Производството е по чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК).

Образувано е по касационна жалба от И. Г., чрез адвокат Ю. против Решение 4376 от 03.08.2020 г. постановено по адм. дело № 11178/2019 г. по описа на Административен съд София-град. В касационната жалба са изложени доводи за неправилност на решението поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Иска отмяна на оспореното решение и постановяване на друго по съществото на спора, с което да се уважи предявения иск. Претендира присъждане на сторените разноски за двете съдебни инстанции.

Ответникът – Национална агенция за приходите, в писмен отговор чрез процесуалния си представител гл. юрисконсулт взема становище за неоснователност на касационната жалба и правилност на обжалваното решение. Претендира юрисконсултско възнаграждение.

Представителят на Върховна административна прокуратура дава заключение, че касационната жалба е допустима и неоснователна.

Касационната жалба е подадена в срока по чл. 211 АПК, от надлежна страна, за която съдебният акт е неблагоприятен, поради което е процесуално допустима.

Разгледана по същество, касационната жалба е основателна.

Производството пред Административен съд София-град се е развило по искова молба на И. Г. срещу Национална агенция по приходите за присъждане на обезщетение в размер на 1000 лева за причинените й неимуществени вреди в периода от 15.07.2019 г. до предявяването на исковата молба на 16.09.2019 г., изразяващи се в притеснения, страх и опасения за възможна злоупотреба с личните й данни, станали достъпни вследствие т. нар. „хакерска атака“, при която от електронните масиви на НАП неправомерно е била изтеглена информация в голям обем, съдържаща множество лични данни на български граждани, съобщение, за която е било публикувано от медиите на 15.07.2019 г., ведно със законната лихва върху сумата на обезщетението, считано от 15.07.2019 г. до окончателното й изплащане. В исковата молба са изложени съображения за това, че НАП в качеството й на администратор на лични данни, е допуснала нарушения на чл. 24 и чл. 32 Регламент (ЕС) 2016/679 (GDPR) и чл. 59, ал. 1 ЗЗЛД, нарушила е и разпоредбите на чл. 45, ал. 1, т. 6 ЗЗЛД като не е обработила личните данни по начин, който да гарантира подходящо ниво на сигурност като се приложат подходящи технологии и организационни мерки; както и на чл. 64 ЗЗЛД, като не е изпълнено задължението за извършване на оценка на въздействието на предвидените операции по обработване на личните данни върху тяхната защита; чл. 66, ал. 1, ал. 2 ЗЗЛД чл. 67 и чл. 68 ЗЗЛД.

От съда е дадена възможност да се ангажират доказателства от страните, събрани са посочените такива, въз основа на които са изведени правните му изводи.

С обжалваното решение административният съд е отхвърлил предявения иск за обезщетение на причинени неимуществени вреди, като е приел, че e недоказана причинната връзка между незаконосъобразното бездействие на ответника и претърпяната от ищеца вреда. При този резултат ищцата е осъдена да заплати и разноски на ответника.

Решението е неправилно, като постановено при съществени процесуални нарушения и е необосновано. Относимите към спора факти не са изяснени, което е пречка за надлежна проверка за правилно приложение на материалния закон.

Настоящата инстанция счита, че административният съд не е дал подробни и конкретни указания по доказателствената тежест, съответно не е установил относими към спора факти и е изложил необосновани изводи за наличието на предпоставките на деликтната отговорност. Поради това неправилно и при липса на доказателства съдът приема, че пред него не са доказани предпоставките за присъждане на обезщетение за причинените на ищцата неимуществени вреди.

Правилно искът е разгледан по реда, предвиден в националното право за реализиране отговорността на държавата за причинени вреди, макар че дадената правна квалификация не е точната. Съгласно чл. 4, ал. 3 от Конституцията, Р. Б участва в изграждането и развитието на Европейски съюз, а по силата на чл. 5, ал. 4 от Конституцията, международните договори, ратифицирани по конституционен ред, обнародвани и влезли в сила за Р. Б, са част от вътрешното право на страната. Те имат предимство пред тези норми на вътрешното законодателство, които им противоречат. С оглед на това разпоредбите в Договора за Европейския съюз и в ДФЕС (Договора за фунцкиониране на Европейския съюз) /ДФЕС/, регламентиращи права на правните субекти имат предимство пред норми на вътрешното право, които им противоречат. Същото важи и за Хартата на основните права на Европейския съюз (Хартата, ХОПЕС), която по силата на член 6, параграф 1 ДФЕС има същата юридическа сила като договорите.

