Производството е по чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс.

Образувано е по касационна жалба на М. Ж. срещу решение № 4847 от 11.09.2020 г. по адм. дело № 3223/2020 г. на Административен съд – София-град.

С решение № 4847 от 11.09.2020 г. по адм. дело № 3223/2020 г. Административен съд – София-град е осъдил Комисия за защита от дискриминация да заплати на М. Ж. сумата 500лв., представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди в периода от 07.11.2018 г. до 28.02.2020 г., в резултат на отменен административен акт – решение № 427/31.10.2018 г., постановено от Комисията за защита от дискриминация и е отхвърлил искът за разликата над 500 лв. до пълния претендиран размер от 1500 лв. като неоснователен.

Съдът е върнал исковата молба на М. Ж. в частта, с която е поискала Комисията за защита от дискриминация да й заплати обезщетение за имуществени вреди в размер на сумата 720лв., представляваща разноски за адвокатско възнаграждение, направени в административното производство по преписка 73/2018 г. по описа на КЗД, както и за сумата в размер на 120лв., представляваща разликата в заплатеното от ищцата възнаграждение за адвокат и присъденото с решение, постановено по адм. дело № 12774/2018 г. по описа на АССГ и е прекратила производството в тази част.

Касационната жалбоподателка обжалва решението в частта, с която е отхвърлен искът й за неимуществени вреди и е върната исковата й молба в частта, с която е претендирала имуществени вреди, както и е осъдена да заплати разноски в размер на 30лв. държавна такса за първоинстанционното производство. Поддържа, че решението в обжалваните части е неправилно поради постановяването му при неправилно приложение на материалния закон и иска да се отмени, като се уважат изцяло исковите й претенции и й се присъдят сторените разноски по делото.

Ответникът по касационната жалба – Комисията за защита от дискриминация, чрез процесуалния си представител, в представения писмен отговор и пледоария по същество, изразява становище, че обжалваното решение е правилно и не са налице касационни основания за отмяната му.

Прокурорът от Върховната административна прокуратура дава мотивирано заключение за неоснователност на касационната жалба.

Върховният административен съд, състав на пето отделение, като прецени доказателствения материал по делото, доводите и възраженията на страните, намира, че касационната жалба е процесуално допустима като подадена в законния срок и от надлежна страна. За да се произнесе по съществото й, приема следното:

М. Ж. е предявила искове с правно основание чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ (ЗАКОН ЗА ОТГОВОРНОСТТА НА ДЪРЖАВАТА И ОБЩИНИТЕ ЗА ВРЕДИ), за присъждане на обезщетение за претърпени имуществени вреди в размер на 840лв. и неимуществени вреди в размер на 1500лв., ведно със законната лихва за забава върху сумите, считано от 28.02.2020 г. до окончателното им изплащане, срещу Комисията за защита от дискриминация. Съдът е установил от фактическа страна следното:

С решение № 427 от 31.10.2018 г. по преписка № 73/2018 г. Комисията за защита от дискриминация е установила, че М. Ж., в качеството й на регионален мениджър в „А 1 България“ ЕАД, е извършила акт на дискриминация под формата на тормоз по смисъла на чл. 5 във вр. § 1, т. 1 от ДР на ЗЗДискр (ЗАКОН ЗА ЗАЩИТА ОТ ДИСКРИМИНАЦИЯ), на основата на признака „лично положение“ по отношение на М. М., с което е нарушила забраната по чл. 4, ал. 1 ЗЗДискр. и на основание чл. 78, ал. 1 ЗЗДискр. й е наложила административно наказание – глоба в размер на 250лв.

С решение № 3833 от 06.06.2019 г. по адм. дело № 12774/2018 г. Административен съд – София град е отменил по жалбата на М. Ж. решение № 427 от 31.10.2018 г. по преписка № 73/2018 г. на КЗД, както и наложеното й административно наказание. С оглед изхода на спора административният съд е осъдил Комисията за защита от дискриминация да заплати на М. Ж. направените разноски пред съда в размер на 600лв. за адвокатско възнаграждение. В мотивите на решението съдът е обсъдил направеното възражение от ответната страна за прекомерност на претендираните разноски. Посочил е, че съгласно представения от страната договор за правна помощ и съдействия, М. Ж. е заплатила 720лв. с включено ДДС на представлявалия я адвокат. Намерил е, че делото не се отличава с голяма фактическа и правна сложност, поради което е уважил направеното възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение и е редуцирал същото до присъдения с диспозитива размер от 600лв.

