Производството е по чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс.
Образувано е по касационна жалба, подадена от Н.Т от [населено място], чрез пълномощника й адв. В.П от АК Хасково, против Решение № 537 от 16.08.2017 г., постановено по адм. дело № 283/2017 г. от Административен съд Хасково с твърдения за незаконосъобразност. Иска се неговата отмяна и произнасяне по съществото на спора.
Ответниците по касационната жалба – Началникът на Отдел „ГРАО“ при О. Х и длъжностно лице по гражданско състояние при същата община не вземат становище по касационната жалба.
Представителят на Върховна административна прокуратура дава мотивирано заключение за неоснователност на касационната жалба.
Върховният административен съд, трето отделение, в настоящия състав, намира, че касационната жалба е подадена от надлежна страна в срока по чл. 211, ал. 1 от АПК и е процесуално допустима. Разгледана по същество, е неоснователна по следните съображения.
Производството пред Административен съд Хасково е образувано по жалба на Н.Т против отказ на Началника на Отдел „ГРАО“ при О. Х да й бъде издадено удостоверение за наследници на починалите й родители – Г. и З.Г, обективиран в писмо изх. № 94-М-2501-1 от 21.02.2017 г.
С обжалваното решение, съдът е отхвърлил жалбата, като неоснователна като е приел, че актът е издаден от компетентния административен орган, в кръга на правомощията му по закон, в предписаната от закона форма, при спазване на процесуалните правила и при правилно приложение на материалния закон. Съдебният контрол върху законосъобразността на акта е осъществен при установено основание за отказ да бъде издаден искания административен акт - фактът, че починалите лица Г. Гюлмезан и З.Г не са български граждани и не са вписани в регистъра на населението, както и с оглед приложението на чл. 10, ал. 1 от Наредба № РД-02-20-6 от 24.02.2012 г. за издаване на удостоверения въз основа на регистъра на населението. Решение е валидно, допустимо и правилно.
Съгласно чл. 1, ал. 2 от ЗГР (ЗАКОН ЗА ГРАЖДАНСКАТА РЕГИСТРАЦИЯ)“ "Гражданска регистрация е вписване на събитията раждане, брак и смърт в регистрите за гражданско състояние и вписване на лицата в регистрите на населението". Съгласно ал. 3 на същия текст: "Гражданската регистрация включва съвкупност от данни за едно лице, които го отличават от другите лица в обществото и в семейството му в качеството на носител на субективни права, като име, гражданство, семейно положение, родство, постоянен адрес и др.“.
Съгласно чл. 10, ал. 1 от Наредба № РД-02-20-6 от 24.04.2012 г. за издаване на удостоверения въз основа на регистъра на населението (Издадена от министъра на регионалното развитие и благоустройството и министъра на правосъдието, Обн., ДВ, бр. 37 от 15.05.2012 г.), удостоверение за наследници се издава само за лица, които към датата на смъртта си са подлежали на вписване в регистъра на населението и за които има съставен акт за смърт. А съгласно чл. 11, ал. 2 – „За определяне на наследниците по закон длъжностното лице прави пълна проверка в регистъра на населението, а когато е необходимо, и в регистрите на актовете за гражданско състояние.“
Правилно решаващият съд е установил, че в семейния регистър, том 34, стр. 9274 е вписано семейството на Г. Гюлмезан ([година на раждане]), състоящо се от съпругата му З. Гюлмезан (р.[година на раждане]) и синът им О. Гюлмезан (р. [година на раждане]) и като народност е отбелязана [народност], а като гражданство – [гражданство]. Съгласно отбелязването тримата са се изселили в Ливан на 27.04.1968 г. От приложения по делото акт № 452 от 15.08.1932 г. е видно, че първородно дете в семейството е била Н. (Н.) Гюлмезан – род. [дата на раждане], но същата не фигурира в посочения регистър като част от семейството на Г. Гюлмезан.
Съдът е установил също, че Г. Гюлмезан и З. Гюлмезан са вписани в списък на лицата, загубили българското си гражданство въз основа на Заповед № 16 от 12.12.1970 г. на министъра на правосъдието и на основание приложимата към този момент разпоредба на чл. 6, ал. 2 от ЗБГ (ЗАКОН ЗА БЪЛГАРСКОТО ГРАЖДАНСТВО) (Обн., ДВ, бр. 70 от 26.03.1948 г., отм. считано от 11.10.1968 г.), съгласно която: „Български гражданин от небългарска народност, който се изсели от страната, изгубва българското си гражданство със самото изселване.“
Посочените писмени доказателства не се оспорват от страните и съдът ги е ценил като безспорни.
При тази фактическа установеност изводите на решаващия съд за неоснователност на оспорването са обосновани и законосъобразни. Не са налице сочените в правната норма предпоставки за извършване на исканата административна услуга. Съгласно чл. 10, ал. 1 от Наредбата удостоверение за наследници се издава само за лица, които към датата на смъртта си са подлежали на вписване в регистъра на населението И за които има съставен акт за смърт. Към датата на смъртта нито Г. Гюлмезан, нито З. Гюлмезан са подлежали на вписване в регистъра на населението след м. април 1968 година, тъй като са загубили българското си гражданство по силата на факта на изселването и не са искали възстановяване. След като не е налице една от комулативно изискуемите предпоставки от фактическия състав на правната норма, отказът на административния орган обосновано е приет за законосъобразен.
С оглед изложеното и при изяснени факти по спора на основание чл. 221, ал. 2 от АПК обжалваното съдебно решение следва да се остави в сила.
При този изход на правния спор претенцията на Н. за присъждане на разноски следва да бъде оставено без уважение.
Водим от горното и на основание чл. 221, ал. 2 от АПК Върховният административен съд, състав на трето отделение РЕШИ:
ОСТАВЯ В СИЛА Решение № 537 от 16.08.2017 г., постановено по адм. дело № 283/2017 г. от Административен съд Хасково
О. Б. У. претенцията на Н.Т за присъждане на разноски по делото, като неоснователна. Решението не подлежи на обжалване.