Член 8, параграф 1 от Хартата и член 16, параграф 1 от ДФЕС предвиждат, че всеки има право на защита на личните му данни. Защитата на физическите лица във връзка с обработването на лични данни е основно право. Правилата по отношение на защитата на физическите лица във връзка с обработването на лични данни, както и защитата на основни права и свободи на физическите лица и по-специално тяхното право на защита на личните данни, са определени в Регламент (ЕС) 2016/679. На основание член 288, параграф 2 ДФЕС регламентът е акт с общо приложение, който е задължителен в своята цялост и се прилага пряко във всяка една държава членка.

В решение на СЕС от 29 юли 2019 година по дело С-40/17 година и цитираната в него практика, с предмет преюдициално запитване по тълкуване на разпоредби от Директива 95/46/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 24 октомври 1995 година за защита на физическите лица при обработването на лични данни и за свободно движение на тези данни/, която е отменена и заменена, считано от 25 май 2018 г. с Регламент /ЕС/2016/679, изрично се посочва, че: " една от заложените в Директива 95/46 цели е да се осигури ефикасна и пълна защита на основните права и свободи на физическите лица, и в частност на правото им на личен живот при обработването на лични данни (така и решенията по делата Google Spain и Google, Puskar). В съображение 10 от нея се уточнява, че сближаването на приложимите в тази област национални законодателства не трябва да доведе до намаляване степента на защита, която те осигуряват, а обратно — да има за цел гарантиране на висока степен на защита в Съюза. Същевременно съдът е уточнил, че Директива 95/46 съдържа правила, които са относително общи, тъй като трябва да се прилага за голям брой много различни случаи. Тези правила се характеризират с известна гъвкавост и в много случаи оставят на държавите членки грижата за приемане на подробна уредба или за избор на някоя от възможностите, така че държавите членки в много отношения имат свобода на действие при транспонирането на посочената директива (вж. в този смисъл решения от 6 ноември 2003 г., Lindqvist, C-101/01,, т. 83, 84 и 97 и от 24 ноември 2011 г., Asociacion Nacional de Establecimientos Financieros de Credito, C-468/10 и C-469/10, т. 35). Правото на ефективна съдебна защита срещу администратор или обработващ лични данни е уредено в член 79, параграф 1 от Общия регламент, който предвижда, че без да се засягат които и да било налични административни или несъдебни средства за защита, включително правото на подаване на жалба до надзорен орган съгласно член 77, всеки субект на данни има право на ефективна съдебна защита, когато счита, че правата му по регламента са били нарушени в резултат на обработване на личните му данни, което не е в съответствие с регламента. Производствата срещу даден администратор или обработващ лични данни се образуват пред съдилищата на държавата членка, в която администраторът или обработващият лични данни има място на установяване - член 79, параграф 2.

Правото на обезщетение и отговорността за причинени вреди са предвидени в чл. 82, § 1 от Общия регламент, съгласно който всяко лице, което е претърпяло материални или нематериални вреди в резултат на нарушение на регламента, има право да получи обезщетение от администратора или обработващия лични данни за нанесените вреди. Администраторът, участващ в обработването на лични данни, носи отговорност за вреди, произтичащи от извършеното обработване, което нарушава регламента. Съгласно член 82, параграф 6, съдебните производства във връзка с упражняването на правото на обезщетение се образуват пред съдилища, компетентни, съгласно правото на държавата членка, посочена в член 79, параграф 2.