С определение № 4913 от 01.07.2019 г. по адм. дело № 12774/2018 г. на АССГ, в производство по чл. 248, ал. 1 ГПК вр. чл. 144 АПК, съдът е отхвърлил искането на М. Ж. за изменение на решение № 3833 от 06.06.2019 г. в частта за разноските

С решение № 3207 от 28.02.2020 г. по адм. дело № 9527/2019 г. Върховният административен съд, състав на пето отделение, е оставил в сила решение № 3833 от 06.06.2019 г. по адм. дело № 12774/2018 г. Административен съд – София град.

Съдът е събрал гласни доказателства в хода на съдебното производство, които е кредитирал като обективни и достоверни. От показанията на разпитаните свидетели – колеги на ищцата, е приел за установено, че служителката е преживяла тежко воденото срещу нея производство пред Комисията за защита от дискриминация, имала е притеснения, че ще загуби работата си и, че е накърнен авторитетът й на работното място.

При тези фактически установявания, съдът е приел от правна страна, че искът на М. Ж. за присъждане на обезщетение за имуществени вреди в размер на 720лв., представляващи разноски за адвокатско възнаграждение за процесуално представителство и защита в производството пред административния орган, е недопустим. Изложил е съображения, че възстановяване на заплатено адвокатско възнаграждение в хода на административното производство не може да се реализира под формата на иск за обезщетение по реда на чл. 203, ал. 1 АПК във вр. чл. 1, ал. 1 ЗОДОВ. В тази насока съдът е счел, че направените разходи от ищцата в административното производство са по повод защитата й срещу подадената жалба от физическото лице М. М. с оплакване за осъществен тормоз на работното място от ищцата, в качеството й на регионален мениджър в „А 1 България“ ЕАД (правоприемник на „Мобилтел“ ЕАД), т. е. разходите не са направени за защита срещу незаконосъобразни актове, действия или бездействия на административния орган. Съдът е посочил, че действително решението на Комисията за защита от дискриминация е отменено от съда като незаконосъобразно, но разноските във връзка с отмяната му са възстановени в съдебното производство. На следващо място, съдът е приел, че адвокатското възнаграждение в административното производство е било заплатено преди постановяване на незаконосъобразния административен акт, поради което не е налице пряка причинна връзка между решението на КЗД и вредата. По съображения, че искът по чл. 203, ал. 1 АПК е допустим за разглеждане, съгласно чл. 204, ал. 1 АПК, само след отмяна на административния акт по съответния ред, съдът е достигнал до извод, че в тази част исковата молба е недопустима.

Съдът е приел, че искът за присъждане на обезщетение за претърпени имуществени вреди в размер на 120лв., представляващи разликата между действително направените разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 720лв. в съдебното производство по оспорване на решение № 427 от 31.10.2018 г. по преписка № 73/2018 г. на КЗД също е недопустим. Подчертал е, че съдът вече се е произнесъл за разликата между заплатения адвокатски хонорар в размер на 720, 00лв. и присъдения размер 600, 00лв. и пререшаването на този спор е недопустимо. Посочил е, че искът за присъждане на обезщетение за имуществени вреди в размер на сумата 120, 00 лв., представляваща разлика в заплатеното възнаграждение за адвокат и присъденото с решението на АССГ е недопустим и поради това, че за присъждане на разноски по административни дела е предвиден друг ред в АПК и ГПК, който е различен от този по ЗОДОВ.

По претенцията за присъждане на обезщетение за претърпени неимуществени вреди съдът е приел, че е частично основателна. Посочил е, че са налице предпоставките за присъждане на претендираното обезщетение – с влязло в сила решение административният акт на Комисията за защита от дискриминация е отменен като незаконосъобразен, ищцата е претърпяла неимуществени вреди, доказани от събраните гласни доказателства, които са в пряка причинна връзка с отмененото незаконосъобразно решение на комисията. Съдът е приел, че съгласно чл. 52 ЗЗД, справедливият размер на обезщетението, с оглед интензитета на неблагоприятното въздействие върху ищцата от незаконосъобразния акт, възлиза на 500лв. При тези съображения е присъдил в полза на ищцата сумата 500лв., обезщетение за неимуществените вреди, като в тази част решението е влязло в сила. За разликата до пълния претендиран размер искът е отхвърлен като неоснователен.

Върховният административен съд намира, че касационната жалба е частично основателна по отношение на претенцията на касаторката за присъждане на обезщетение за имуществени вреди в размер на 720лв., представляващи разноски в производството пред административния орган. Съображенията за това са следните:

Съдът е установил правилно релевантните фактическите обстоятелства по делото, но неправилно е приел, че претенцията за имуществени вреди в размер на 720лв. е недопустима.

В Административнопроцесуалния кодекс и в специалния ЗЗДискр (ЗАКОН ЗА ЗАЩИТА ОТ ДИСКРИМИНАЦИЯ) не са предвидени ред и основания за заплащане на направените разноски от участниците в административното производство при отмяна на административния акт като незаконосъобразен от по-горестоящия административен орган или от съда. Съдържащата се уредба в чл. 47, ал. 2, изр. 2-ро АПК във вр. с чл. 70 ЗЗДискр. и чл. 53 ЗЗДискр. е относима към правомощието на административния орган да се произнесе по разноските в административното производство, но в общия процесуален закон и приложимия специален закон не е предвидена възможност при оспорване на акта пред съда, съдът при отмяна на обжалвания акт да реши въпроса за разноските на страните в административното производство. Според трайно установената съдебна практика, налице е законова празнота, поради което за страната, направила разноски в административното производство остава единствено възможността да претендира като претърпени вреди направените разноски в производството по издаване на отменения от съда административен акт по реда на чл. 1, ал. 1 ЗОДОВ - друг ред за защита не съществува и не е налице хипотезата на чл. 8, ал. 3 ЗОДОВ, която изключва прилагането на този закон. Аргументи в тази насока се извеждат и от ТР № 1 от 15.03.2017 г. по т. д. № 2/2016 г. на Върховния административен съд, съгласно което при предявените пред административните съдилища искове по чл. 1, ал. 1 ЗОДОВ за имуществени вреди от незаконосъобразни наказателни постановления, изплатените адвокатски възнаграждение в производството по обжалването и отмяната им представляват пряка и непосредствена последица по смисъла на чл. 4 от този закон. В тази връзка в съдебната практика се приема, че пряката причинно-следствена връзка между незаконосъобразния акт и вредата съществува не само когато вредата произтича пряко от акта, но и когато актът е създал единствените условия, които са породили необходимостта от правна защита и разходите по осъществяването й. Доколкото имуществената вреда представлява намаление на имуществото на едно лице под формата на претърпени загуби и/или пропуснати ползи, то в случая е налице имуществена вреда за ищцата, произтекла от платеното адвокатско възнаграждение и начисления върху него данък.

Поради изложеното, касационната инстанция намира, че са налице всички предпоставки за търсене на отговорността на държавата за претърпени имуществени вреди в резултат от отменения като незаконосъобразен административен акт, а именно: 1. незаконосъобразен административен акт - решение на Комисията за защита от дискриминация, което е отменено с влязло в сила съдебно решение по оспорване на ищцата; 2. вреда от отменения административен акт - разноски за платено адвокатско възнаграждение във връзка с осъществената адвокатска защита пред административния орган и 3. причинно-следствена връзка между отменения незаконосъобразен акт и изплатеното адвокатско възнаграждение. Адвокатската защита е конституционно гарантирана в чл. 56 от Конституцията на РБ. Правото на защита е признато като основно всеобщо и лично право на гражданите като средство за защита на други техни нарушени или застрашени права или законни интереси – решение № 3 от 17.05.1994 г. по конст. дело № 1/1994 г. на КС на РБ. В същото решение Конституционният съд подчертава, че: „Изобщо проявните форми на правото на защита на гражданите по чл. 56 от Конституцията, когато са застрашени или нарушени техни права и законни интереси, могат да бъдат различни в зависимост от това, къде правото на защита се реализира. То е предоставено на всеки гражданин и може да бъде упражнено и пред държавни учреждения, включително и със съдействието на защитник.“ Разходите по осъществената адвокатска защита пред административния орган са необходимо-присъщи за упражняване на правото на защита. Ето защо, липсата на нормативна уредба, която урежда възможността да се възстановяват разноските за защитата не може да бъде причина да се ограничи правото на защита на участниците в административното производство като се отрече правото им да претендират репариране на разходите, свързани с ангажиране на адвокат, довели до намаляване на имуществения им патримониум. В случая ищцата е ангажирала адвокат да я представлява в административното производство пред Комисията за защита от дискриминация за да защити позицията си, че не е нарушила забраната за дискриминация под формата на тормоз по см. на чл. 5 ЗЗДискр. и да не бъде санкционирана с предвиденото в закона административно наказание. Поради това направените разходи за адвокатско възнаграждение в производството по издаване на отменения от съда като незаконосъобразен административен акт представляват имуществена вреда, която следва да бъде обезщетена от административния орган. Обжалваното решение в тази част следва да се отмени поради неправилно приложение на материалния закон. Трябва да се посочи, че независимо, че съдът е постановил връщане на исковата молба и е прекратил производство по делото в тази част, правните мотиви за този резултат са всъщност относими към съществото на спора. Поради това и по изложените по-горе съображения касационната инстанция намира, че спорът е изяснен от фактическа и правна страна, поради което следва да се постанови друго решение по същество като се осъди Комисията за защита от дискриминация да заплати на М. Ж. сумата 720лв., обезщетение за претърпени имуществени вреди от отмененото решение № 427 от 31.10.2018 г. по преписка № 73/2018 г. на КЗД, ведно със законната лихва, считано от 28.02.2020 г. до окончателното й изплащане.

В останалата обжалвана част решението на първоинстанционния съд е правилно и не са налице касационни основания за отмяната му.

В чл. 1, ал. 1 ЗОДОВ е предвидено, че държавата и общините отговарят за вредите, причинени на граждани и юридически лица от незаконосъобразни актове, действия или бездействия на техни органи и длъжностни лица при или по повод изпълнение на административна дейност, както и за вредите, причинени от действието на отменени като незаконосъобразни или обявени за нищожни подзаконови нормативни актове. Съгласно чл. 203, ал. 1 АПК, исковете за обезщетения за вреди, причинени на граждани или юридически лица от незаконосъобразни актове, действия или бездействия на административни органи и длъжностни лица, се разглеждат по реда на тази глава. Предпоставките за допустимост на исковете са уредени в чл. 204, ал. 1 - 4 АПК.

Съдът правилно е приел, че в случая претендираните имуществени вреди в размер на 120лв. не произтичат от отмененото решение на Комисията за защита от дискриминация. Сумата от 120лв. представлява разликата между действително заплатеното адвокатско възнаграждение от ищцата на упълномощения от нея адвокат в хода на съдебното производство и присъденият от съда намален размер на също при условията на чл. 78, ал. 5 ГПК във вр. чл. 144 АПК.Оорността на страните за разноски по воденето на дело пред съда е в зависимост от изхода на спора и те могат да се претендират само в рамките на съдебното производство, в което са направени. Съдът, който е сезиран със спора решава и въпроса за разноските в съответствие с изхода на делото. В случая съдебният спор за законосъобразност на решение № 427/31.10.2018 г. по преписка № 73/2018 г. на КЗД е приключил с влязло в сила решение, с което съдът се е произнесъл и в частта за разноските. Недопустимо е в производство по чл. 203, ал. 1 АПК вр. чл. 1, ал. 1 ЗОДОВ да се иска преразглеждане на влязлото в сила съдебно решение, с което съдът е разрешил правния спор по законосъобразност на решение № 427/31.10.2018 г. по преписка № 73/2018 г. на КЗД и акцесорният въпрос с дължимите разноски на страните в производството. Поради това първоинстанционният съд правилно е приел, че претендираните вреди произтичат от акт на съда и са резултат на правораздавателна, а не от административна дейност. В този контекст съдът правилно е приел, че исковата претенция е недопустима, поради което и на основание чл. 130 ГПК във вр. чл. 144 АПК е постановил връщане на исковата молба и е прекратил производството по делото в тази част.

