Производството е по реда на чл. 208 - 228 от Административнопроцесуалния кодекс (АПК).

Образувано е по касационна жалба, подадена от Д.К чрез процесуален представител срещу решение № 145 от 28.09.2017 г., постановено по административно дело № 150/2017 г. от Административен съд Сливен, с което е отхвърлена жалбата ѝ против решение № 117/28.03.2017 г. на Комисията за защита от дискриминация. По наведени доводи за неправилност на решението, като постановено при неправилно приложение на закона и като необосновано се иска отмяната му. В представени подробни писмени бележки са изложени допълнителни съображения в подкрепа на наведените в касационната жалба доводи.

Ответниците по касационната жалба - Комисия за защита от дискриминация (КЗД), Държавна агенция за закрила на детето и Министъра на образованието и науката не изпращат процесуален представител и вземат становище по жалба.

Ответниците по касационната жалба - Началникът на Регионално управление на образованието (РУО)- Сливен и Директорът на ПГПЗЕ "З. С" - Сливен, чрез процесуалния им представител в съдебно заседание и в представени писмени отговори на касационната жалба изразяват становище за нейната неоснователност и молят обжалваното решение да бъде оставено в сила, като им бъдат присъдени и направените деловодни разноски.

Ответникът по касационната жалба - Дирекция "Вероизповедания" при Министерски съвет, не изпраща процесуален представител и не взема становище по жалбата, изпраща писмените си отговори изпратени до КЗД и Административен съд Сливен.

Прокурорът от Върховната административна прокуратура дава мотивирано заключение за неоснователност на касационната жалба.

Върховният административен съд (ВАС), състав на Пето отделение, при извършената служебно проверка на атакуваното решение по реда на чл. 218, ал. 2 АПК и предвид наведените в касационната жалба доводи, приема за установено следното:

Обжалваното решение е валидно и допустимо – постановено от компетентния съд, след надлежно сезиране с жалба от активно легитимирана страна против административен акт, засягащ негови права и интереси.

Първоинстанционният съд, след извършената пълна проверка за законосъобразност приема, че оспореният пред него административен акт е издаден от компетентен орган, в предвидената от закона форма, при спазване на предвидените в закона административнопроизводствени правила и в съответствие на материалния закон и неговата цел.

Административното производство е образувано пред КЗД по жалба, в която са изложени твърдения за осъществена дискриминация по признак „религия“ доколкото със заповед № РД-09-1330 от 18.09.2015 г. на Министъра на образованието и науката са зачетени правата единствено на учениците с мюсюлманско вероизповедание и са дискриминирани всички останали вероизповедания, посочени в решение № 814/11.12.2014 г. на Министерски съвет, с което са определени дните за религиозни празници на вероизповеданията, различни от източноправославното, през 2015 г., включително и на учениците от [вероизповедание].

С постановеното по образуваната пред КЗД преписка № 115/2016 г. решение № 117/28.03.2017 г. административният орган приема за установено, че Министърът на образованието и науката, Началникът на РУО - Сливен и Директорът на ГПЗЕ „З. С“ не са осъществили дискриминация спрямо Д.К.

С обжалваното пред настоящата инстанция решение Административен съд – Сливен за да остави в сила обжалвания пред него акт е извършил обстоен анализ на доказателствата, при което приема, че в случая самото ръководството на [вероизповедание] не е инициирало предложение до Министъра на образованието за издаване на заповед, аналогична на тази, издадена относно учениците с мюсюлманско вероизповедание, при което не би могло да се вменява бездействие от страна на министъра, а от друга при наличието на решението на МС издаването на нарочен акт за всяко от вероизповеданията не представлява нарушение на забраната за дискриминация. Решението е правилно и обосновано.

Няма спор по фактическа обстановка по делото, която правилно е установена от първоинстанционния съд, като въз основа на нея подробно и аргументирано са изложени изводите на съда, които се споделят от настоящата инстанция.

Съгласно чл. 13 от Конституцията на Р. Б (КРБ) вероизповеданията са свободни, а религиозните институции са отделени от държавата. В ал. 3 на цитирания текст от Основния закон е посочено, че традиционната религия в Р. Б е източноправославното вероизповедания.