Националната нормативна уредба за защита правата на физическите лица при обработване на личните им данни, доколкото същите не са уредени в Регламент (ЕС) 2016/79, се съдържа в ЗЗЛД (ЗАКОН ЗА ЗАЩИТА НА ЛИЧНИТЕ ДАННИ) - чл. 1, ал. 1 ЗЗЛД. Съгласно чл. 39, ал. 1 ЗЗЛД, при нарушаване на правата му по Регламент (ЕС) 2016/679 и по закона субектът на данни може да обжалва действия и актове на администратора и на обработващия лични данни пред съда по реда на Административнопроцесуалния кодекс. В производството по ал. 1 субектът на данни може да иска обезщетение за претърпените от него вреди вследствие на неправомерно обработване на лични данни от страна на администратора или на обработващия лични данни - чл. 39, ал. 2 ЗЗЛД.

В чл. 39, ал. 1 ЗЗЛД не се съдържа специална процесуална уредба относно реда за упражняване на правото на субекта да сезира съда за нарушените му права при обработване на личните му данни, а се препраща към общия административнопроцесуален закон за търсене на отговорност на всички администратори на лични данни, независимо от тяхната правосубектност и притежавани качества (публични органи или частноправни субекти), по аргумент от § 1, т. 1 АПК. Процесуалният ред, по който засегнатият субект може да търси обезщетение и отговорност за причинените вреди поради неправомерно обработване на личните му данни, е уреден в глава единадесета "Производство за обезщетения" на Административнопроцесуалния кодекс.

Съгласно разпоредбата на чл. 203, ал. 1 АПК, исковете за обезщетения за вреди, причинени на граждани или юридически лица от незаконосъобразни актове, действия или бездействия на административни органи и длъжностни лица, се разглеждат по реда на глава единадесета.

Както вече се посочи, по силата на член 82, параграф 1 от Общия регламент относно защитата на личните данни, всеки засегнат частноправен субект може да предяви иск за обезщетение ако са нарушени правата му по този регламент и е налице пряка причинно-следствена връзка между нарушението и вредите. Материалноправните предпоставки на отговорността на държавата за вреди, причинени от нарушение на правото на ЕС, произтичат директно от наднационалния правен ред. Член 203, ал. 1 АПК, в редакцията ДВ, бр. 77 от 2018 г. определя подсъдност на спора на административния съд, когато вредите имат за причина нарушение на правото на ЕС с акт, действие или бездействие на административен орган или на длъжностно лице от неговата администрация. Съгласно чл. 203, ал. 2 АПК, за неуредените въпроси за имуществената отговорност по ал. 1 се прилагат разпоредбите на ЗОДОВ (ЗАКОН ЗА ОТГОВОРНОСТТА НА ДЪРЖАВАТА И ОБЩИНИТЕ ЗА ВРЕДИ).

Предметът на доказване по чл. 82 от Общия регламент изисква следните задължителни елементи: 1. Наличие на материална или нематериална вреда; 2. Доказано нарушение на Регламент /ЕС/ 2016/679; 3. Причинна връзка между претърпяната вреда и нарушението на Регламента. Изложените от ищеца факти, изрично сочещи на допуснати от администратора на лични данни нарушения на задължения, които произтичат от чл. 24 и чл. 32 от Регламента за защита на данни, обуславят правна квалификация на иска по чл. 82, §1 вр. §2 от Регламента.

На следващо място, настоящата инстанция счита, че дадените от ищеца правни квалификации не обвързват съда. От значение са само фактическите твърдения на ищеца, въз основа на които съдът дава вярната правна квалификация на иска, съобразявайки от кой нормативен акт произтичат претендираните от ищеца правни последици и какво е мястото му в йерархията на източниците на правото. В случая се твърдят нарушения на задължения, произтичащи пряко от чл. 24 и чл. 32 от Регламента.

Разпоредбата на чл. 24 „Отговорност на администратора“ от Общия регламент относно защита на личните данни /ЕС/ 2016/679 на Европейския парламент и на Съвета от 27.04.2016 /GDPR/, предвижда, че като взема предвид естеството, обхвата, контекста и целите на обработването, както и рисковете с различна вероятност и тежест за правата и свободите на физическите лица, администраторът въвежда подходящи технически и организационни мерки, за да гарантира и да е в състояние да докаже, че обработването се извършва в съответствие с регламента. В допълнение, в чл. 32 са предвидени конкретните мерки които следва да се предприемат, а именно: "Като се имат предвид достиженията на техническия прогрес, разходите за прилагане и естеството, обхватът, контекстът и целите на обработването, както и рисковете с различна вероятност и тежест за правата и свободите на физическите лица, администраторът и обработващият лични данни прилагат подходящи технически и организационни мерки за осигуряване на съобразено с този риск ниво на сигурност, включително, inter alia, когато е целесъобразно: a) псевдонимизация и криптиране на личните данни; б) способност за гарантиране на постоянна поверителност, цялостност, наличност и устойчивост на системите и услугите за обработване; в) способност за своевременно възстановяване на наличността и достъпа до личните данни в случай на физически или технически инцидент; г) процес на редовно изпитване, преценяване и оценка на ефективността на техническите и организационните мерки с оглед да се гарантира сигурността на обработването.

Неправилно първоинстанционният съд е обсъждал разпоредбата на чл. 59 ЗЗЛД, тъй като тази норма се намира в Глава осма от закона, която регламентира правилата за защита на физическите лица във връзка с обработването на лични данни от компетентните органи за целите на предотвратяването, разследването, разкриването или наказателното преследване на престъпления или изпълнението на наказания, включително предпазването от заплахи за обществения ред и сигурност и тяхното предотвратяване, и поради това е неотносима към настоящия правен спор.

Националната агенция за приходите е администратор на лични данни по см. на чл. 4 § 7 от Регламент (ЕС) 2016/679 (ОРЗД) и при обработване на личните данни, следва да спазва принципите за законосъобразност и добросъвестност, залегнали в чл. 5 § 1 б. "а", както и по б. "е", а именно: личните данни трябва да бъдат обработвани по начин, който гарантира подходящо ниво на сигурност на личните данни, включително защита срещу неразрешено или незаконосъобразно обработване и срещу случайна загуба, унищожаване или повреждане, като се прилагат подходящи технически или организационни мерки ("цялостност и поверителност"). При тези правни квалификации, съдът е следвало да съобрази и нормата на чл. 82, §3 от Регламента, съгласно която администраторът или обработващият лични данни се освобождава от отговорност съгласно §2, ако докаже, че по никакъв начин не е отговорен за събитието, причинило вредата. Посочената разпоредба очертава границите на отговорността на администратора.

Следва да се има предвид, че изразът „нарушение на настоящия регламент“ има широко съдържание и нарушението на сигурността на личните данни е само едно негово проявление, но не го изчерпва. Понятието „нарушение на настоящия регламент“ обхваща всяко отклонение от неговите изисквания, а не се свързва само с разпоредбите, които визират конкретни задължения на администратора или обработващия при нарушение на сигурността на личните данни.

Тълкуването на чл. 82, пар. 1 от Регламент (ЕС) 2016/679 дава основание отговорността на администратора или обработващия да се ангажира за по-широк кръг нарушения, обхващащ всяко неизпълнение на изисквания, произтичащи от Регламент (ЕС) 2016/679. В тази връзка нарушението на Регламент (ЕС) 2016/679 може да се извърши с акт, действие или бездействие на администратора.

В конкретния случай доказателствената тежест между страните не е разпределена от съда, съобразно разпоредбата на чл. 154, ал. 1 ГПК, вр. чл. 204, ал. 5 АПК. В съдебния процес всяка страна е длъжна да установи фактите, на които основава своите искания или възражения. Ищецът следва да установи наличието на свое защитимо право, засегнато от правния спор, като докаже фактите, от които то произтича. Ответникът следва да докаже изпълнението на действията, дължими от него по силата на закона. Предвид изричната норма на чл. 82, §3 от Регламента, администраторът на лични данни следва да докаже, при условията на пълно и главно доказване, че е приел подходящи технически и организационни мерки в съответствие с регламента, така че да изключи всяка своя отговорност за събитието, причинило вредата.

