се преценяват допълнителните предпоставки по т. 1 и т. 3 на чл. 280, ал. 1 ГПК.

Предвид горното, Върховният касационен съд, състав на Търговска колегия, второ отделение

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на решение № 2119 от 04.11.2015 г. по в. т.д. № 2066/2015 г. на Апелативен съд – София.

Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: