Образувано е по касационна жалба на "Главна дирекция "Изпълнение на наказанията" срещу решение № 2397 от 13.11.2015 г. по адм. д. № 1671/2015 г. по описа на Административен съд Варна в частта, в която е осъдена да заплати на Д. Я. А. обезщетение в размер на 3000 лева за неимуществени вреди, претърпени поради обитаване на килия с недостатъчна жилищна площ и понесени унижения и страдания за периода от 23.04.2013 г. до 14.10.2014 г. Наведени са доводи срещу решението в обжалваната му част като неправилно поради нарушение на материалния закон и необоснованост, поради непълнота на събраните по делото доказателства и неточност при анализа им. От събраните доказателства не се установява, че твърдените вреди са действителни, както и че са причинени именно от действието (респ. бездействието) на държавния орган. Моли да бъде отменено решението и вместо него да се отхвърли предявеният иск по чл. 1 от ЗОДОВ. Алтернативно, ако се признае искът за основателен, да се намали размерът на присъденото обезщетение.
Ответникът по касационната жалба, Д. Я. А. в писмен отговор излага съображения за неоснователност на жалбата. Тълкуването на разпоредбата на чл. 3 от Европейската конвенция за правата на човека и основните свободи (ЕКПЧОС) от Европейския съд за правата на човека налага извода, че в случаите на претендирани вреди от лошите хигиенно-битови условия на местата за лишаване от свобода е необходимо да се установи дали условията, при които ищецът е бил поставен са нечовешки и унизителни и това е достатъчно условие да се приеме, че са настъпили вреди в неговата емоционална сфера, подлежащи на обезщетение по този ред.
Представителят на Върховна административна прокуратура дава мотивирано заключение за допустимост и основателност на касационната жалба, поради липса на категорични доказателства относно настъпването на неимуществени вреди породени от липсата на достатъчно жилищно пространство, които да са в пряка и непосредствена връзка с незаконосъобразни действия и бездействия на служителите на ГД „ИН“.
Върховният административен съд, като взе предвид становищата на страните и провери решението при спазване разпоредбата на чл. 218 от АПК, прие за установено следното:
Касационната жалба е подадена в срок от надлежна страна и е процесуално допустима. Разгледана по същество е неоснователна по следните съображения:
С обжалваното решение, постановено в производство по чл. 203 от АПК във вр. с чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ, съдът е уважил като частично основателен и доказан, предявеният от Д. А. иск против ГД „ИН“ за претърпени неимуществени вреди в размер на 3000 лв., причинени му в горепосочения период, вследствие на незаконосъобразни бездействия на длъжностни лица при ответника, изразяващи се в неспазване на изискванията на чл. 3 от ЗИНЗС (ЗАКОН ЗА ИЗПЪЛНЕНИЕ НА НАКАЗАНИЯТА И З. П. С.), което е накърнило правата му защитени от чл. 3 от ЕКПЧОС.
За да постанови обжалвания резултат съдът е приел, че ищецът е претърпял неимуществени вреди поради това, че по време на задържането му в следствения арест е бил поставен в положение на търпи негативни емоции по смисъла на чл. 3 ЕКПЧОС поради лошите условия в килията в която е бил задържан - малка по размер – 6.5 м, обитавана по едно и също време от пет души, в съжителство с 2 прихично болни лица, търпял обиди, унижения, заплахи от физическо насилие. Според показанията на двамата свидетели разпитани по делото – затворници и Н. А. О. и Х. И. А. е установено, че по същото време е имало свободни места в друга стая, но не е уважен протестът на ищеца и други лица да бъде преместен. Прието е, че по делото са установени предпоставките по чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ, а именно наличие на незаконосъобразни бездействие /действия на служители към ГДИН, ищецът е доказал по безспорен начин и реално причинени неимуществени вреди, пряка и непосредствена последица от тях, като е установена и третата предпоставка за реализиране на отговорността - причинно-следственатата връзка. По отношение на размера на обезщетението съдът се е съобразил с разпоредбата на чл. 52 от ЗЗД, преценил е и останалите фактори, а именно срокът на пребиваване в тези условия, психическото и физическото състояние на ищеца. Съдът е съобразил и анализирал практиката на Европейския съд по правата на човека.
Решението е правилно. При постановяването му не са допуснати нарушения на материалния закон и съществени нарушения на съдопроизводствените правила. Съдебният акт е подробно и надлежно мотивиран. Изложените касационни оплаквания са неоснователни. Съдът е изяснил релевантните за исковата претенция факти, като в този смисъл се явяват неоснователни наведените в касационната жалба доводи за непълно и неточно анализиране на фактическата обстановка по случая. Доказателствата, свидетелските показания, становищата на страните и приложимата правна уредба са взети предвд и обсъдени от първоинстанционния съд, като възоснова на тях е направен извод за частична основателност на иска, който съответства на фактически установеното. Правилно е приложен материалния закон. Според основанието на иска - чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ, държавата и общините отговарят за вредите, причинени на гражданите и юридическите лица от незаконосъобразни актове, действия или бездействия на техни органи и длъжностни лица при или по повод изпълнение на административна дейност. Съгласно чл. 4 от ЗОДОВ дължимото обезщетение е за всички имуществени и неимуществени вреди, които са пряка и непосредствена последица от увреждането. От доказателствата по делото се установява наличието на всички елементи от състава на претендираното обезщетение по чл. 1 от ЗОДОВ.
В тази връзка неоснователна се явява касационната жалба на ГД "ИН". За квалифицирането на едно бездействие като незаконосъобразно е необходимо да бъде установено неизпълнение на фактическо действие от страна на административен орган или длъжностно лице от администрацията, като е необходимо да съществува нормативно установено задължение за изпълнение на това действие. Съгласно чл. 43, ал. 3 от ЗИНЗС минималната жилищна площ за един лишен от свобода не може да бъде по-малка от 4 кв. м. Съгласно § 13 от ПЗР на ЗИНЗС тази разпоредба влиза в сила от 01.01.2019 г. Предвид наличието на отлагателен срок за влизането в сила, следва да се приеме, че тези разпоредби не са били част от действащото законодателство към периода на исковата претенция. Не е налице нормативно регламентирано по националното право задължение за администрацията на ГДИН да осигури минимална жилищна площ от 4 кв. м., неизпълнението на което задължение да се квалифицира като незаконосъобразно бездействие, но по сила та на общите принципи уреждащи прилагането на чл. 3 от Европейска конвенция за правата на човека и основните свободи/ЕКПЧОС/, администрацията е длъжна да осигури нормални условия за пребиваване в тези места. ЕКПЧОС е ратифицирана от Р. Б, поради което и на основание чл. 5, ал. 4 от Конституцията има пряко действие и съставлява част от националното право т. е. спазване на принципите на чл. 3 от Конвенцията представлява задължение пряко произтичащо от закон по смисъла на чл. 256 и чл. 257 от АПК. Недостатъчното жизнено пространство, съжителството на здраво лице с психично-болни лица (с оглед особеностите на заболяването и поведението им), униженията, скандалите и заплахите несъмнено би могло да доведат до съществен дискомфорт и неудобства за лишените от свобода, причиняващи страдание и унижаващи достойнството, както правилно е приел първоинстанционния съд. Тези твърдения са доказани, предвид показанията на разпитаните свидетели и въпреки пребиваването на лицето в коридора пред светлата част на денонощието, където е стояло за да избегне травмиращата обстановка в стаята. Преценени съвкупно доказателствата по делото навеждат на извода за основателност на претенцията в частта за нарушение по чл. 3 от ЕКПЧОС, по чл. 5, ал. 4 и по чл. 29, ал. 1 от Конституцията на Р. Б, както и на разпоредбите по чл. 3 от Европейската конвенция за защита на правата на човека и основните свободи и на чл. 3, т. 1 от ЗИНЗС, както е установил първоинстанционният съд. Негативните преживявания на ищеца и понесеният от него физически и емоционален дискомфорт надвишават неизбежното ниво, присъщо на изпълнението на наказанието и представляват неимуществени вреди.
Действително задълженията на администрацията по чл. 43 ал. 3 от ЗИНЗС не са били нормативно обвързващи спрямо исковия период, но това не отменя задължението за осигуряване на условия на затворниците, които да не създават предпоставки за увреждане на тяхното физическо и психическо здраве и унизяване на човешкото им достойнство, в какъвто смисъл са и препоръките в докладите на Е. К. за предотвратяване на изтезанията и нечовешкото или унизително отношение. Съгласно чл. 43 от ЗИНЗС, местата за лишаване от свобода се създават и закриват със заповед на министъра на правосъдието, по собствена инициатива или по предложение на главния директор на ГД „ИН“. Условията за създаване и закриване на места за лишаване от свобода се оценяват от комисия, назначена от министъра на правосъдието, която изготвя технически задания за построяване на нови места за лишаване от свобода или за преустройство и реконструкция на съществуващите.
По изложените съображения, предвид събраните доказателства правилно е прието че са установени елементите на фактическия състав за ангажиране отговорността на държавата, а именно - доказано незаконосъобразно бездействие и доказана настъпила пряка вреда от него. Обжалваното решение, с което на основание чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ е уважена искова молба за претърпени неимуществени вреди в размер на 3000 лева е съобразено с материалния закон и практиката на ЕСПЧ и обосновано. Решението на административния съд следва да бъде оставено в сила.
По изложените съображения и на основание чл. 221, ал. 2 от АПК Върховният административен съд, трето отделение РЕШИ:
ОСТАВЯ В СИЛА решение №2397 от 13.11.2015 г. по адм. д.№ 1671/2015 г. по описа на Административен съд - Варна. Решението не подлежи на обжалване.