В тази връзка e видно, че липсва очертаване на спорните между страните факти, които следва да бъдат доказани, съответно липсва разграничаване на безспорните факти. На ответника по иска не е указано, че в негова тежест е да установи, че не е отговорен за събитието, причинило вредата, тоест, че липсва нарушение, в причинна връзка с което са претърпени вредите, нито че съгласно чл. 24 § 2 и § 3 и чл. 32 администраторът на лични данни следва да доказва наличието на подходящи политики за защита на данните и придържането към одобрени кодекси за поведение или одобрени механизми за сертифициране, както и прилагането на конкретни подходящи технически и организационни мерки, съобразени с конкретните рискове. Съдът не е съобразил и служебното начало в съдебния процес по административни дела, включително необходимостта от специални знания за изясняване на съществен въпрос по делото, а именно какъв е техническият механизъм на неоторизирания достъп до лични данни, осъществен на 15.07.2019 г.

При липса на дадени указания по доказателствената тежест и на събрани относими към спора доказателства, изводът на административния съд за неоснователност на иска е формиран при съществени процесуални нарушения и е необоснован. По делото не е установена причината, довела до нерегламентирано разкриване и разпространение личните данни на ищеца и не е осъществен контрол дали то не е следствие от неприлагането на подходящи мерки за защита. Напълно необоснован, неподкрепен с никакви доказателства по делото, а и неотносим към спора е изводът, че е извършеното деяние е от трето за процеса лице, което изключвало отговорността на ответника. Нарушението на регламента, респективно липсата на такова нарушение е това, което следва да бъде установено в съдебния процес пред административния съд. Нарушението действително не може да се презюмира въз основа на други данни, по-конкретно въз основа на това, че има неразрешено разкриване или достъп до лични данни. Неразрешеното разкриване и достъп може да е следствие от нарушението, но това следствие, както и самото нарушение, респективно тяхната липса, трябва да бъдат доказани и това изисква използване на специални знания.

При формиране на изводи за наличие или липса на нарушение на чл. 24 и чл. 32 от Общия регламент относно защита на личните данни /ЕС/ 2016/679 на Европейския парламент и на Съвета от 27.04.2016 г., съдът следва подробно да обсъди представените от НАП писмени доказателства, особено в светлината на чл. 24 §3 от Регламента.

По изложените съображения, обжалваното решение следва да бъде отменено, а делото – върнато на друг състав на административния съд за ново разглеждане. При новото разглеждане в подробен доклад по делото съдът следва да посочи относимите към спора факти, като отсее спорните от безспорните. След определяне на спорните факти, на страните следва да бъдат дадени подробни указания по тежестта на доказване, съобразени с техните конкретни твърдения и с нормата на чл. 82 §3 от Регламента, включително, но не изчерпателно, за необходимостта от специалния знания за изясняване на въпросите при какви конкретни обстоятелства е допуснато изтичането на данни, има ли нерегламентиран достъп, по какъв технически начин е осъществен и до какви конкретно устройства или системи, съхраняващи данни, изцяло на външна намеса ли се дължи достъпът и възможно ли е той да се дължи изцяло на външна намеса, какви технически мерки са предприети, за да предотвратят достъпа, достатъчни ли са те, предвид достиженията на техническия прогрес и различните рискове, технически възможно ли е било предотвратяването на изтичането на данни. Следва да се укаже на ответника по иска, че негова е тежестта да докаже с всички допустими доказателствени средства, че нерегламентираният достъп не се дължи на нарушение по смисъла на регламента, включително, че такова нарушение липсва, тъй като всички негови задължения по регламента са изпълнени, респективно, че е направил всичко възможно да предотврати нарушението, предвид достиженията на техническия прогрес и различните рискове.

Предвид изложеното и доколкото допуснатите от съда нарушения на съдопроизводствените правила са съществени, те са основание за отмяна на обжалваното решение и връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на АССГ при съобразяване на изложеното в мотивите на настоящото решение.

При новото разглеждане съдът следва да се произнесе по разноските, съгласно чл. 226, ал. 3 АПК

Водим от горното и на основание чл. 222, ал. 2 АПК, Върховният административен съд, трето отделение

,

РЕШИ:

ОТМЕНЯ Решение 4376 от 03.08.2020 г. постановено по адм. дело № 11178/2019 г. по описа на Административен съд София-град.

ВРЪЩА делото на друг състав на Административен съд София-град за ново разглеждане, съобразно дадените указания по тълкуване и прилагане на закона.

Решението е окончателно.