При това в чл. 154, ал. 1 от Кодекса на труда (КТ) като официални празници са посочени 24 декември - Бъдни вечер, 25 и 26 декември - Р. Х; Велики петък, Велика събота и Великден - неделя и понеделник, които в съответната година са определени за празнуването му – т. е. общо пет или по-малко работни дни в годината са определени като празнични, свързани с традиционното за страната вероизповедание. В ал. 2 от цитирания законов текст е посочено, че в случаите когато официалните празници по ал. 1, с изключение на Великденските празници (които винаги съвпадат с дните петък, събота и неделя), съвпадат със събота и/или неделя, първият или първите два работни дни след тях са неприсъствени.

В разпоредбите на чл. 136 КТ е прието, че работната седмица в РБ е петдневна, при което обичайно за страната, при изключения свързани с особености на производствения процес, съботния ден, включително и за училищата в страната е неработен.

При така изложената законодателна уредба следва извод, че съботният ден поначало е почивен за цялата страна, при което спазване на правилата на вероизповеданието [вероизповедание] не се нарушава.

Същевременно в разпоредбата на чл. 91, ал. 1 и ал. 2 от тогава действащия Правилник за прилагане на ЗНП (ЗАКОН ЗА НАРОДНАТА ПРОСВЕТА) е предвидено, че учебни дни може да се определят за неучебни или неучебни дни за учебни със заповед на министъра на образованието и науката, а в случай на разместване на почивните дни през годината на основание чл. 154, ал. 2 КТ, съгласно чл. 93а, ал. 2 от Правилника обявените почивни дни са неучебни за учениците, съответно обявените работни дни са учебни дни, освен когато учениците са във ваканция. Аналогична е и сега действаща уредба, дадена в чл. 105 от Закон за предучилищното и училищно възпитание.

Предвид равнопоставеността на всички религии, в съответствие с цитираната по – горе конституционна уредба и особеностите на отделните вероизповедания в чл. 173, ал. 2 и ал. 3 КТ на работниците и служителите, които изповядват вероизповедание, различно от източноправославното, работодателят е задължен да разрешава по техен избор ползване на част от годишния платен отпуск или неплатен отпуск по чл. 160, ал. 1 КТ за дните на съответните религиозни празници, но не повече от броя на дните за източноправославните религиозни празници по чл. 154, като дните за религиозните празници на вероизповеданията, различни от източноправославното, се определят от Министерския съвет по предложение на официалното ръководство на съответното вероизповедание.

В конкретния случай – за 2015 г. това е сторено с решение № 814/11.12.2014 г., в което за общо 12 нетрадиционни за страната вероизповедания са определени конкретно дните за техните религиозни празници, като по т. 6 за [вероизповедание] са определени четири съботни дни, ако според трудовия договор или акта за назначаването им са задължени да работят в тези дни.

Посочената нормативна уредба въвежда принципа на равно третиране на всички вероизповедания по отношение на възможността изповядващите ги да празнуват своите религиозни празници при спазване на принципа за равнопоставеност.

При определяне на конкретните празнични дни за религиозни празници за тези вероизповедания в цитираното по – горе решение на МС е спазен принципът по чл. 173 КТ, включително и за конкретното вероизповедание, за което са определени 4 съботни дни, ако същите са работни.

При това посочената нормативна уредба относно определяне на празнични дни намира приложение и в образователния процес, доколкото същият се осъществява от учители, за които намират приложение разпоредбите на КТ и съответно е относим и към обучаваните ученици.

В случая жалбодателката твърди, че изповядващите вероизповедание [вероизповедание] са неравно третирани в сравнение с тези, изповядващи мюсюлманско вероизповедание с издаването на заповед № РД 09-1330/18.09.2015 г. на Министъра на образованието и науката, с която на основание цитираното по – горе решение на МС са определени като неучебни дните на 23 и 24 септември 2015 г. за учениците, които изповядват мюсюлманско вероизповедание.

Посочените в заповедта дати обаче фигурират и по т. 2, б. „б“ в решението на МС, при което с нея не са създадени различни правила от тези по решението на МС, а съгласно чл. 93а, ал. 2 от Правилник за прилагане на ЗНП (ЗАКОН ЗА НАРОДНАТА ПРОСВЕТА) в случаите на разместване на почивните дни през годината на основание чл. 154, ал. 2 КТ обявените почивни дни са неучебни за учениците, съответно обявените работни дни са учебни дни, освен когато учениците са във ваканция, при което със заповедта, с която се твърди, че е осъществена забраната за дискриминация не се създават правила, различни от тези в решението на МС - не се увеличават празничните дни за изповядващите мюсюлманско вероизповедание и неучебните дни за тази категория ученици.

В конкретния случай от доказателствата по делото се установява, че твърденията на жалбодателката не са свързани с възможността ѝ да спазва Основните вярвания на [вероизповедание] по т. 20 в самия съботен ден, а в обстоятелството, че според тези правила съботния ден започва от залез слънце в петъчния ден и продължава до залез слънце в съботния ден, при което същата не може да спазва това вярване всеки учебен петък в часовете след залез слънце.

Удовлетворяването на подобно искане обаче би представлявало по – благоприятно неравно третиране на жалбодателката, както и на останалите изповядващи тази религия ученици в сравнение с останалите учениците, както за изповядващите традиционното за РБ вероизповедание, а също и за тези изповядващи, което и да е друго такова.

Съгласно чл. 4, ал. 2 от ЗНП (ЗАКОН ЗА НАРОДНАТА ПРОСВЕТА), действал към момента, за който се твърди, че е осъществено неравно третиране на жалбодателката – 2015 г. и чл. 3, ал. 2, т. 4 от сега действащия Закон за предучилищното и училищно възпитание ограничения или привилегии, основани на раса, народност, пол, етнически и социален произход, вероизповедание и обществено положение при осъществяване на правото на образование на гражданите са недопустими.

При това цитираните разпоредби са в синхрон с разпоредбата на чл. 4 от ЗЗДискр (ЗАКОН ЗА ЗАЩИТА ОТ ДИСКРИМИНАЦИЯ), предвиждаща забрана за всяко по -неблагоприятно третиране на основата на признаците, изброени в него, включително и по признак религия или вяра.

От така установените факти и приложимата нормативна уредба следва извод, че в случая действията на ответниците – Директора на ПГПЗЕ „З. С“ – Сливен и Началника на Регионално управление на образованието в Сливен са в съответствие с нормата на чл. 29, ал. 2 от ЗЗДискр (ЗАКОН ЗА ЗАЩИТА ОТ ДИСКРИМИНАЦИЯ), предвиждаща задължение за ръководителя на обучаваща институция да предприема ефективни мерки за предотвратяване на всички форми на дискриминация на учебното място от страна на лице от педагогическия или непедагогическия персонал или от учащ се.

По така изложените мотиви, настоящият съдебен състав на ВАС намира, че обжалваното решение е постановено при правилно приложение на закона и следва да бъде оставено в сила, като постановено при отсъствие на касационни основания за отмяна.

Наведените от жалбодателката доводи относно постановяване на решението при неправилно приложение на материалния закон са неоснователни по изложените по-горе мотиви, а направените искания за обсъждане на поставените в писмените бележки въпроси не касаят конкретния спор, при което са неотносими към предмета на делото и не следва да бъдат обсъждани.

При този изход на делото, при липсата на възражение за прекомерност и на основание чл. 142, ал. 4 АПК касационния жалбодател следва да бъде осъден да заплати на ответника – Директора на ПГПЗЕ „З. С“ – Сливен направените деловодни разноски в размер на 500 лв.

По изложените съображения и на основание чл. 221, ал. 2 АПК, Върховният административен съд, Пето отделение

РЕШИ:

ОСТАВЯ В СИЛА решение № 145 от 28.09.2017 г. по административно дело № 150/2017 г. от Административен съд Сливен.

ОСЪЖДА Д.К, с ЕГН [ЕГН], от [населено място], [улица] да заплати на Директора на ГПЗЕ „З. С“ – Сливен – Е.К деловодни разноски в размер на 500 (петстотин) лева.

Решението е окончателно.