Неоснователни са доводите и възраженията в касационната жалба срещу решението на първоинстанционния съд, в частта, с която е отхвърлена исковата претенция за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди за разликата над 500лв. до пълния претендиран размер от 1500лв.

Съдът правилно е преценил, че негативното въздействие върху ищцата не надхвърля обичайното в тези случаи. Не се подкрепят от данните по делото твърденията на касаторката за интензивно негативно въздействие за продължителен период от време. Административното производство е проведено своевременно, както и съдебното производство е приключило в рамките на процесуалните срокове. Показанията на разпитаните свидетели са преценени коректно от съда, който правилно ги е кредитирал като обективни и достоверни. Правилно съдът е приел, че са налице елементите на фактическия състав по чл. 1, ал. 1 ЗОДОВ – налице е отменен незаконосъобразен административен акт, който е в каузална връзка с вредоносния резултат, за който ищцата претендира обезщетение. Въз основа на установеното от свидетелите съдът правилно е отчел емоционалното състояние и степента на неблагоприятния ефект върху ищцата от отменения административен акт и в съответствие с правилото на чл. 52 ЗЗД, е определил следващото се обезщетение за претърпените от касаторката неимуществени вреди в размер от 500лв. Решението в тази част е правилно и следва да се остави в сила.

С оглед изхода на спора и своевременно заявените претенции за заплащане на разноски от страните, Комисията за защита от дискриминация следва да заплати на М. Ж. разноски в размер на 281, 73лв. съразмерно с уважената част на иска за имуществени вреди за касационната инстанция и 411лв. за първоинстанционното производство, общо 692, 73лв. Възражението за прекомерност на адвокатското възнаграждение за касационната инстанция е неоснователно, същото е в размер близък до минималния, поради което не следва да се намалява. М. Ж. следва да заплати на Комисията за защита от дискриминация разноски в размер на 60, 86лв. съразмерно с отхвърлената част на исковите претенции за касационната инстанция. При това положение, Комисията за защита от дискриминация следва да заплати на М. Ж. разноски по компенсация в размер 220, 87лв. и 411лв. разноски за първата инстанция. Касационната жалбоподателка е внесла държавна такса за касационната инстанция 5лв., вместо 10лв, съгласно чл. 18, ал. 3 във вр. чл. 2а, т. 1 от Тарифа за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК (Г. П. К). С оглед изхода на спора касаторката не следва да довнася държавна такса за касационната инстанция и не й се дължат разноски в тази част. Неправилно административният съд е осъдил ищцата да заплати държавна такса в размер на 30лв., вместо 20 лв. – по 10лв. за всеки от предявените искове за имуществени и неимуществени вреди, поради което решението в тази част следва да се отмени за разликата над 20лв.

Водим от горното, Върховният административен съд, пето отделение,

РЕШИ:

ОТМЕНЯ решение № 4847 от 11.09.2020 г. по адм. дело № 3223/2020 г. на Административен съд – София-град, в частта, с която е върната исковата молба на М. Ж. срещу Комисията за защита от дискриминация за присъждане на обезщетение за претърпени имуществени вреди в размер на 720лв. и е прекратено производството по делото в тази част и вместо него постановява:

ОСЪЖДА Комисията за защита от дискриминация да заплати на М. Ж. сумата 720лв., представляваща обезщетение за претърпени имуществени вреди, причинени от решение № 427 от 31.10.2018 г. по преписка № 73/2018 г. на КЗД, отменено с влязло в сила решение № 3833 от 06.06.2019 г. по адм. дело № 12774/2018 г. на Административен съд – София – град, ведно със законната лихва, считано от 28.02.2020 година.

ОТМЕНЯ решение № 4847 от 11.09.2020 г. по адм. дело № 3223/2020 г. на Административен съд – София-град, в частта, с която М. Ж. е осъдена да заплати държавна такса в размер на 30лв. за разликата над 20лв.

ОСТАВЯ В СИЛА решение № 4847 от 11.09.2020 г. по адм. дело № 3223/2020 г. на Административен съд – София-град в останалата обжалвана част.

ОСЪЖДА Комисията за защита от дискриминация да заплати на М. Ж. сумата 220, 87лв. разноски по компенсация за касационната инстанции и 411лв. за първоинстанционното производство.

Решението не подлежи на обжалване.